Срещите ми с Малгожата и Илия Кулови винаги са ми били интересни, защото техните археологически проучвания и изследвания в региона ни убеждават, че стъпваме върху земя с древна история. И това днес може да се види в богатата археологическа експозиция на Регионалния исторически музей. Сега ги попитах дали са изследвали родословните си корени и какви следи са оставили те в личностното им развитие.
Илия Кулов е роден на 23 април 1948 година в с.Голешово, в подножието на граничната планина Славянка, известна още като Алиботуш. Баба му искала да го кръсти на дядо му Панделия, но тъй като наближавал празникът Илинден, го кръстили Илия. Майка му се казва Евдокия, а баща му Георги. Били земеделски работници. Баща му отглеждал и животни – овце, кози, волове… Дядо му Панделия имал дюкян, където въртял търговия. От 1945 до 1948 година работил в магазина на селото, но след национализацията започнали да отглеждат предимно тютюн. Илия казва, че много се мъчил с този тютюн, който му отнемал времето, в което другите момчета ритали топка. Братята на майка му били интелектуалци. Вуйчо му работил в Министерството на просветата в София и това оказало влияние и върху неговото развитие. Илия завършил основно образование в родното си село. Разказа, че първото му докосване до археологията е още в четвърто отделение, когато учителите им показали един некропол в древно светилище, но това си останало само детски спомен. Тъй като тогава момчетата се насочвали към технически науки, родителите му го записали в Механотехникума в Благоевград, който току-що бил открит. От родното село Голешово той се преместил в големия за него град, който тогава стигал до днешното Трето основно училище. Надолу били ниви и ливади. След завършване на средното образование служил две години войник в трудови войски, където казва, че научил някой и друг занаят, който му бил полезен и прилагал в дома си на по-млади години. Кандидатствал в Софийския университет, защото тогава имало наредба, според която окръзите имали нужда от педагогически кадри по история, физика, математика и по други предмети. Той си избрал историята. Приемат го в Търновския университет, но след това имал възможност да се премести в Софийския университет „Климент Охридски”.
Казваха ми: „В София само плакатите да четеш и ставаш висшист, а в Търново няма какво да четеш”, и аз настоявах да остана в София. Когато бях в трети курс, сестра ми и брат ми дойдоха в столицата и бяхме заедно. Имах вуйчо в София, който замина като преподавател в Чехословакия, и ние живеехме в неговия апартамент. Сестра ми Мария готвеше, брат ми Панделия пазаруваше, а аз тогава успях да се наритам на топка. Работих и в студентските столови, за да се издържам. Един от най-големите столове беше в Софийския университет и по едно време бяхме 160 души студентски персонал. Аз продавах лимонада и безалкохолни напитки по два часа на обяд в Мензата”.
В София имало спец курсове, които да профилират студентите от Историческия факултет. Можели да се явяват на изпит за средновековна история, Възраждане, етнография, и тогава Илия си избира археологията.
„Трябваше да държим изпити по латински и старогръцки език. Това бяха зачоти, но ми се видяха много трудни. Не ми вървяха езиците нито в прогимназията, където учих френски, нито в техникума, където записах немски, който продължих да изучавам и в университета, и тогава реших да си остана в профил „История”. Но всяко лято ходих на археологически разкопки. Бях минал теоретичната подготовка по археология до втори курс, но практическите знания придобих изключително на разкопките в Балчик. Да съчетаем полезното с приятното – това си е голешовска черта”.
