*Във всичките ми книги любовта е водеща* Любовта, която променя човека, превръща го от желязо в разтопен мед * Колкото и принцове да има една жена в живота си, кралят винаги е един, и това е таткото * Семейството и ценностите, които се съхраняват в него, са моята опора и вдъхновение * Затова във всяка моя творба ще откриете нишка от реалния живот – история, вдъхновена от семейните ни взаимоотношения *
Тази година е юбилейна за Даниела Кирилова от Благоевград. На 13 март тя навърши 50 години. По-известна е като банкерка, но аз я познавам от 2022 година, когато излезе първата й книга „Сатенена заплаха”. Разбрах, че влага творчество в професията си, но в книгите й проличава вроденият творчески дух, който търси различни форми на изява.
Никога не съм я питала какви качества пренася от родовия си корен, и сега именно с тази тема започва нашият разговор.
„В основата на всяка моя книга присъства семейството, което е важна опора в живота ми. Аз съм възпитана от предци със здрави български корени, със силни традиции, в които трудът и културата са дълбоко вкоренени. Това пренасям и в книгите си, и всичко се случва на подсъзнателно ниво. Независимо какви гени носи човек, ценностната му система се формира в семейството. Моите родители са джумалии, много работливи и в същото време скромни хора. Дядо ми Иван Милчев, по бащина линия, е бил обущар, а баба Йорданка Милчева е работила в Текстилния комбинат. Татко Жоро Милчев е оставил следа във всеки, който се е докоснал до него. Трудовият му стаж е минал в телефонния завод „Гроздан Николов” в града. Той беше магнетична личност и за мен си остава изключителен благородник. Отиде си преди няколко години и има моменти, в които много ми липсва. Отново искам да чуя гласа му и да ми каже, че се гордее с дъщеря си. Има една мисъл, че колкото и принцове да има една жена в живота си, кралят винаги е един – и това е таткото. И за мен си остава такъв.
Майка ми се казва Лиляна Милчева. Нейният родословен корен ми носи духа на знанието и изкуството. Дядо Петър Юруков е бил един от първите джумалии с висше образование и един от първите банкери. Бил е главен счетоводител на БНБ през 50-те, 60-те години на миналия век. Може би не е случайно, че той е живял със съпругата си и първородната им дъщера на втория етаж в сградата, където аз сега работя. Баба Стойна Юрукова е пяла в хор „Ален мак“, а по-късно се е присъединила към църковния хор. Работила е като библиотекар. Майка също има прекрасен глас. Сестрата на дядо ми Мария Юрукова пък е била първата библиотекарка в благоевградското читалище и един от неговите основатели. Скоро научих, че в читалищната библиотека още пазят нейни творби.
Майка е започнала трудовата си кариера в Телефонния завод, където се запознава с татко, а след това около 30 години работеше като ТРЗ в „Риба и рибни продукти”. По-късно се присъедини към семейния строителен бизнес, който създаде баща ми. На младини и татко, и майка са били много харесвани, хубави хора, с една дума. Гордея се, че в мен се преплитат корените на труда, знанието и изкуството – основите, върху които изграждам своя път”.
Обич, уважение и достойнство, това са чувства и качества, които Дани смята, че се предават от поколение на поколение в нейния род и тя се опитва да ги съхрани в своето семейство.
„Съпругът ми Иван Кирилов е първото момче, което съм харесала, още като дете. Ние сме израснали на една улица, заедно сме си играли и когато навлязох в пубертета, го видях с други очи. Тогава се появиха първите пеперуди и вълнения. После той отиде да учи в Спортно училище в София, с профил борба. Чак след 4 години, когато отново се върна в родния си град, се появи химията между нас, която прерасна в една много дълга и чиста любов. Наложи се да влезе в казармата, така че връзката ни продължи пет години, преди да решим да създадем семейство. Сватбата ни беше на 2 юни 1996 година. Операторът ни направи интересно за това време видеоклипче на розариума. В няколко минути беше разказал историята на нашата любов. И днес, като се изкачвам на това място, ме боли, защото знам колко красива местност беше, а сега няма нито една роза. Имаме две прекрасни момчета и те са най-голямото ни богатство. Големият ми син Антонио е вече на 27 години. Още като момиче си харесвах това име и имах желание, ако имам момче, да се казва Антонио. В момента той е учител по физическо възпитание във Второ основно училище. Още като дете имаше желание да обучава други деца и сега работи и като треньор в една детска спортна школа. Той завърши треньорски профил в Националната спортна академия и успя да сбъдне мечтата си. Антонио е по-емоционален и като темперамент прилича повече на мен. Срещат ме родители на децата, които спортуват при него, също и треньори и ми казват, че имам прекрасен син. Какво друго може да зарадва една майка. Гордея се и с двете си деца.
