Животът и творчеството на първожрицата на новобългарската любовна и обществена поезия Екатерина Ненчева се оказва за мене търсенето на връзката между два многоизвестни рода от Пиринския край от село Влахи – Харизанови и Сандански. И двата рода са с широко участие в борбите за църковна независимост и национална свобода и с държавни дела от национално значение. Известно ми бе близката връзка между двата рода и във Влахи, а и после в Дупница и София, и това, че тази връзка става още по-крепка при сродяването, което се получава със създаването на семейство между Иван Сандански, знаменосец от Кресненско-Разложкото въстание на четата на дядо Ильо Беровски, и Милка Харизанова, сестра на видния общественик Спас Харизанов.
Синовете на двата рода – Яне Сандански от Сандански и Иван Харизанов, виден юрист и общественик, и Любомир Харизанов, виден журналист, които са бродили из пиринските потайности като четници на първия си братовчед Яне. И така в обследванията стигнах и до името на Екатерина Димитрова Ненчева.
Беше 1975 година. Разбрах, че в София живее пенсиониралият се вече син на Иван Харизанов и Екатерина Ненчева – Милко. При първата ни среща Милко Харизанов се отнесе някак си хладно, но с уговорка за втора среща и при осъществяването й нещата се постоплиха. Заговори ли човекът, надделява любопитството ми за житейската му биография и тези на баща му Иван и дядо му Спас Харизанови, а и на майка му Екатерина и нейното потекло. Аз пък му разказах, че неговият прапрадядо Харизан Джорлов е бил сред първенците на село Влахи и е съдействал за построяване на църква и отваряне на училища още в 1844 година. Прадядо му Стойко Харизанов е бил коджабашия на Влахи, а дядо му Спас е бил учител, после е послужил при руското военно командване в Горна Джумая /Благоевград/ при Руско-турската война /1877-1878/ и Кресненско-Разложкото въстание, бил е адвокат в Дупница и книжовник.
Милко Харизанов се оказа единствено дете на Иван и Екатерина Ненчеви (Харизанови). Житейската му биография се вписва между годините 1911 и 1977. Баща му Иван Харизанов /1882-1947/ е виден юрист, прокурор, много съдебни дела е водил като адвокат, като тези, които касаели Влахи и близките селища, все безплатно. Бил е няколко пъти народен представител, дипломат, известен бил и из Европа, а в английски дипломатически кръгове е наричан Сладкодумния Иванчо, че бил добър оратор.
През 1934 година, като дясна ръка на Кимон Георгиев, е участвал в осъществения преврат. Умира в Италия като водач на делегация с дипломатическа мисия. Използвал е и перо в литературни творби и спомени, включително и във времето, когато е бил в четата на Яне Сандански и е съдействал при известната афера ,,Мис Стоун” през 1901 година, завършила с 14 500 турски лири откуп, използвани за закупуване на оръжие при Илинденско-Преображенското въстание. Жената, с която споделя част от житейския си път, е Екатерина Димитрова Ненчева, а синът, който също ощастливява брака му, е Милко Харизанов.
Милко Харизанов учил във Френския колеж в Пловдив, завършил е Юридическия факултет в СУ ,,Св. Климент Охридски“ в София. Полага клетва като адвокат в Серес /Гърция/. Повечето от трудовата му биография е свързана с българската дипломация. От 1938 година е на работа в посолството на България и Букурещ, на което поема поста на първи секретар. През 1965 година е член Дунавската комисия, която урежда взаимотношенията на страните край река Дунав. Семейство създава с Ана Органджиева, в много близки отношения е бил с поета Христо Смирненски.
При втората ни среща ми предостави снимки на баща му и майка му и на рода Харизанови. Впоследствие благодарение на неговата информация в Кресна и Сандански стана известен с различни публикации за Харизановия род, а в градовете Кресна и Сандански улици получиха името на дядо му Спас Харизанов, който е бил изпратен на учение по лична препоръка на Найден Геров.
„МАДОНАТА В ЧЕРНО” С ТРЕПЕТИ ЖЕНСКИ В СЪРЦЕТО
С женитбата си с Иван Харизанов поетесата Екатерина Ненчева става леля на големия писател, учен и общественик Димитър Димов, син на Веса Харизанова, сестрата на Иван Харизанов. Житейската история на Веса Харизанова също е изпълнена с много романтика, дружала е с поетеси и поети, а домът й е бил често изпълван с хора от кръга на културата. Съпругът й Тотьо Димов е офицер, загива при Междусъюзническата война, и то твърде нещастно. Предишния ден му е даден отпуск, но картечарят е убит и той се отказва от отпуска си, тъй като само той можел да си служи добре с картечницата. И така се случва, че се разразило сражение и бил убит.
