Миналия четвъртък Партията на европейските социалисти (ПЕС), водена от бившия български премиер Сергей Станишев, в съдружие със зелените внесоха в Европейския парламент (ЕП) скандална Поправка 77а към Доклада на Комисията за Северна Македония за 2019-2020 г.
Гласи: „Осъжда неотдавнашните провокативни изявления на български правителствени служители по исторически въпроси, засягащи Северна Македония, които противоречат на духа на Договора за добросъседски отношения с България. Призовава българските органи да се въздържат от подобни изявления въпреки продължаващата предизборна кампания в България. Приветства зрелия и балансиран отговор на тази провокация от страна на правителствените служители в Северна Македония“.
Странната Поправка 77а е тенденциозната подкрепа на Скопие. В разрез с фактите: през последното тримесечие на 2020 г. в Северна Македония „езикът на омразата“ придоби небивали размери, а злостния антибългарски тон задаваха македонските медии, 2/3 от които тайно финансирани от Белград.
Всъщност Поправка 77а визираше критични изказвания на вицепремиера Кр. Каракачанов, лидер на ВМРО-БНД. Те обаче ни най-малко не бяха провокативни: представяха обективно историческата истина, защитавайки българския национален интерес.
На следващия ден, 24 март (сряда), евросоцдепутатът Петър Витанов ужилено реагира на критиките за задкулисна роля на ПЕС и лидера й Станишев в Поправка 77а, доколкото четирима от петте евродепутати, подписали я, са социалисти, неловко се оправда. Острият тон на соцевродепутатката от Словения Таня Файон показа, че Скопие успешно лобира за своята кауза: „Българското вето за Северна Македония е безотговорно. Едностранният интерес и изборният календар нямат нищо общо с изпълнените критерии от страна на страните членки и затова България трябва да оттегли своето вето“.
Поправката не получи подкрепа в Европарламента и падна, но постави резонен въпрос:
НАПРАВИ ЛИ СОФИЯ ГРЕШКИ И КАКВИ В ДИАЛОГА
със Северна Македония? Три са основните:
1) Поради дефицит на експертиза по македонския въпрос на Външно министерство при съставянето на договора със БЮР Македония, София инкасира автогол. Съпоставката между българо-македонския и гръцко-македонския (Преспански) договор го доказа. Докато Атина принуди Скопие веднъж завинаги да се откаже от кражбата на елинско културно-историческо наследство, София прие двусмисления термин „обща история“, тълкуван от Скопие както му отърва.
2) Подписвайки Договора в Скопие на 1 август 2017 г., легитимирахме „македонския“ език, връщайки ни на изходна точка: януари 1934 г., когато Коминтерна прие резолюция, декретираща съществуването на измислена македонска нация и език.
3) Вместо да предостави на страните членки на ЕС смислен меморандум, доказващ как насилствено е наложен в 1945 г. нар. македонски език, че дотогава европейската наука и статистиките не споменават македонска нация и език, Външно министерство „влезе в капана“ на дребнавата риторика със Скопие.
А Европа се чуди и мае защо „се дърляме“ за някакъв си език и идентитет. Но как сторически невежият Брюксел да знае и проумее, че историческият път на Балканите няма нищо общо с този на Западна и Централна Европа? Когато в Италия, Франция, Испания изгрява Ренесансът, над балканските народи „свисти ятаганът“ на турския варварин. Европа никога не се е сблъсквала с феномена КРАЖБА НА ИСТОРИЯ, как да ни разбере?! И всичко това поради несвършената пропагандна работа на Външно министерство. Опряна на фалшиви тези и аргументи, македонската дипломация, подобно на сирените на Одисей, тихо накара страните членки да се вслушат в нейните лъжливи напеви…
Прав е проф. Петър Стоянович. На въпрос „Ако Македония е територия на сблъсък между руско-сръбското и евроатлантическото влияние, не трябваше ли да подкрепим членството й в Евросъюза БЕЗ УГОВОРКИ; още повече че македонизмът, разпалващ антибългарските настроения, по същността си е сърбизъм“, отговори: „Без уговорки действат само кръшнали от задължения домакини, като видят някой засукан поручик. В държавното управление това поведение се нарича нехайство и безотговорност. България първа призна Македония в началото на 1992 година. Призна я без ясни исторически аргументи, а емоционално и с притеснение. Какво да се очаква от един „елит“, съставен от средномащабни провинциалисти, от една страна, и довчерашни номенклатурчици, от друга? Спомнете си аргументите на тогавашния държавен глава (Желю Желев – бел.ред.) за бързото признаване: да не си помислел някой, че имаме претенции към Македония, да не кажел някой, че сме зависими от нечие мнение отвън. По-късно им подарихме танкове без условия. Лидерите на Скопие пътека направиха до София, обучаваха се тук, що шампанско се изпи, що народ (подчертавам доброволно!) се кле в българския си корен и общото бъдеще… Част от тези хора и днес са в правителството на Северна Македония, представяте ли си? Е, видяхме за двайсет години какви плодове брахме от политиката на безусловна и емоционална капитулация“.