Бях ходила в Голешово, където ми показаха една чешма, за която се носеше легенда, че който пийне от нея, става началник. Илия ми каза: „Когато се съберат двама голешовалии, не питат какво и къде работиш, а къде командваш!”. Разказа ми и за музея на Яворов, който направили в селото, защото през 1903 година на път за конференция в пещерата Капе, от другата страна на планината Алиботуш, ги засича турският аскер от село Петрово, тъй като в Голешово не е имало турци. Четата на Яворов успяла да се измъкне по така наречените римски мостове и се скрили в Хаджи-Симоновата плевня, където водили сражение. Вечерта напуснали и плевнята. Там сега са направили музей на името на Пейо Яворов и туристите, които минават по трасето за долината на Места и по време на християнски празници, посещават селото, разглеждат музея и черквите „Свети Димитър” и „Успение Богородично”. Каза, че неговите предци не са се занимавали с пушкаджийски истории. По време на Втората световна война баща му, 16-годишен тогава, тръгнал да се записва в Сандански за фронта, защото бил ловец и си падал по пушките, но в комисията в Сандански имало партизанин от Петрово, всеизвестният Лесничката, който бил баджанак на дядо му. Попитал Георги къде е тръгнал. И като разбрал, че иска да ходи на фронта, му завъртял два шамара и той се върнал в дома си.
Поради желанието си да остане по-дълго в София, Илия решава да прекъсне втория семестър в четвърти курс, за да удължи престоя си в столицата поне още една година. „Бях стюарт в ресторанти и спални вагони през лятото и изкарвах хубави пари. След това продължих с последния семестър и през 1975 година завърши семестриално. Дойдох в благоевградския музей, защото тогава имаше глад за музейни работници, и на 5 октомври 1975 година започнах работа по покана на Илия Йовков. След една седмица той ме извика в кабинета си и каза, че автобиографията ми не била пълна. Имал съм чичо зад граница. Брат на баща ми замина за Америка и не се върна, там си остана. Аз казвам на Йовков: „Нали пиша моя автобиография, а не за чичо ми, и ако става въпрос, имам и вуйчо активен борец, но и за него не съм писал”. Тогава попитах: „Да си ходя ли?”. Той ми каза: „Не, оставаш тука”, и останах 42 години”.
Попитах го къде е срещнал съпругата си Малгожата, а той ми каза: „Тя сама дойде при мен. Аз работих вече няколко години в Благоевградския музей. Старата експозиция беше на центъра срещу паметника на Гоце Делчев. Тогава се строеше новата сграда на музея. Канцелариите бяха във „Вароша” и аз работих по някакви планове. Колежката от експозицията ми се обажда и ми казва, че две момичета полякини ме търсят. С проф. Диана Гергова подготвяхме експедиция в Кочан и си говорихме, че през лятото трябва да вземем някои студенти да помагат. Първият съпруг на Гергова беше от Полша и тя каза, че има полски студенти мераклии, които искат да дойдат при нас на стаж. Видях две момичета, които разглеждаха експозицията. Запознахме се. Те се бяха настанили в хотел „Ален мак”, който тогава беше действащ. По това време правехме проучвания на един обект в местността Кайменска чука, близо до квартал „Струмско”. Показах им обекта, разгледахме и околността и при едни телени заграждения момичетата скъсаха панталоните. Качихме ги в каросерията на колата и на другия ден заминахме за разкопки в Кочан. Не знам дали Малгожата ме е харесала тогава, но обектите й харесаха. Когато дойде втори път на практика в България, нещата потръгнаха и в личен план, и така вече 46 години сме заедно.
Малгожата е родена на 23 август 1954 година в стария средновековен град Тарнов, който се намира на 80 км на изток от Краков в Полша.
„Моята бащина фамилия е Гребска. И мисля, че родовата история на баща ми Збигнев Гребски е започнала от село Гремпов в Новополск, по на север от Тарнов. Били са средни земеделци. Дядо ми е имал мелница, дъскорезница, много земи и гора, така че не се оплаквали от лош живот. Никога не са гладували. Баща ми е завършил Минно-геоложка академия в Краков. Предците на майка ми Хелена Коцел са били по-бедни. Майка ми има средно образование. Живели са в Тарнов, където се раждаме аз и брат ми. През 1960 година се преместихме в Силезия – западната част на Полша, заради по-добри икономически условия. Там бяха по-добре платени работещите в минната промишленост. Баща ми се занимаваше с газификация на Полша и с газта в мините и имаше много по-добро заплащане.
