Любимата учителка на поколения ученици от Сандански, Петрич и Дупница Вангелия Николова-Ангелова на 90 г.: Преживях три строя, доживях демокрацията, но само на думи, защото след 40 г. стаж вземам пенсия, с която дори лекарствата не мога да си купя

Вангелия Томова Николова-Ангелова е родена на 11 февруари 1932 г. в Петрич. Завършила е основно и средно образование в родния си град. Възпитаник е на Учителския институт „Свети Иван Рилски“ – Дупница, завършила е специалностите „Литература“, „Френски език“, „Руски език“, „Изобразително изкуство“ и Института за подготовка на детски и начални учители в гр. София. Учителската й кариера започва в Сандански, след това продължава в Петрич, където се запознава със съпруга си инж. Генчо Ангелов, който е дупничанин. През 1961г. младото семейство Ангелови се премества да живее в Дупница. Вангелия Ангелова започва работа като директор на 3-та детска градина, детска учителка е в 7-ма детска градина, а след това е учител по литература, френски език и изобразително изкуство в ОУ „Св.св. Кирил и Методий“.

На 11 февруари 2022 г. дългогодишната учителка Вангелия Николова-Ангелова чества своя 90-годишен юбилей. На чаша ароматно кафе и вкусни шоколадови бонбони в уютния й дом в Дупница разговаряме с нея за живота.

– Г-жо Ангелова, съвсем наскоро навършихте една достолепна възраст – 90 години. С какви чувства посрещнахте своя юбилей?

– Посрещнах своя 90-годишен юбилей изключително щастлива. Защото можах да видя белия свят още 10 години, тъй като бях откъсната от живота с моята инвалидност…

– На кого сте кръстена с това красиво име Вангелия?

– Кръстена съм на баба ми по майчина линия Вангелия, която е родена в Долна Джумая. Тя е била известна в този край със своето кулинарно майсторство. По-заможните гръцки и български семейства са я канили да посреща гостите им с ястията си, но също така е била и бунтарка. Баба ми Вангелия е починала на 96 години. Родът на баща ми – Николови, е от гр. Прилеп, Битоля – Македония. Баща ми Тома Николов идва в България на 12 години. Семейството му се заселва в центъра на Петрич. Той е бил шивач моделиер. Майка ми Анастасия е била плетачка и също така е обучавала момичета на тази професия.

– Вие сте родена и израснала в красивия южен град Петрич. Със семейството си сте преживели Втората световна война… Какъв беше животът в Петрич по време на Вашето детство?

– Аз съм родена на 11 февруари 1932 г. в гр. Петрич. Този красив, южен град се намира в подножието на планина Беласица. Изключителна природа, планина, осеяна с кестенови гори, с обширните поля, със зеления насаден тютюн и по средата минава река Струмешница, приток на река Струма. Ние бяхме шест деца. Преживяхме Втората световна война. Бяха трудни години… Спомените са ужасяващи от войната. На нашата улица „Димитър Гущанов“ в Петрич, близо до църквата „Света Богородица“ бяха разположени немски танкове… Много ни беше страх, защото в къщата ни се бяха настанили немски офицери. Семейството ни, което се състоеше от двама възрастни и шест деца, бяхме настанени в една стая, а немските офицери в останалите. Имаше само една чешма в средата на улицата, в къщата ни нямаше чешма. Немските офицери пълнеха в бидони вода, за да се къпят. Спомням си и бомбардировките на англо-американските самолети над Петрич. Бомбардираха на три места – над казармите и центъра на града. Ние се криехме в гората. Беше страшно време. Друг спомен от това време… Спомням си, че бяхме отишли с майка ми да берем тютюн, а той се береше през нощта и рано сутрин. Там имаше и градина с праскови, а немските офицери идваха редовно и когато майка ми чуваше ръмженето на моторите им, казваше на нас, децата, да лягаме между редовете и да мълчим, докато те си заминат. На 10 години сама съм месила и пекла хляб. Ходех пеша до нивата. Имахме едно магаре, което родителите ми товареха с бали от тютюн, а аз сама, с тояга в ръка, заедно с магарето отивах от нивата до нас, разтоварвах балите с тютюн и обратно с магарето се връщах пак на нивата. Веднага след 9 септември 1944 г. пристигна в училището ни учител от Сърбия, който ни питаше: „Вие македонци ли сте, или сте българи?”. А аз му отговарях: „Аз съм българка“. Имахме прекрасни учители, по музика, литература, история… Спомням си учителя по история Гюров, учителката по френски език – Раденкова. Хората от този край сме много отзивчиви. Винаги сме се отзовавали да помогнем на някой, който има нужда. Весели хора сме. Спомням си, че винаги в дворовете се чуваха песни при ниженето на тютюна. Ние бяхме шест деца и аз се грижех за по- малките си братя.