Ето една гавра, за която малцина знаят.
РЕШЕНИЕТО ЗА ДЕБЪЛГАРИЗАЦИЯ Е ВЗЕТО В БЪЛГАРСКИ МАНАСТИР.
Да, кражбата на българска история стартира на форум, проведен в манастира „Св. Прохор Пчински“, от 70 и кусур години неправомерно окупиран и присвоен от Сръбската православна църква.
В тази света обител на 2 август 1944 г. е свършено сатанинско дело, с което се слага началото на психо-зомбираща операция по изтръгване и заличаване историческата памет на македонските българи от Вардарско. Там приемат две решения, пряко свързани с кражбата на история. АСНОМ (Антифашистко събрание на народното освобождение на Македония) взема 9 решения, две от които фатално важни:
„5. Македонскиот народен jазик се воведува како службен jазик. 6. Илинден, 2 август, се прогласува за народен и духовен празник во Македониjа“.
С точка 6 е легализирана първата кражба на българска история. Присвоена е революционната борба на македонските българи под ръководството на ВМОРО на Гоце Делчев, Даме Груев и Яне Сандански. Обявеният 2 август за национален празник на Титова СР Македония е гавра с паметта на Гоце и хилядите ратници на ВМОРО, борещи се против турците и против сръбските чети.
По този повод македонският журналист Владимир Перев, критикувайки опита лъжереформатори от ВМРО-ДПМНЕ да предложат нов концептуален прочит на историята, иронично пита: „Как „концептуалистите“ ще обяснят, как да се преодолеят тези различия, по-големи и по-съществени за оцеляването на Македония, отколкото въпроса „чий е Гоце“? И накрая, нека не злоупотребяваме със „стария“ любител на женската красота, мастиката и тютюна, „нашия Ататюрк“ (визира Лазар Колишевски, първия партиен бос в НР Македония – бел.ред). Той казва, че е „македонец“, но това трябва да се вземе предвид в контекста на казаното. Когато Гоце е казал, че е такъв, той не е знаел, че македонците ще се съберат в манастира „Св. Прохор Пчински“… и ще си направят език и нация в неговата „ловна градина“. Дори баба ми Паца в София винаги казваше, че е македонка, говореше ми на „прилепски“, но беше българка, националистка и учителка на Екзархията, която е завършила Солунската гимназия „Св. св Кирил и Методий“. Би било хубаво проблемите да свършат с „нашия Ататюрк“ и моята баба Паца, но новите събития носят със себе си нови въпроси“.
С двете решения АСНОМ стартира нечувано престъпление: духовно-културното отродяване на македонските българи от Вардарско. Без да ги питат, без референдум, им отнемат родния език, забраняват да говорят и пишат на него! Извършва се масово аутодафе (публично изгаряне – бел.ред.) на българска литература. Скришом се унищожават паметници на българската писменост и култура, ценни артефакти като незнайно де захвърленият Битолски надпис на българския цар Иван Владислав, племенник на цар Самуил. А Георги-Димитровска София през годините 1945-1949 позорно, предателски мълчи. Физическият и духовен геноцид „текат“ паралелно. Ликвидирана е македонската интелигенция с открито изразено българско самосъзнание.