Преди да се посвети на археологията, Малгожата учи „Право“ в Шльонския университет в Катовице. Послушала родителите си, които не били склонни да учи мечтаната от нея археология, защото трудно се намирала подходяща работа с тази професия. Когато е четвърта година като правист, Малгожата решава да сбъдне и мечтата си, като записва Ягелонския университет в Краков, където завършва средиземноморска археология, а през 1994 г. защитава и докторска дисертация.
Малгожа разказа,че за първи път идва в България през 1978 година на археологическа практика, защото тук нашите земи са по-близо до Средиземноморието, и оттогава това се повтаряло всяка година през лятото. Правили българо-полска експедиция и през пролетта.
„Никога няма да забравя добрината на местните и срещата с моя съпруг Илия. Бяхме млади, силни, влюбени. Не знаехме що е страх и отчаяние”.
С Илия решават да сключат граждански брак през 1981 година в Полша, където остават да живеят три години. Там се раждат близнаците им Георги и Евдокия. В края на 1984 година идват в Благоевград, защото получили покана за работа от директора на Историческия музей, тогава Илия Йовков. „Тук археологията беше съвсем различна”, разказва Малгожата Кулова. „Започнах работа в музея през февруари 1985-а и останах там до пенсионирането си. В началото Илия Йовков ми каза, че местата за антична археология, каквато желаех, са заети. Свободна беше праисторията и аз се заех с този клон от археологията. Учила съм в университета праистория, но тогава изобщо не ми харесваше. Струваше ми се скучна наука, но започнах да чета и реших да взема тема за докторска дисертация, за да навляза по-дълбоко в тази наука. Впоследствие много се впечатлих от българската праистория. Тя е уникална и на много високо културно ниво. Не само че я заобичах, но ми стана професионална страст”.
Попитах ги какво открояват като постижения в археологическата им работа в региона. Илия подчерта за постижение направената експедиция за разкриване на нови археологически обекти. „Успяхме да обиколим 1/3 от Благоевградски окръг и регистрирахме над 1800 археологически обекта. Тогава с покойния вече Мечеслав Доморатски организирахме българо-полска експедиция и в рамките на 3-4 години успяхме да обиколим местата по течението не река Струмешница до Катунска и Санданска Бистрица. Предварително двамата направихме друга експедиция по долината на Места, където работихме по един стар метод за регистриране на археологически обекти. Събирахме в кметството хора с определени познания и ги питахме къде се намират строшени грънци, керамични и други фрагменти. Проверявахме и регистрирахме определен обект. Тогава от Годешово до Канина река регистрирахме 180 обекта по този начин и след това решихме да направим тотално обхождане. Прехвърлихме се в долината на Струма и там вече бяхме организирали 10 екипа с по 3-4 студенти и обикаляхме всички достъпни терени. Това определям като едно от добрите постижения в региона и благодарение на нашите обхождания започна акция за изготвяне на археологическа карта на България”.
Самата археология се дели на периоди и всеки си избира един от тях в своите проучвания. Малгожата е праисторик, Илия се занимава с тракийска археология и ранно желязо, имат колеги, които проучват средновековната и античната археология.
Интересувах се кои са най-ценните информации, които са получили от археологическите находища. „Всички са интересни за нас, защото това ни е работата”, отговаря Илия. „В местността Кайменска чука разкопахме една стратегическа постройка. По-късно открихме още 14 такива в направление югоизток-северозапад. Та стигнаха чак до Симитли. Това ни даде основание да отбележим, че тук е имало лимес в края на ранно-желязната епоха и това са стратегически постройки, които са наблюдавали движението на хора и търговски взаимоотношения по тези пътища, един вид отбранителни кули. Защото постройката на Кайменска чука беше с дебелина на стената метър и 70 см и тук е имало някакъв гарнизон, който е бил като авангард на останалите. Всички бяха на възвишения със стратегическа позиция и да служат за отбрана при нужда”, разкава Илия.
