В първия ден на октомври Магдалена Пантева Митрева посрещна в дома си в село Дамяница скъпи гости, дошли да отпразнуват нейната 91-годишнина. Братя, син, внуци, правнуци, племенници засвидетелстваха към рожденичката любов и внимание. Впечатли ме нейната доброта, скромност, ясни спомени и пъргава мисъл. С охота разказва за нелекия си живот и преживените трудности, но обобщава: „Кат бех по-млада, повече работех, ама по ми беше добре“.
Родена е в село Махалата през 1932 година, първо дете в семейството на Мария и Панте Голеви. След нея се раждат още двама братя и четири сестри. Расте и се труди от дете, поради войната успява да завърши само четвърто отделение. Задомява се за Славчо Митрев от същото село. В края на 50-те години семейството си купува парцел в село Дамяница и си построява къща. Там продължава да работи в ТКЗС до пенсия. Съпругът й Славчо е починал. Родила е двама синове, от които има петима внуци и осем правнуци – сплотени и задружни.
– Лельо Магдалена, какво знаеш за историята на твоето родно село Махалата?
– Село Махалата преди е било на високото, на разклонението, дека спира рейсо. Там имаше два даба, там е било гробището, под него е било селото – Стара Маала го викааме, ние имааме градина там. А къде са дабето – било е гробето. Слезнали са надолу, крили са се от турците. В селото не са местни, събрали се оттук-оттам, не знам откъде. Крили са се. Татко казваше, че като са идвали чужди хора, непознати, са бегали по андъко надолу. Имаше стари къщи, аз ги запомних, даже на наште Бумбарови имаха такава къща: врата отпред и от задната страна. Ако некой дойде да напада, от другата врата бегат надолу по андъко. Там е много сакато (стръмно). Щом чуели, че има нагоре ябанджии хора, бегат. Ако нападнат от тая врата, през другата врата. Оти ако ги заварат, ги тепат, колко народ е изтепан по Драгуш, Крънджилица.
– Бащината ти фамилия е Голеви. Откъде идва това име?
– Дедо Стоян, на баща ми дедо, бил е говедар покрай Лебница и се е банял в реката. Пъдаро е бил турчин, вземал му дрехите и ги отнел на говедарнико. Дедо Стоян цел ден е одил гол по говедата. Вечерта откарал говедата и дрехите му са били на говедарнико. И са му завикали: голио, голио – и я така, Голеви.
– Какви хора бяха твоите родители?
– Казваха се Панте и Мария. Татко сираче пораснал, не е видел майкина милост, татко му не се е грижил много за тех. Мизерно е изкарал баща ми, ако е изкарал 103 години, не е изживял убаво живота. Майка ми е казвала, и татко ми е казвал – годили ги, майка ми била на 18 години. И требвало три години да оди главена, та да порасне и да подпишат. Я ама подшушнали на татко: „Фани откарай си я, нищо че е годена, може да ти я вземат“.
На летен Атанасовден сутринта ойдели на Микрево на събор. Майка кренала с други момчета и момички. Вечерта пак нагоре с групата. На една местност, викат й Сенданица, татко рекъл на майка: „Я почекай малко!“. А она му вика: „Не се опасявай, яз съм си твоя“. Той: „Нищо, де, почекай малко!“. Поговорили си и татко й рекъл да си ходи. Она се затичала да стигне ония, а татко й кажал: „Чекай малко!“. И си я откарал дома. Я така се оженили. Майка била маленка, ходила с групата, ама се е обвързала – щом е годена за татко, требва с него да си оди. Вуйковците ги караа по-богати, откай майка имаха повече имот, имаха пчели. Яз съм първото дете, на 20 години ме е родила майка. След мен брат ми Костандия – на 23.
– Какво си запомнила от детството си?