Ние също не оставаме назад. На 4 април 1945 г. post factum шести състав на т.нар. Народен съд осъжда директора на в. „3ора“ (наричан българския „Таймс“) Данаил Крапчев. Още на 10 септември 1944 г. е убит в горноджумайския затвор. Плаща за гражданската си честност, защото предрича разложението и пропадането на комунистическия режим, защото брани личната свобода. „Няма по-голямо благо за човека от личната свобода – пише в „Зора“ още преди 1944 г. – Тя сама по себе си е цел. Без нея човекът се чувства като риба на сухо… Затова диктатурата, която се проповядва например от комунистите, е мракобесническа“.
Големият български журналист Данаил Крапчев
ПОСРЕЩА В Г. ДЖУМАЯ ДЕВЕТИ СЕПТЕМВРИ И СМЪРТТА.
Версии няколко. Най-достоверната е на Денон Шемтон, народен обвинител, следовател, по-късно арестуван за рушвети: „Обесихме го с голям кеф в Горна Джумая“. Друг затворник, Васил Сеизов: „Данаил бил в карцера, направил си връв от скъсаните от него чорапи, увиснал на гвоздей във вратата на килията…“. Както се казва: самообесиха го…
Един познат, Стоян Влахов, се възмущава: Как така до ден-днешен няма в Благоевград почетен знак на великия българин?!… А в света никакъв отзвук за геноцида над македонските българи. Никаква защита: от София, от Москва, от уж демократичен Запад на престъплението, вихрещо се във Вардарска и Пиринска Македония през 1945-1948 година!
Македонският език е – забележете! – обявен за службен, т.е. държавен, преди да съществува като такъв! По-парадоксалното: въпреки че съществувал векове, няма азбука! Ще се пръкне чак пролет 1945-а! Под надзора на Белград! Парадокс на парадоксите, с който нашенските днешни „експерти“ така и не запознаха цъкаща Европа! Как да знаят, че азбуката на „македонскиот jазик“, е изродена по метода на „цезаровото сечение“, насилствено. Акушерите са полуграмотни езиковеди воглаве с обявения посмъртно за пети герой на македонската нация, сърбо-еничаря Блаже Конески. А човекът, от дистанция санкциониращ процеса на „цезаровото израждане“, е съратникът на Тито и идеолог № 1 на ЮКП, черногорецът Милован Джилас.
Парадоксът е, че – бележи Драгни Драгнев – „черногорецът Джилас се показва по-голям „македонец“ от великосърбина Конески. Накарал го да се откаже от [сръбските букви] Ћ и Ђ. [Венко] Марковски пък трябвало да се откаже от Ъ. В азбуката, наложена от Джилас, остават сръбските графеми Љ, Њ, Ј и Џ. Седмица след ултиматума на М. Джилас в Белград, в Скопие бива сформирана Трета езиковедска комиися. Тя „дефинитивно“ (думата е взета от телеграмата на Джилас) „решава“ въпроса. На 3.V.1945 г. съставя резолюция, в която обяснява защо сърбизмите Љ, Њ, Ј и Џ остават, а българизмът Ъ отпада. Решението с приложената нова македонска азбука е публикувано в празничния брой на вестник „Нова Македония“ от 5, 6, 7 май 1945 г.“.
Такъв аналог като „македонския език“ няма в историята. Базиран върху югозападните български диалекти, в азбуката механично са вмъкнати сръбски букви и преднамерено махнати ключови български букви. Най-важна от които е „Ъ“ – крайЪгЪлна буква на кирилицата. Целта и смисълът на деянието са по-други. Както в романа-антиутопия на британския писател Джордж Оруел, издаден 1949 г., и там, в тоталитарната държава Океания, също измислят нов език, наречен НОВГОВОР, „притежание на онези, които управляват държавата, водещите лидери на партията“.
И тъй в реалния свят, няколко години преди да бъде публикуван романът на Оруел, в 1945 година във Вардарска Македония мълчаливо, потайно и неусетно протича странен процес, досущ приличен на описваната от Оруел несвобода в Океания. Там, където британецът говори за тоталитарна Океания, дето по идеологически причини се създава речникът на Новговор, в Скопие директивно и насилствено израждат по цезаровски македонскиот jазик.
