На 1 септември 1924 г. в гр. Петрич е роден актьорът Димитър Манчев – любимецът на няколко поколения зрители в Пиринския край. Той мечтае да стане художник, но от 13-годишен започва да участва в постановките, които се играят в гимназията. През 1941-1944 г. дори изнасят представления не само в Петрич, а и в Струмица, Серес, Кавала, Драма и Баракли Джумая.
През 1947 г. вече е студент по финанси и администрация в софийския Свободен университет. След един изпит се прибира у дома и научава, че в града гостува Горноджумайският театър с пиесата „Печалбари“. Спектакълът му прави силно впечатление. На другия ден в 10 часа има прослушване за попълване на състава с млади актьори. Явява се и когато го питат наистина ли е решил да стане актьор, след като учи за такава сериозна професия, той отговаря утвърдително. Дава им адреса си и след изпита по държавно право вкъщи го чака телеграма от режисьора Илия Милчин: „Приет сте, идвайте незабавно!“.
Театърът по това време (1947-1948 г.) носи името Областен Македонски народен театър – Горна Джумая. Спектаклите се играят на „македонски“ език. По тази причина актьорът Стоян Вълков след „Печалбари“ напуска трупата и Д. Манчев е назначен на неговото място. Не му е лесно – нито на него, нито на колегите му, защото зрителите не разбират и не приемат този език от сцената и си излизат по време на представленията, както твърди самият той в спомените си, пише в блога си драматургът в благоевградския театър Елена Илиева.
От юни 1948 г. театърът вече носи името Народен театър – Горна Джумая. В репертоара му се връщат българските пиеси, минал е на държавна субсидия и 13 от членовете на трупата получават актьорско звание. За Димитър Манчев започва професионалният път на себеизява и усъвършенстване на таланта.
От първата му роля – Срета „Нумерото“ в „Народен пратеник“ от Бр. Нушич до последната – Стефан Кубратов в „Клубът на говорещите истината“ от М. Милков, някак неусетно отлитат 38 години. Той остава верен на благоевградската публика и с всяка от своите 143 роли приковава вниманието й с ново, неочаквано предизвикателство.
За ролята на Манчо Вагарджиев от „Вражалец“ през 1959-1960 г. заради първата картина 15-20 дни общува с един възрастен циганин – хамалин. Черпи го с ракия и разговарят, усвоява неговото произношение. А във второ действие вече се преобразява в софийски тарикат, който с интерес наблюдава надпреварата на селяните да спечелят пари без труд.
„Театърът е моята работа, която обичам с любовта на обречен, и не я смятам за някакво изключително призвание, просто й оставам верен!” – казва Д. Манчев пред група студенти. Вярност към театъра, вярност към града и вярност към публиката, която през всички тези години поощрява дарованието му и изисква от него да го развива и обогатява непрестанно. Без болезнените амбиции на самопровъзгласили се „звезди“, без да се опитва да забавлява снобите или претенциозните „естети“. Скромно, разбираемо и достъпно, но интелигентно и ангажирано.
Значим е успехът му в постановката на н. а. Георги Стаматов „Коварство и любов“ през 1962-1963 г. Когато прави разпределението на ролите, Стаматов се обръща към него: „Няма кой да играе президента Фон Валтер…“. „Ама, другарю Стаматов, тази роля не е за мене“. Тогава чува: „Аз не съм „другар“, аз съм „господин Стаматов“. И Манчев приема ролята. С напътствията на Стаматов пресъздава образа на един президент, явно превъзхождащ своята среда с ума си, със съзнанието за нейната празнота и порочност, но достоен за нея със страшната си реакционност и цинизъм, с жестокостта към собствения си син. Образът е плътен, художествено верен в общата трактовка и в детайлите. При изграждането му Манчев показва зряло майсторство. Съчетанието между жест и слово у него е почти безупречно. Широк е диапазонът на неговите интонации. В зависимост от момента той произнася „Вурм!” и „Фердинанд!” по десетки различни начини.
Няма големи и малки роли, има големи и не толкова големи актьори. В ролята на Джими в пиесата на М. Симова „Необикновен процес“ Д. Манчев има 10 минути сценично време, които той изпълва с истинско професионално удоволствие, рисувайки с „драстични краски“ едно минало величие, един деградирал теоретик. Ярък комедиен образ изгражда и като хитреца Долотов в спектакъла „Временен квартирант“, разкривайки неподозирани страни на многостранния си талант.
В постановката „Жени с минало” (реж. К. Александров) неговият Алипи Кръстанов е оценен като категорична, висока изява. Той излъчва през целия спектакъл оная магия на изкуството, за която всеки би мечтал. Всяка негова реплика носи живот, носи допълнителна характеристика на героя, и най-важното – зрителят забравя, че това е познатият от три десетилетия актьор. Той сякаш сътворява наново създадения от Д. Димов образ, за да ни го представи със своята страст на гражданин и творец.