– Не беше убаво мойто детство, мизерно израснааме. Още толкавко, тогай свобода немаше на децата, майка и татко копат царевица или жният, яз паса една маторица с прасета и они ме наблюдават. Пасехме и кози, и овци, и говеда. Имааме животни, ама разработи се нагоре навсекъде земята, немаше къде да ги прокараме да пасат. А пък хората немаха ниви къде да си изкарат прехраната, изорали беха и гората, и там немаше къде да ги пасеш. Носила съм балтията на ръката, да им отсеча некъде шума на козите да пасат – всичко беше станало пътеки. Нема животни – нема живот! И като ги прокарваш, търчиш по тех – тука е посеено царевица или ръж, кевлезат, ке дръпнат некъде, кесмръсат и после: „Защо не пазиш? Там наприла си зиян“. И на татко ке одат да му се карат: „Я твойто дете…!“. А ти търчиш като ненормален. И надолу, по гората цел ден – немат що да пасат тия овци. Качиш се на некоя дъбица или бука, с балтията отсечеш им шума. Един път, като им сеча шума, падна една голяма китка (стъбло) на козата по гърба. Тя взе да вреска. Ама загубила бех три овци. Знам къде са. Едната беше майка, другите двете й беха щерки. Знам къде са, но не мога да остава козите, че ке направа по-голема беля. Ке ойдат в некоя нива… И тия овци останаха.
Закарах ги козите, а ударената коза едва я карам. Откарах ги сега къде ни е вилата. Татко не ми се кара – ами случило се е! Ойде сутринта да ги тера тия овци. Едната я найде в една нива, чичо имаше картофи там; едната при воденицата на Лебнишка река, а третата при гьоло до реката, къде я удавил вълко. Татко ми заши два шамара, та звезди прогреяха. Вълко ги беше удавил и трите – удавени и оставени. Майка вика: „Абе не я удряй по главата, по газо! Оти ударяш по главата?“.
Мизерно живеяхме. Имахме къща, голяма като казарма. Отгоре като спият, вечер звездите се гледат през керемидите. Татко беха четири братя, всички имаха по една стая там. Татко викаше: „Вечер като си легнеме и сутрин като станем, стомните се спукали (от леда) – все едно на мегдано си“. Къщите не са стегнени като сега. Спехме на рогозина, купувахме от циганите. Сутрин станем, натъркаляме я и вечер па я постиламе. Черги имаше, ама кревати немаше. Отдолу е земя, не е даски като сега. Сега колко по-убаво има, повече сме болни – къщите светат, народо темнее.
– Боледувала ли си като малка?
– Разболявали сме се, майка се е чудила що да ни прави, кога се разболеем. Като се разболеем всичките – и братята, и аз; сестра ми Мара – она дори кръв пикаше. Майка – кой що й каже, все с народни лекове. Тука имам нишан, береше, та майка се чудеше що да тури, та да провали. Казали й вощина от медо, та ме връза. Знаеш ли колко пати съм падинала само? Еднаж майка ме беше остила при баба, татко го немаше, он беше войник. Имахме свини, майка ойде да им копа папрат. Зимно време. Баба месеше леб и аз й викам: „Бабо, на мен ми се яде леб!“. Она вика: „Ке ти дам“. И аз ставам към нея, маленка бех, на две години, трета ако съм карала, повдигам се на двете раце и падам в огиньо, в жарта. Я, имам нишани на китките, изгорех се. Баба ости лебо да не меси, турила ми е тука сол и една кърпа отгоре, нарами ме по бърчината и вика: „Трай, чедо, трай, я вуйчо ти са ке докара качунки (минзухарчета – б.а.)“. Вуйчето одеше с овците. И само това помна. А татко е бил войник. Дойдел татко отпуска и ме намажал със смазка от пушката. А майка вика: „С изгореното много пати, не можеше да спиеш вечер. Тая там вечер спа и оздраве ти ръката“. Сетне не помна, че ме е болело, само помна кога се изгорех. Бех вече голямка. Напекло отдолу онова слънце и една рогозина баба ми постлала, като стъпнах – та от рогозината на етажо долу паднах.
Сега са задоволени децата с бонбони и най-различния ястия, купуват им да ядат. Още му стои на татко тоя му сандък, държеше си парички он там. В него имаше пари и яз ке ида да си взема лешки (лешници – б.а.) и да си счупа. Ойдех, а дъската под мен като се отпра – та долу на земята паднах. Сетне не помня какво е било.