Че резултатът, който новговорът постига в тоталитарна Океания и в Колишевска Македония, е един и същ, говори Оруел: „Целта на новговор бе не само да осигури изразно средство за възгледите и начина на мислене, подхождащи на последователите на ангсоц (съкрат. британски социализъм), но и да направи невъзможен друг начин на мислене”.
Новговорът в Океания е лингвистичен продукт на идеологията на ангсоца, така както македонскиот jазик в Титова и постТитова Македония е изкуствен продукт на противоестествено социално-политическо развитие на квазиетнос (измислен), претендиращ за многовековна история, ограбвайки българската. По най-вулгарен начин се присвояват велики дати, събития, личности, а думата „българско“ е заменено с „македонско“. Че македонизмът е чипирал съзнанието на нещастните братя във Вардарско, във-и-чрез изкуствения „македонски jазик“, е повече от ясно. Чрез него Белград постигна мечтата на Стоян Новакович, изначалния автор на македонизма като доктрина. От една страна, да откъсне постепенно от българското емоционално, нравствено и културно-психологически зомбираните поколения във Вардарска Македония, и от друга страна – завинаги да я прикове о талигата на сръбския държавен шовинизъм. В потвърждение на истина, доверена на Уинстън от идеолога О’Брайън: „Истинската власт, властта, за която трябва да се борим денонощно, не е властта над предметите, а над хората. Подчинението не е достатъчно. Властта се състои в причиняването на болка и унижение. Властта се състои в разчленяването на човешкото съзнание и слепването му отново във форма по твой избор“.
След като „македонският език“ пролетта на 1945-а е изроден по цезаровата метода, логически и неизбежно стартира процес на безогледно
ПРИСВОЯВАНЕ НА ЦЕЛИ ПЕРИОДИ ОТ БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ –
делото на Кирило-Методиевите ученици Св. Климент и Св. Наум Охридски, създатели на Охридската и Преславската книжовна школа; Западнобългарското царство на Самуил, Възраждането (края на ХVІІІ-ХІХ век), борбата на ВМОРО на Гоце Делчев, Даме Груев и Яне Сандански.
Преди 10 години албански политик от Вардарска Македония в интервю на Георги Коритаров изрече думи с непреходна актуалност. Днес покойният Арбен Джафери: „Македония иска да се интегрира в НАТО и ЕС, за да се чувства сигурна. Така тя иска да съхрани своята самобитност, култура, идентитет и своето име. Това е омагьосан кръг, който много трудно може да бъде преодолян. Единственото решение е в научната интерпретация на етногенезиса. В Македония объркват разбирането за историята на една територия с историята на народа – неща, които никога не съвпадат. Всички хора имат еднаква старост – и според светите книги, и според Дарвин. Не става въпрос за генетика, а за културен континуитет (приемственост – бел.ред) и наследство. Някои народи го имат, а някои не. Това обаче не е проблем. Американците не са комплексирани от обстоятелството, че не са преки потомци на естественото местно население. Това не им попречи да създадат една нова цивилизация, която се оказа по-мощна от досегашните. Македонската позиция се опитва да присвои за себе си и античното и славянското наследство. Но народът е казал, че един човек не може да носи две дини под една мишница, защото може да изгуби и двете“.
Е, едната „диня“ Скопие вече загуби. На 17 юни 2018 г. чрез Преспанския договор Атина го принуди да се откаже от измишльотината, че етническите корени на днешните македонци идели от Древномакедонското царство на Филип ІІ Македонски и сина му Александър ІІІ Велики.
Впрочем не се намери нито един македонски историк, за жалост и български учен, да припомни на Скопие, Атина и Брюксел два исторически факта:
1) Древна Македония е локализирана на територията на днешна Егейска Македония, простирайки се на юг до планината Олимп. А територията на днешна Северна Македония населявали тракийски племена, едно от които споменато още от Омир в „Илиада“. Пеоните – съюзници на Троя, също тракийско царство. Днес никой сериозен учен не отрича: ТРАКИЙСКАТА ЦИВИЛИЗАЦИЯ, родена преди елинската, е най-древна част от българското културно-историческо наследство.