– Възпитаник сте на Учителския институт „Свети Иван Рилски“ – Дупница. Правехте ли купони, както днешните студенти?

– По наше време не се правеха купони, бяха бедни години. Ние ходехме на бригади в гората и засаждахме дръвчета. Участвала съм като студентка в състезание по лека атлетика и бях класирана на първо място.

– Вие сте една от любимите учителки на поколения ученици от Сандански, Петрич, Дупница… След като завършвате Учителския институт съдбата Ви изпраща в южния град Сандански.

– Да. След като завърших, започнах работа в Сандански. Там преподавах по литература и френски език в училище. Колегите ми учители ме посрещнаха в двора на училището под едно красиво дърво – явор, а вечерта ме поканиха на ресторант на открито. Бяхме прекрасен колектив. Първият урок, с който ме натовариха, беше да видя новостите в анализа на литературните произведения. А в същото време аз започнах да работя на доброволни начала към Пионерския дом и Комсомола. След Сандански започнах работа в ОУ „Кочо Мавродиев“ в Петрич. Там преподавах литература и френски език. В училището с учениците правехме театрални постановки. Представихме поемата „Изворът на Белоногата“ от Петко Славейков и се класирахме на първо място в Благоевград. В Петрич училището имаше шефство с граничарите. Те слизаха до нашия пионерски лагер в село Скрът и с коне ни качваха до връх Тумба.

– В родния Ви град съдбата Ви среща с бъдещия Ви съпруг инж. Генчо Михайлов Ангелов, който е дупничанин. Как се запознахте с него?

– В Петрич младите хора си правехме разходки в центъра на града. Именно там, докато се разхождах с мои приятелки, се запознах със съпруга си. Той беше завършил инженерно образование в София и беше разпределен на работа в Градския съвет на Петрич. През 1958 г. се оженихме в София. В Петрич се роди синът ни. А след това през 1961 г. се преместихме в родния град на съпруга ми – Дупница, и така от 1961 г. до ден-днешен живея тук. Със съпруга ми създадохме прекрасно семейство. Имаме син и дъщеря. Синът Михал е инженер и работи в Германия, той има двама синове. Единият ми внук завърши специалност „Фармация“ в Германия, а другият – първо завърши специалност „Английска филология“ в България, а след това завърши второ висше образование във Франция. Дъщеря ми Даниела Михайлова е лекар. Има син и дъщеря. Внукът ми Теодор завърши в Англия, сега е в Брюксел. А внучката Ванина завърши висше образование първо в Англия, а сега продължава и в Испания.

– Със съпруга Ви сте имали дългогодишен, щастлив семеен живот. Каква е рецептата?

– С моя съпруг имахме щастлив 47-годишен семеен живот. А рецептата за щастлив, семеен живот според мен е взаимна обич, уважение, компромиси и разбирателство. Без любов не може да се създаде щастливо семейство.

– Да се върнем към учителската Ви професия… След като се преместихте в Дупница, как продължи учителската Ви кариера?

– Бях завършила и Института за подготовка на детски и начални учители в София и започнах работа първо като детска учителка в 3-та детска градина, а след това бях директор на същата детска градина. Една година бях детска учителка и в 7-ма детска градина. Освен детска учителка, бях и учител по литература, френски език и изобразително изкуство в ОУ „Св.св. Кирил и Методий“ в Дупница. Бяхме много добър колектив, като едно семейство. Мои колеги са били Малинка Войнова – учител по литература, семейството учители Милица и математикът Илия Давчеви, Райчо Милев – учител по физическо възпитание, Надежда Панова – учител по руски език, Козничка – учител по история, Първанов – учител по музика, семейството учители Дренски и други…

– През времето на социализма учениците ходеха на бригади. Разкажете свои спомени от това време?