Друг случай. Дете съм, беше паднал дебел снег и отивам на татко хлеб да закарам оданад реката, в Никудинското имааме нива. Ойдех. И са как ке мина? Отдолу ледове дебели, мостчето е толкова широко и снег отгоре. Не можеше с пръчка да се подпирам, мосто е високо. Реката е дълбока. Свалих обувките – беха ми нови, да не се хлъзна. Свалям обувките и ги хвърлям – да мина на чорапки, колко да е, чорапките са вълнени и по се лепат, а обувките ке ми лъзнат. Хвърлих едната, ама се удари в елата отсреща и падна в реката – моста беше сложен на ели от двете страни. Хвърлих другата, прекарах я. Ойдех при татко. Гледа ме боса, по чорапки, и взе да шие – от шаяк да ми направи цървули. Оти далеко е – два часа път е да си ида дома, а снег до колена. Изпрати ме. Татко бърка с тоягата под ледо да изкара обувката, ама не я намери. А яз викам: а, и тая обувка сега ке ми пречи, хвърлих и нея – и она ойде в реката. Та по чорапи по снего бегах си дома.
– На училище колко време си ходила?
– До четвърти клас учих.Татко беше на фронто, кой ке те учи. Он като беше тука, вика: „Магделено, ай от утре да одиш на Игралище на училище“. Ама викнаа го запас. После ми викаше татко: „Ония ги учих, ама за тебе ме е яд още, от не можех да пращам“. Майка сама, аз най-голема…
– Много сте работели, а гладували ли сте?
– Ядехме само домашно. Плодове много имаше. Майка слагаше в кацата круши и като омекнат, синап слагаше, да ги пресече и не скиснуваа. И водата беше убава. Ябълки, сливи – майка запечатваше в една каца. Сливите ги запечати, зимно време отвори и ядехме. Имаше ядене. Картофи, тикви много имахме. Булгур вареше майка. И траано, кори правеше. Не помна да сме гладували. И масло имааме една връчва пълна, топено масло. Сирене, извара. Сланина – хранехме прасета. Имахме ядене и даже на други давахме. Много работа, но и много ядене имаше.
– Вие сте седем деца, но родителите ти остават сами в Махалата. Кой се грижеше за тях на старини?
– На годинки кат станах, вече женена бех, всека неделя одех нагоре – да ги опера майка ми и баща ми. Майка млада почина, татко – на сто и три години. Имаше рейс. Одех, опера ги, почиста им. Некой път с военната кола одех, кога е лошо времето, рейсовете не можеха догоре да стигат, само до Игралище. Оттам с военната кола – далеко е, един час да пътуваш. Зимно време рано е темно, одила съм в темно при майка и при татко. Нема кой! Братята ми беха на работа, офицери и двамата, имах една сестра в Илинденци – она беше медицинска сестра. Аз пристигам, они спият още и майка вика на татко: „Стани да й отвориш, Магделена е дойдела“. Това беше всяка неделя. Некой път карах с мен и внучката Ваня, она беше маленка, майка й одеше на заводо да работи. И она запомни ги, галеше се там покрай майка и татко.
– С мъжа ти как живяхте?
– Харесааме си се и двамата. Ожених се, 24-ата година бех хванала. В Махалата се оженихме. Мъжът ми се казва Славчо. Яз бех ходила с мулето на кирия на Огражден, карааме кирия брашно, на хората раздаваа брашно, на член от семейството. И свекор ми, на Славчо татко му – Димитър се казваше, беше с кобилата, яз карах с мулето. Като вървеаме надолу и он ме пита: „Абе слушам нещо моткате се с моя Славчо“. Викам – ами, не е верно. И колко ке е? Върнахме се, викам тая вечер нема да ода на седенка, изморена съм. Сбирааме се на седенка младежите – коя преде, коя везе, коя плете… И момчета идваа. Нема да ода на седенка, ке си легна, изморена съм, пътувала съм. Вечерта Славчо дойде кай нас със зето Георги – на сестра ми Мара. Яз си бех легнала. Уж на седенка дойдеа, аз като тропнаа – викам некои момчета, ай да стана. Татко беше при овците, а майка си беше дома. Тръгнах да ги изпратя и… ме закара у тех. Не сме имали нищо, е, малко. И така, останах там, оженихме се. Яз бех по-голяма от него с три години – той беше 1935 роден, яз – 1932. Свекърва ми – не да се хваля, добра беше много. А свекор ми беше лют.