2) Племето македони няма нищо общо с елините. То говори на един от многото тракийски диалекти. Руският учен Литаврин ясно го казва: македоните са тракийско племе, по метода на роенето на пчелния кошер, което се отделя от племето мигдони и се заселва югозападно от Солун. За да създаде трако-македонска държава, чиито велики царе Филип ІІ и синът му прославят своето племе по целия тогава познат свят.
Защо Атина чрез Преспанския договор отряза завинаги „генетичните корени“ на днешните „македонци“ с македоните на Филип ІІ, а София не можа да го стори със Западнобългарското царство на Самуила във-и-чрез българо-македонския договор?! В американски атлас (Hammond Historical Atlas Greystone Press / New York, 1965) на стр. 100 е публикувана карта. Там в зелен цвят (виж картата) е очертано Западно-Българското царство на Самуил (The Kingdom of Bulgaria).
Защо Скопие краде чужда история? Защото изкуственият и вече сърбизиран „македонски език“ не е достатъчен. За да докажат, че Цар Самуловото царство е македонско, първо трябва да се докаже, че македонският език, чиято азбука, механично лежаща на Вуковата (сръбска) азбука, има многовековна давност. Скопие няма друг избор, освен да краде чужда, българска история. След като няма собствена… Само с език, претъпкан със сърбизми и азбука с няколко сръбски (некирилски) букви, трудно можеш да убедиш света, че като етнос съществуваш от векове. Ето защо Скопие няма друг избор, освен да краде чужда история. Само така ще докаже вековен етнически идентитет. Това обяснява защо езикът и идентитетът са двете фундаментални мантри на македонистката пропаганда. Свързани помежду си, подобно на сиамски близнаци.
И тъй, по своята същност македонизмът като идеологическа концепция и социално-политическа практика е перфидно насилие над духовната и етнокултурна същност на македонските българи във Вардарска Македония. Насилие, довело до неусетна за външния свят трансформация в жертвена маса, днес искрено убедена и надъхана, че външни и вътрешни врагове „желаят злото и гибелта“ на тяхната татковина.
Какви процеси протичат в Народна република Македония след 1945 година в сферата на т.нар. македонско езиково строителство? Процеси на ускорена
СЪРБИЗАЦИЯ И ИЗХВЪРЛЯНЕ НА БЪЛГАРСКАТА ЛЕКСИКА
от всички сефри на живота.
Главният герой в Оруеловия „1984“ Уинстън наивно пита ангсоц-езиковеда Сайм: „Как върви работата по речника?“. Сайм отговаря: „Бавно. Сега съм на прилагателните. Много е интересно… Даваме завършен вид на езика – вида, който ще има, когато никой няма да говори нищо друго… Сигурно си мислиш, че главната ни работа е да измисляме нови думи. Нищо подобно. Ние унищожаваме думи – унищожаваме ги всеки ден с десетки, със стотици хиляди. Кастрим езика до корен“.
Точно така става с лексикалното богатство на югозападните български говори. В македонския език от 1945 година насам под ръководството на Главният граматик на Титова Македония, сръбската икона Блаже Конески, целенасочено дирижира процеса на изчегъртване на българската лексика. Прави го не понаучному, а с най-примитивен, но ефективен метод. По механично вулгарен начин: просто маха българските и слага сръбски думи. Нищо ново, нищо оригинално, но ефективно. Постепенно с годините и неусетно ампутира цели терминологични „гнезда“ на българския език, заместени със сръбски… Затуй австрийският езиковед проф. Ото Кронщайнер казва, че македонският език е български, написан на сръбска пишеща машина.
Проф. Петър Стоянович отбелязва: „Нека оставим науката на лингвистите. За мен днешният език в Северна Македония не е български, защото е променен нарочно, целенасочено, частично е сърбизиран, само и само да не прилича напълно на онова, което е бил до средата на 40-те години на 20 век: а именно български диалект. До края на Втората световна война мнозинството от населението в онази територия е говорило български диалект. Това е историческата истина и не виждам защо Скопие го отрича, ако търси факти. Това е част от общата история, а не от споделената“.