– С учениците от ОУ „Св.св. Кирил и Методий“ ходехме на бригада в Дяковското поле. Учениците се включваха в брането на сини сливи и череши. Всички ученици се стараеха да се представят много добре и затова им се плащаше. Те от своя страна, за да станат добър класов колектив, решиха да създадат класова каса и с тези пари, които бяха събрали от бригадите, ходеха на екскурзии в страната. Учениците ни се грижеха за почистването на градската градина, стояха на пост на паметника в градската градина „Братската могила“.

– Имали сте възможност да посетите училища в бившия СССР, на обмяна на опит…

– Да. Бях награждавана като класен ръководител от инспектората на Кюстендилски окръг. Три пъти съм била на обмяна на опит в бившия СССР. Там имахме среща с техни ученици от даден клас. Аз съм разговаряла с тях. Обменяхме опит. Това, което ми направи впечатление, е, че руснаците са хора с широки души. Весели, дружелюбни. Те пазят паметниците на загиналите герои от войната. С голямо уважение се отнасяха към нас, българите. Имат прекрасна природа и си ценят миналото си.

– На какво възпитавахте Вашите ученици и имали днес известни личности сред тях?

-Учениците ги възпитавах на честност, задружност, отговорност. Да си помагат помежду си. Моите ученици, бяха много будни и възпитани деца, ученолюбиви. Мои ученици са били бившият кмет на община Дупница д-р Първан Дангов, д-р Никулчин. Голяма част от моите ученици станаха лекари, стоматолози, ветеринари, учители, инженери, юристи, архитекти… всеки един от тях се реализира в живота. След като се пенсионирах, бях учител в гр. Рила. След това в село Стоб и в село Крайници.

– Има ли днес нужда община Дупница от педагогически колеж и има ли нужда от реформа образователната система в България?

– Община Дупница има нужда от педагогически колеж. В Учителския институт в Дупница навремето учеха студенти от цяла България. Този институт подготвяше отлични учители, които след това преподаваха в цялата страна. Според мен има нужда от реформа образователната система в България. Трябва да се обръща повече внимание на учениците. Навлизат много новости и трябва да се обръща внимание на учениците да навлязат в тези новости.

– Кога учителската професия е била по-уважавана от обществото, по Ваше време или днес?

– Според мен по наше време учителската професия беше по- уважавана от обществото.

– Всеки от нас помни своите учители, които са му подали в стръмното ръка. Какви качества трябва да носи в сърцето си един учител, за да остави светла диря в бъдещите поколения?

– Един учител първо трябва да обича децата и професията си. Да бъде всеотдаен към учениците си, да ги обучавана, но и да ги възпитава на добродетели. Учителската професия е призвание и съдба.

– Имате ли възможност да общувате с Вашите колежки и липсват ли Ви детските гласчета и училищния звънец?

– Разбира се, че ми липсва училищният звънец и детските гласчета. С моите колежки се чуваме по телефона, общуваме си. Аз съм щастлива, защото моите ученици ме помнят, винаги ме спират, за да ме поздравят.

– Каква литература обичате да четете?

– Обичам историческа литература, а също така любовна и криминална. Любимите ми автори са патриархът на българската литература Иван Вазов и един от най-големите лирици на 20 век Евтим Евтимов.

– Вие сте учител по литература. Според Вас българските политици говорят ли правилен български език?

– За съжаление има политици, които като ги слушам и гледам по медиите, не говорят правилно.

– Вие сте съвременник на три строя – преди 9 септември 1944 г., социализъм и демокрация. Кога животът е бил най-труден и доживяхме ли така желаната демокрация?

– Най-труден бе животът преди 9 септември 1944 г. Бяха трудни години, военни години, а демокрацията доживяхме, но само на думи…

– Какво трябва да се направи в България, за да може българските пенсионери да имат стандарта на живот на своите набори от другите европейски страни?

– Управляващите трябва да увеличат пенсиите, защото не може учител с над 40 години педагогически стаж да взима пенсия, с която да не може да си купи лекарствата…

– Като говорим за лекарства… Да Ви попитам, вие ваксинирала ли сте?

– Да ваксинирана съм и се чувствам добре.

– Какво ще пожелаете на днешните учители?

– Пожелавам им да бъдат здрави и всеотдайни към своите ученици. Да обичат професията си, защото да бъдеш учител е призвание и съдба.