– Кога се преселихте в Дамяница?
– Три години като бехме женени, и дойдохме тука, на гола поляна. Купихме тоя парцел. Имаше вече село, всичко се строеше.
– Колко деца имате?
– Двечки беха, синове. Единио син почина. Момчето с маленкото дете е негов син. По чужбина ойде, във Франция беше, събрал си багажа вече да си дойде тука. Става му лошо, откарват го там в болницата. Тръгнал си оттам, да иде до колата – пак му става лошо, инфаркт ли е, какво ли… Веселин има един син и две щерки. Общо от синовете имам пет внуци и осем правнуци.
– Какво си работила?
– И там – в Махалата, и тук – в Дамяница, работех тютюн. В ТКЗС-то, ставахме некогаш още в три часо, оти беа пет бригади и одехме рано на фурната да чекаме. Нивите и там беха убави, имахме стока и ги гюбрехме. Имахме много гюбре, татко некой път даваше и на други хора. Та да не го изкарааме убаво живото. На гола поляна сме дошли, не ни беше лесно. Децата малки – оставахме ги тука. Вечер дойда – те по Струма били, по реката били и все си беа мръсни, требва да ги избаняш и да си легнат. Сутрин пак рано излезеш, вечер късно дойдеш. Некой път мъжа ми вика: „Каква е тая вашта работа? В темно излезеш, в темно доваждаш. Вместо да се прибереш, да направиш вечеря. Каква е тая работа вашта, и нощеска?“. Тука работехме, ходехме по селата, гюбре докарвахме, за парниците да зареждаме…
– Кога животът ти беше по-лесен?
– Кат бех по-млада, повече работех, ама по ми беше добре. Сега ми е по-лошо. Колко пати вечер рацете ме болеа, не можех да спия от работа. Гледахме много реколти в ТКЗС-то: чушки, шипка, зеле, тютюн, домати… В тютюна идеш, хванало роса, станем жива вода, не те пускат да идеш да се смениш. После домати идеш да береш. За мизерия не сме жални. Но да благодарим на Бога. Пенсионирах се на 55 години. Ако знаеш да си правиш сметка, пенсията стига. Оти некой вика: „Не ми давай акъл, пари ми дай“. А татко казваше: „Кой си има акъл, има и пари. Нема да се оплакваш“. Като беше на фронта, брат ми още не одеше в Игралище на училище, в отделенията беше, и на майка пишеше писма: „Яз съм на такво место, я ке си дойда, я нема, да го пращаш да учи, да изкара поне трети клас. Да не го оставиш прост!“. Он имаше много мерак да ги изучи децата и ги учи. Кои връвеа – праща ги. Он беше съвременен човек. Все ни учеше на убави работи. А и он все беше насам-навам, майка сама работеше. Ке ожне, ке стане – нема кой стоката да връже, ке направи въжета, кой ке дойде за вода, ке го викне, ела да ми дръжиш… Тежко изкара она без татко, он се беше налево-надесно. Ама ние беаме послушни и работехме, имахме ядене. Не е кажала: „Нема ядене, сега нема да ядем“. А имаше комшии, под нас така отдолу, вика татко: „Никола, много рано са заспали тия твойте деца. Кога вечераа?“. „Е, не са вечерали, нема що да ядат“. Гладни си легнали. Ние не сме легнували гладни. Даже ако си заспал, ке те събудят да ядеш. Да благодарим на Бога. Имаш ли акъл, ке спечелиш всичко.
– Кое те радва най-много в живота сега?
– Радвам се на семейството, на внуците се радвам.
Разговаря ЛАЛКА БЕНГЮЗОВА