Македонският журналист Деян Асезки показва как умишлено или не „македонският език“ е бил отдалечаван от българския. „В нaчaлoтo нa 20 вeк мaкeдoнcкият и бългaрcкият ca били тoлкoвa близки, кaктo днec ca cръбcкият и чeрнoгoрcкият eзик. Първaтa кoдификaция нa литeрaтурния eзик в мaкeдoнcкaтa държaвa cтaвa нa бaзaтa нa cръбcкaтa кирилицa нa Вук Кaрaджич, кoятo в oнзи мoмeнт e мнoгo дaлeч oт aвтeнтичнoтo мaкeдoнcкo нaрeчиe. Пo тoзи нaчин ca изхвърлeни букви, кoитo oбeктивнo ca нужни зa изпиcвaнeтo нa гoвoрния eзик. Тe ca изхвърлeни caмo и eдинcтвeнo зaщoтo cъщecтвувaт в бългaрcкaтa, нo нe и в cръбcкaтa aзбукa“.
Така се стига до
ИМПЛАНТИРАНЕ НА „МАКЕДОНИСТКИЯ ЧИП“
в съзнанието и поведението на нашите югозападни сънародници.
И това става през 40-те години на миналия век, когато българите от Вардарска Македония бяха предадени от Георги Димитров. Дори Пиринска Македония беше на ръба да бъде присъединена към Титова Югославия, а нейните жители насила ги записваха македонци.
От това се възползваха през 1944-45 г. сърбите, имплантирайки насилствено македонистки чип в нравственото мисле-чувствие на потомците на македонските българи от Възраждането и Освободителните борби. За да възприемат днес света и себе си през кривото огледало на фалшивото и подсъзнателно комплексирано самочувствие, че са духовни и кръвнородствени наследници на древните македонци, чеда на народ с грандиозна история и още по-велика империя, простряна на запад от Адриатика до река Инд, Памир и Тибет на изток.
Резултатът от изнасилената История обаче остава. Днес двата инцестно изродени сиамски близнака – „македонският език“ и „македонската нация“ – неслучайно са т.нар. „црвени линии“, които Скопие ясно очерта, заявявайки, че от тях няма да отстъпи. Твърдо и шумно историци, литератори, най-вече политичари, болезнено са фиксирани в двете „червени линии“ – македонски идентитет и македонски език. В Скопие имат натрапчивото усещане, че отстъпят ли от тях, Сонцето над Македониjа нeма да изгрее.
Че двата термина играят особена и фундаментална роля, подсказва дори заглавието на уводна статия в „Слободен печат“ (виж фотоса): „Идентитетот и македонскиот jазик нема да бидат жртвувани“. Опасения реални: ако единия ампутират, шансът на другия да оцелее е нищожен. Но от двамата „близнаци“ принцепсът (в древен Рим принцепсът наричали онзи, който имал статут на „пръв между равни“) е езикът. По-пръв, по-важен, по-ключов от идентитета.
Именно този договор даде възможност на Скопие задкулисно да убеди две партии в Европейския парламент – ПЕС на експремиера Станишев и на зелените, да внесат Поправка 77а към доклада за Северна Македония, внесена на 24 март т.г. Да, поправката бе отхвърлена, но минаха други поправки, за които се мълчи. Което поставя въпроса: Докога ще премълчаваме предателските деяния на отродителите в българската политика, чието „име е легион“?!
Но в контекста на факта, че именно от ПЕС, ръководена от ексбългарски премиер в комплот със зелените, бе внесена Поправка 77а, един въпрос изниква:
ИМА ЛИ СТАНИШЕВ ИМПЛАНТИРАН „МАКЕДОНИСТКИ ЧИП“?
Защо лидерът на ПЕС не спря поправката? Отговорът по-скоро е свързан с малко известен факт. Обясняващ как по наследство Станишев е чипиран от македонизма. Идва по две линии – бащина и майчина. Един македонски журналист, Томче Ширков, се добра до компрометиращи факти, свързани с бащата на Станишев – Димитър, който дълги години бе секретар на ЦК на БКП, отговарящ за международните връзки на партията.
Ето как Томче Ширков „прави връзката” с казуса „Станишев”. Изследвайки миналото на фамилията, доказва неувяхващия македонизъм на бащата и майката на Станишев. Т.е. „македонисткият чип” е фамилен завет, семейно наследство.