Вторият ми син Жоро е кръстен на татко. Сега завършва НХГ с профил испански и история и е решил да се реализира в икономиката, за което винаги ще го подкрепя, защото животът ни не е само букви, но и цифри. Винаги съм се чудила защо малкият ми син е с такива хамелеонови очи – по-скоро пъстри. Когато облече зелена дреха, са му почти зеленикави, когато е ядосан или болен – стават по-тъмни. Бях рещила да вкарам тези очи в някоя от книгите си и това се случи в „Порив на вятъра”. С такива очи е главната героиня Мия.
Семейството и ценностите, които се съхраняват в него, са моята опора и вдъхновение. Затова във всяка моя книга ще откриете нишка от реалния живот – история, вдъхновена от семейните ни взаимоотношения, от любовта, силата и малките човешки моменти, които правят живота истински.
Брат ми Иван Милчев е четири години по-малък от мен. Той също следва пътя на страстта и отдадеността – собственик е на клуб „Ипон“ по ММА и BJJ и бе отличен с титлата „Отбор и треньор на годината 2024“ в Благоевград. Та той, заедно с неговите момчета, облагородиха част от ловния дом, направиха спортна площадка с лостове, закачиха табели с указание за екопътеката, която води към кръста. Брат ми също е семеен и има две момчета. Аз никога не го деля от семейството си, което е общо 9 души с надеждата да се разраства. Гордея се с моето братче. Спомням си, бях поканена на едно представяне на български автори в Бургас и в същия момент брат ми имаше голямо спортно постижение. Тогава пуснахме във Фейсбук един текст, в който казвахме, че в този миг една звезда свети по-ярко за нас! И на двамата баща ни остави много ценна връзка. Това здраво семейство, което е изградил с майка, предаде и на нас. Те имаха много чисти и красиви отношения. Не сме чували обидни думи, не сме били свидетели на сърдения помежду им. И ние пренасяме този пример в нашите семейства”.
Дани е завършила икономика в Югозападния университет и казва, че тази професия я е научила на дисциплина и правила, но непрекъснато носи магията в себе си, затова покрай професията винаги търси нещо друго, което да задоволи търсещия й дух, който я кара да се чувства жива.
Душата ми е устремена към пътувания и към писане и това ме изпълва с голямо удоволствие. Пречиства ме, зарежда ме и ми дава крила за полет в изкуството. Винаги съм обичала да пиша, но един ден прочетох книга на световноизвестен автор, чието име няма да спомена, защото романът му не ми допадна, и тогава си помислих, ако аз напиша нещо, дали ще е интересно за читателите. Влизах в няколко сайта, които ми даваха информация как да структурирам един разказ, и започнах да пиша. Първите 30 страници дадох на редактора във вестник „Струма” Валери Палахански, който ми беше клиент в банката, и го помолих да ми каже искрено дали си струва, дали да продължа да пиша. Помня неговите думи: „След като искам да продължа да чета тази история, значи си струва, продължавай!”. Той беше един от първите хора, които ме мотивираха да продължа да пиша. Така завърших първия си роман „Сатенена заплаха”.
Имам много идеи и ги нося, докато седна да пиша. Те се раждат понякога от случайна среща с приятел, познат, клиент, от гледка, спомен, всичко може да ме вдъхнови. Сега работата ми е свързана с много пътувания. Скоро минах през едно безлюдно село с изоставени стари къщи и гледайки покривите, веднага си помислих, че това усещане мога да използвам в история и сюжет за книга. Малко ми трябва, за да провокирам твореца и писателя в себе си и да развихря фантазията си. Действието в книгите ми се развива в място, което съм посетила и много ми е харесало с красивите и културни забележителности, вълнуващи гледки и затова всяка следваща моя творба е от място, което ме е белязало.
В момента съм си дала творческа почивка, защото имам много професионални ангажименти. Когато имам повече време, ще седна да пиша, защото вече имам идеи. Винаги търся увлекателната история, в която има лека мистерия, която още в началото да грабне читателя. Напоследък често ме канят в часове по български език и литература в различни училища и винаги започвам с първия абзац от „Сатенена заплаха”. Децата искат да им прочета повече, за да разберат какво се случва, искат да научат загадката, която винаги остава и поддържа интереса до края на книгата.
Питаш ме на кого съм най-благодарна в творческото ми развитие и веднага ти отговарям – на себе си, защото успявам да се организирам, да намеря време за всичко и да има краен резултат. Защото аз се захващам с много задачи, малко спя и затова съм благодарна на Бога, че съм здрава и че ми дава възможности да седна и да творя.
Дани ми е казвала, че това, което пиша, понякога се случва в личния й живот. Това е още едно доказателство, че мислите се материализират, просто защото ги носи дълго в дълбините на душата си и ги визуализира.
„Такива неща се случиха, когато писах романа „Красива отрова”, споделя Дани. ”Сигурно с мислите си съм провокирала определени събития в живота ми. Много от нещата, които пишех, се случваха по един или друг начин.