С госпожа Кулова често сме правили телевизионни репортажи от с. Илинденци, от Дренково и тя твърди, че важните археологически обекти в региона са много, но според нея най-важен обект по долината на Струма е село Българчево, където тя е участвала още като студентка в екипа на Лиляна Перничева и Илия Кулов. Това е праисторическо селище, основано в средата на VI хилядолетие преди Христа и е съществувало до края на V хилядолетие. „Ние публикувахме 1-ви том от резултатите по време на проучването. Друг важен обект е ранно-неолитното селище Ковачево. Там работихме 25 години съвместно с френски колеги от Сорбоната. Това е най-ранното неолитно селище на територията на България, основано 6200 г. преди Христа, и с прекъсвания е съществувало над 1000 години, до края на VI хилядолетие, с уникално културно развитие. То беше еталон за други обекти. По отношение на праисторията това са най-важните обекти. Илинденци също е ранно-неолитно селище”. През 2003 г. Малгожата изследвала праисторическо селище от неолита в благоевградското село Дренково. Там открила мъжки идол – малка глинена фигура, само 8 см, с маска на овен. „Най-вероятно тогава са се зараждали познатите ни днес кукерски игри, където се ползват животински маски от участниците. Изключително ценна е тази находка“, уверява археоложката. „Сега работим с. Брежани, където възстановихме проучванията от миналата година. То също е уникално ранно-неолитно селище и в момента подготвяме публикации за всички тези обекти. Надявам се скоро да излезе в монография резултатът от тази дългогодишна теренна работа и археологически наблюдения”.
Малгожата и Илия имат три деца, които са отгледани по разкопките, но не избират тази професия в своето развитие. Дъщеря им завършва политология в Ню Йорк. Занимава се с рекламата в уебсайта на американска фирма. Другият близнак Георги е завършил информатика в Олборг – Дания, но сега е в Благоевград и работи за чуждестранна фирма. Най-малкият син Адам е завършил педагогика в областта на математиката и информатиката в Югозападния университет и работи за логистична фирма в Германия. Покрай родителите си и тримата имат технически познания по отношение на обработката на археологическия материал, добри са и в теренните проучвания, но не ги влече това, споделя Малгожата.
„Бяха недоволни, защото по време на ваканцията всички деца отиваха на море и планина, а ние отивахме на разкопки и те винаги бяха с нас. Впоследствие направиха приятелства с френските ни колеги, което провокираше интереса им да пътуват на следващите разкопки”.
Дъщеря им Ева е омъжена за американец, но той е военен и живеят в Хайделберг, Германия. Имат момче Гавин и момиче Филипа. Жоро е женен за Дилияна от Благоевград и имат момченце Александър, на 3 годинки. Понякога го оставят на грижите на баба и дядо. Малгожата казва, че той проявява интерес към рисуване на керемидки. „Подготвяме публикации за Дренково в момента и Илия се занимава с рисунки на керамиката. Детето наблюдава и поиска дядо да му направи и на него такава картина”. Синът им Адам е на 31 години и е с девет години по-малък от близнаците Ева и Жоро, но още не е обвързан със семейство, по-скоро изцяло се е отдал на работата засега.
Малгожата и Илия Кулови се чувстват отговорни пред себе си и пред поколенията след тях и се стараят да публикуват всичко, което през годините са проучвали и открили и не са успели да обобщят натрупаното археологическо богатство на региона в книга. Искат да предадат всичко, за да могат младите им колеги в благоевградския Исторически музей да започнат начисто нови обекти с нови проучвания и открития.
ЮЛИЯ КАРАДЖОВА