Не е ли клевета? Не, оказва се, че „македонизмът” на таткото Димитър Станишев не е измислен. Антон Тодоров, от няколко години системно работещ в архивите на Държавна сигурност, пише във Facebook (17 март 2019 г.): „Димитър Станишев е сред най-близките до Москва комунистически висши номенклатурчици… След 9.ІХ.1944 г. участва в репресиите, като особено се отличава в акциите по насаждане на македонска национална идентичност сред българските граждани в Пиринска Македония. Скоро след това заминава за Москва, където през 1951 г. завършва история. В Москва през 1949 година се запознава с майката на двамата си сина Дина Мухина“. От ясно по-ясно, таткото е заклет македонист с личен принос в отродяването на българите в Пиринска Македония.
Майката Дина Мухина-Станишева не пада по-долу от съпруга си в заслугите за македонизма. Те са на научното поприще. Даже открито го изявява, дори след средата на 60-те години, когато Т. Живков отрича Димитровското предателство по македонския въпрос и поема нов курс по македонския въпрос, съветван от най-големите български историци по онова време (проф. д-р Александър Фол, проф. д-р Николай Генчев, акад. Веселин Хаджиниколов и др.).
В кратко съобщение за смъртта на майката директно се посочва за какво е изгонена от БАН. Става по времето на Людмила Живкова, която прокарва национално-патриотична линия в областта на науката, изкуството и културата. „От 1958 година – пише в съобщението – живее в България със съпруга си Димитър Станишев. Дина Станишева бе филолог, професор и доктор на науките в БАН, Софийския университет „Св. Климент Охридски“, където до последните години остана уважаван учен, търсен преподавател и ръководител, мощен проводник на структурализма в езикознанието. Проф. Станишева беше уволнена от Института по български език през 1979 г. като учен, който застъпва коминтерновската антинаучна теза за съществуването на „македонски език, нация и култура”.
Да, македонизмът има корени не само в Югославия, но и в България. Д. Станишев и Дина Мухина, както и синът, не са самотници. Това е, че в БКП има лидери, но и македонисти. Македонският автор Виктор Цветаноски по повод ставането на Станишев премиер спомена в „Утрински весник”, дек. 2008 г., още имена: председателят на Народното събрание Георги Пирински е „син на познат Македонец, комунист од Банско“, който 28 години в САЩ пропагандирал македонската нация“. Но най се фали Цветаноски с първия лидер-македонист, при това родом македонски българин – Георги Димитров.
Колко прав е проф. Петър Стоянович относно приказките: да отстъпим ли в нещо на Скопие. На въпроса „Възможна ли е някаква справедлива подялба на историята между нас и македонците, или ние нищо не сме готови да им признаем?, той отговаря: „Чакайте, ние не се намираме пред „подялбата на испанското наследство“ от 18 век, нито това е въпрос от такава ключова значимост за европейската дипломация, както стария Хабсбургски въпрос. Ние няма как да разделим миналото, без да го убием и да се самоубием. Как да отделим от тялото една част и да очакваме тя да заработи с претенция да е цялостен организъм? Историческата справедливост е във фактите: дайте да ги сложим на масата за пореден път. Нека фактите решават“.
В заключение нека приведем думи на македонския журналист Владимир Перев: „Накрая обаче разбрахме, че не се познаваме и че сме изгубили жизнените връзки помежду си. В новата ера с новите хора имаме нужда да се опознаем по-добре, така че никой да не пише никакви манифести от наша страна и никой да не ни посредничи. Някои от нас в Македония не искат да го признаят, но ние сме наследниците на велика цивилизация и култура, стара 1300 години, дала четмо и писмо на половината славянски свят, и не позволихме дори на един толкова силен Путин да тълкува историята в интерес на своите меркантилни политически причини. Показахме достойнство“…
НИКОЛА СТОЯНОВ
Блаже Конески, акушер № 1 на ‘македонският’ език 
Джордж Оруел 
Уводна статия за ‘гордиевият възел’ на спора Скопие-София 
След 4 месеца тези младежи трябва да учат ‘македонски’ език (Втори конгрес на Македонската младеж в Скопие, януари 1945 г.) 
Западно-Българското царство на Самуил (Hammond Historical Atlas)