Последната книга „Порив на вятъра” е най -личната ми книга и най-тъжната, най-истинската, защото там се случват преживени от мен истории или от мои близки хора. Украинката, която работи в конната база, има реален прототип. Променила съм името й, но визията, случващото се с нея съм описала такова, каквото е в реалността. Преводът на книгата е почти на финала и нямам търпение да я кача в „Амазон”. Интересно ми е като я прочете, дали ще се познае и как ще се приеме книгата. Читателите споделят с мен, че историите, които разказвам, са много истински и близки до личните им преживявания. Това е и моето желание – човек, който чете книгата, да се пренесе на едно красиво място, което съм посетила и описала, а от друга страна, ми се иска историята да го докосне, да си зададе много въпроси и да намери своите отговори, защото засягам много теми, свързани с човешките взаимоотношения”.
Знам, че човек понякога пише, за да се освободи от мисли и теми, които дълго време е носил в себе си и би искал да ги остави зад гърба си, но Дани ми казва, че никога не се разделя със своите герои и техните преживявания.
„Чрез читателите научавам за нови емоции, които книгата е провокирала, така че всяка една продължава да живее в мен и, може би, ако ги препрочета всичките отново, ще открия неща, които преди са ми убегнали. Задавала съм си въпроса коя е любимата ми героиня и любимият герой и сега ще отговоря: Ана от „Сатенена заплаха” ми е любимата героиня, а като мъжки персонаж – Филип от „Белязана истина”. Харесва ми като мъж и като човек. Описала съм моята представа за истински мъж. Във всичките ми книги любовта е водеща. Любовта, която променя човека, превръща го от желязо в разтопен мед. Доставя ми удоволствие да описвам чертите на героите, нравите им, начина, по който мислят, по който реагират при определена ситуация. Много по-трудно ми е да пиша за отрицателните герои, може би защото са ми по-далечни, не познавам добре емоциите им.
В момента ми се върти в главата един зимен сюжет в планината на изоставена вила. Понякога ме упрекват, че в книгите ми липсва сюжет, който да се развива в България. Все още обмислям къде да бъде мястото на следващата ми книга. Запазеният мой почерк е действието да се развива там, където лично съм била, и ми се иска и други хора да го усетят чрез моите описания и да пожелаят да го видят. Някои хора споделят, че наистина посещават местата, които описвам, за да изживеят там своята емоция.
”Някои истории зад мен” е мотото на срещата на Даниела Кирилова с читателите на 22 май в зала „Изкуство” на регионалната библиотека „Димитър Талев”. Представянията на нейните книги винаги се различават и се запомнят с нещо, което е характерно не само за творчество й, но и за самата нея. И на тази среща ще има приятни изненади за присъстващите. Вече ги е измислила, но ги пази в тайна.
Ще запомня романа й „Красива отрова” с парченцата черен шоколад и с ароматната свещ, с които беше гарнирала книгата. Прочетох я на един дъх, както се четат и останалите й книги, защото интригуват от първата до последната страница. Изумена съм как няколкото изречения, свързани със съдбата на моя дядо, които споделих с нея преди година, тя беше превърнала в роман от 240 страници. Роман с герои и ситуации, които може да роди само нейното въображение, а с всяка нова книга то става все по-изненадващо и докосващо душевните ни сетива.
Но в „Красива отрова”, за да бъде обективен разказът, личат усилията й на следовател, който няма татуировка с пламък и огън на тялото си, но те са символ и на нейната печеливша творческа стихия. Или, както казва нейният главен герой Емануел: ”Животът ми беше като една стълба. Не исках да се връщам на предишното стъпало, а само поглеждах назад, за да преценя колко път съм изминал. С всяко следващо ставах по-сигурен и по-смел. Посоката беше една – все нагоре и по-бързо”.
„Човек трябва да бъде стабилен, свободен и никога да не забравя, че душата му е магия”, споделя Дани. „Ако разумът надделява над душата, човек няма да живее пълноценно и пълнокръвно. И за себе си казвам, че трябва да съм стабилна и дива за моите близки, защото искам да ме познават такава, каквато съм, и същевременно между редовете, между буквите и цифрите винаги да бъда някъде на път. Всеки ден изживявам някаква магия вътре в себе си. Миналата година имах труден здравословен период и тогава сигурно съм потиснала тази магия, но здрава ли съм, мога да изживявам пълноценно всяка минута от живота си. Тези минути са моя порив във всяко едно отношение”.
Бих искала да завърша този материал с думи на главната героиня Мия в романа „Порив на вятъра”: – Рано или късно идва един момент в живота, когато спираш да изпитваш болка. Дали е заблуда? Дали наистина се случва? Дали е, защото изпитваш истинско щастие? А може би, защото в живота трябва да преминем през всичките му нюанси и светлосенки. Той е всичко, което искаш и не искаш да бъде. Ще горчи, ще сладнее, ще бъде и кисел, но от неговия коктейл пий всеки ден!
Твой е, кратък е… наслади му се!”.
ЮЛИЯ КАРАДЖОВА
Лиле,още дълги години да се радваш на това хубаво семейство и внуци .Здраве им желая и на теб