За Димитър Манчев – самородния талант, е изключително важно да се пази от клишетата, към които го тласкат някои роли. Той избира винаги по-трудния път – да разкрие не само външните прояви на характера, а и вътрешните мотиви в поведението на героя си, породени от една трагична осъзнатост и обреченост. Такъв е неговият Байкушев в „Огненият обръч“ от А. Михайлов (реж. проф. Ф. Филипов).
„Една от трудните ми роли, от която получих голямо удовлетворение – спомняше си актьорът. – Всъщност това беше пресъздаденият образ на Гешев – сдържаният, дипломатичният, но вече озлобен и нетърпелив полицай в последните дни преди 9 септември. През цялото време трябваше да съм на сцената, което беше много трудно за мен. Задачата ми беше да покажа, че Байкушев е умен, обича, но заради него убиват любимата му. Звяр, ама и човек“.
Девятов в „Ние, долуподписаните“ го провокира да разкрие нови страни на таланта си. Актьорът превръща образа в олицетворение на съхранената чиста съвест, честност и принципност.
В ролята на бившия следовател от „Есента на един следовател“ Димитър Манчев е овладян и сдържан, склонен към размисъл и равносметка, но и вече старомоден в схващанията и чувствата.
С еднакво удоволствие играе и положителните, и отрицателните роли. В положителните се докосва до висшите човешки добродетели, до красотата на духа. На отрицателните герои отмъщава, като ги разголва и отрича, защото ненавижда лъжата, подлостта, кариеризма, злобата и завистта. В театъра цени непрекъснатото търсене и творческото отдаване, което предпазва истинския актьор от занаятчийството и рутината.
В тетрадките си беше записал имената на 61 режисьори, с които е работил. До Стаматов поставяше Петко Атанасов и спектакъла му „Царска милост“. С Илия Флоресков („Калоян“) театърът печели много награди на Националния преглед през 1969 г. За най-голям режисьор в творческата си кариера считаше Любен Гройс. Беше играл Съдията Шелоу във „Веселите уиндзорки“, Майка плаче в „Музика от Шатровец“ и Сенатор в „Отело“. Цитираше думите му: „Вие сте интересен колектив. Като едно цяло сте. С вас човек може да хвърчи!“.
След представлението на „Музика от Шатровец“ през 1974 г., когато заедно с „Януари“ на Пазарджишкия театър „отсрамват“ националния преглед, всички гости остават пред Сатиричния театър.
„Беловласи старци, представители на театри от цяла Европа чакаха нас, малките провинциални артисти, за да видят кои са тия, които изнесоха такова добро представление. Взеха да ни ръкопляскат. Тогава Гочо Гочев извика на Димитър Канушев: „Канушев, двадесет години след „Маскарад“ едно малко провинциално театърче кара цяла София да му ръкопляска и всички гости му ръкопляскат, Канушев!“.
Скромно юбилейно тържество в камерната зала на ДТ „Н. Вапцаров“ през април 1985 г. след спектакъла „Соло за биещ часовник“ от Освалд Захрадник отбеляза неговата и на колегата му Евгени Георгиев 60-годишнина.
„Бъдете ни живи и здрави, скъпи юбиляри! Все така неуморни, всеотдайни, без да се щадите, вие идвате на репетиция или на представление като на тържествен, неотменим ритуал и все така гори във вас жаждата за интересна работа, за хубава роля, за добро представление. Вие винаги намирате време за мъдър съвет към неопитния колега и за парлив анекдот в минутите за отдих. Не отказвате разходка с внуците или среща с трудовите хора. Вашето присъствие в театъра е пример за творческо дълголетие, бодрост, оптимизъм и вяра в бъдещето на театралното изкуство“.
Думите звучат красиво, но замисляме ли се за болката, която изпитва в такъв момент актьорът, когато му предстои най-болезнената раздяла – с репетицията, с представлението, със сцената, със затаения дъх на публиката, със смисъла на живота му, с най-голямата любов… Пенсионирането го лишава от всичко това, въпреки че все още не чувства умора и пресищане.
Може би отговорът е в един спомен на Димитър Манчев от времето на „Коварство и любов“. Всяка вечер след репетицията той изпраща Георги Стаматов до хотел „Волга“. „Какво търся аз тук? – казва му големият актьор. – Аз умирам, младеж, умирам… Но любовта към театъра не ме оставя. Умирам и пак мисля за театъра“.
С тази любов си тръгна от живота и Димитър Манчев – до последен дъх…