Екатерина Ненчева получава средното си образование в Американския колеж в Ловеч, а след това в Първа девическа гимназия в София, завършва „Славянска филология”. В трудовата си биография обаче не се записва като филолог, а като актриса. Участва в трупата на „Сълза и смях” в София, играе и във Варна. Пише от ученическите си години стихове. Публикуват ги в различни списания, сред които „Летописи“, „Демократически поглед“, „Общо дело“, „Мисъл“. Дружи хора от кръга на „Мисъл“, д-р Кръстев, Пейо Яворов, Пенчо Славейков, Петко Тодоров.
Стихотворенията й се посрещат изключително гостоприемно, особено сред учащите се, които по тогавашна информация много са чели и са въздишали. И имало защо. Поетесата смело и дръзко се оказала първожрица на българската женска любовна и обществена поезия, по която са въздишали и поетеси като Дора Габе и Елисавета Багряна. И наистина се е искала смелост и дързост да кажеш преди повече от век: „Ела, безумец, въплъти безумния си блян, докато в сладостни мечти дъхът ми е пиян!“.
Издава в 1909 година като първа и последна стихосбирка ,,Снежинки“. Писала е и под псевдоними, един от които е Валерина. Високи оценки поезията й е получавала от Пейо Яворов, Иван Шишманов. Със съпруга си Иван Харизанов е живяла в различни градове, посещавала е и родното място на съпруга си село Влахи, където се е удивлявала на пиринската природа.
През 1907 година Екатерина Ненчева се сгодява с прокурора Иван Харизанов, а от 1909 година е в официален брак с него. Кумове на семейството са тръгналата вече по свой поетичен път Дора Габе и литературният критик Боян Пенев, с които са в приятелски и творчески отношения.
Ново издание на стиховете й излиза през 1941 година под заглавие ,,Избрани стихотворения“. Повечето от творбите в него са насочени към невидимите изменения на света, към смъртта и нейните също невидими очертания. Това го казва на много места, като в едно от стихотворенията й е записано:
„Смъртта спътница ми бе до тебе, о, любов нерада.
Затова от мене лъха нейната прохлада…“.
Последните две години от житейския път на Екатерина Ненчева са изпълнени със заболявания. В 1918 година заболява от тежък бронхит, през 1919 година се добавят туберкулоза и менингит. Оказват се по-силни от нея и поетесата, първожрица на българската нова женска поезия, умира в 35-ата си година.
ПОСЛЕСЛОВ
Приятелството на Екатерина Ненчева с Пейо Яворов е било много изразително. Трагедията, разиграла се с Яворов в края на живота му, се оказала почти трагична и за нея. Сестрата на поетесата Симонка Ненчева е разказвала пред Владимир Русалиев: „… През последните два месеца от живота си сестра ми не можеше да заспи… Трагедията на Яворов особено много я вълнуваше. И през последните дни на живота си сестра ми написа за Яворов стихотворение, в което казва:
„Поклон, поете мъртъв – мъченико свят!
Привет, безсмъртнико, сред мъртви свят!
Во веки ще пребъдеш Ти най-свят!“.
Да добавим още и какво казва Доре Габе за приятелката си Екатерина Ненчева: „Тя беше дух! Беше сякаш от друг свят, неземно същество!“.
Екатерина Ненчева произхожда от род, свързан с Възраждането, и с участие в освободителните борби, който е в близко родство с рода на поета Веселин Ханчев, който 1944 година издава творбите й в сборника „Мадамата в черно“. В предговор към стихосбирката е отбелязал: „Екатерина Ненчева първа прави опити за лично изявление на жената в следосвобожденска България!“. И още, че тя първа застава с лице пред всички.
В 1985 година пък Луко Захариев, който също е в родствени връзки, прави ново издание на стихотворенията на Ненчева под заглавие „Изповеди на една мадона в черно!”.
С поклон пред поезията на Екатерина Ненчеви са били много големи творци. Сред тях е бил и Пенчо Славейков и това го потвърждава в книгата си „На острова на блажените“, в която тя е вплетена в образа на Вита Морена.
Екатерина Ненчева – една тъжна и крехка „Мадона в черно“ /а и почти винаги е била в черно облекло/, се е изявила с поезията си в еманципирана женска смелост спрямо мъжката самоувереност в превъзходство – физическо и творческо. Това е нещо почти непознато до това време.
Потвърждава го и майка й, която при първото издание на стиховете й в 1909 година окачествява стихосбирката й с думите: „Орезилила нея /стихосбирката/, а и себе си!“.
БОРИС САНДАНСКИ
