През 1962 г. Стойчо Балабанов от благоевградското село Горно Лешко орал нива и при едно от обръщането на браздата забелязал, че изпод земните недра изскача необичайно парче. Спрял воловете, навел се и го взел в ръце. Под пръстта личала метална пластина, върху която имало странни знаци. Предал го на Историческия музей в Благоевград и научил, че е попаднал на изключително ценна находка – бронзова диплома на римски преторианец. Окритието било сензационно, за особеностите му първа съобщила археоложката Димка Серафимова.
„Бях в казармата – разказва Стефан Балабанов, племенник на Стойчо Балабанов – ползвах отпуска, отидох си на село и научих, че чичо ми е намерил нещо ценно. Почистил го и почувствал, че държи необичаен предмет. Там, където е намерена дипломата, нивите са на целия ни род”.
В Лешко се заговорило за находката. Стефан Балабанов разяснява: „По онова време учителят Стефан Роячки имаше връзка с музея. Беше деен човек и той ми каза, че дипломата се намира там. Какво е станало по-нататък, не знам, къде е, що е?”.
Обяснявам на моя събеседник, че преторианската диплома се съхранява и нейно копие е сред ценните експонати в благоевградския музей. Освен високата си научна стойност, бронзовото свидетелство е съхранило името на първия известен жител на Лешко – Марк Аврелий Муциан.
Преторианската гвардия е била най-елитната войскова част в Рим. През републиканския период съществула като лична охрана в щабовете на военачалниците. Нейните членове били най-добре обучените воини. По-късно император Август я преобразувал като сила, която поддържала реда в Италия и столицата по времето на гражданските войни. Войниците за преторианската гвардия се набирали предимно от италийските провинции, а по-късно започнали да получават попълнения и от придунавските земи, и най-вече от Тракия, административната единица, която обхващала по-голямата част от Балканския полуостров. Тези „силоваци” имали много привилегии – служели по 16, а не по 20 или 26 години, както било при останалите, заплатата им била три пъти по-голяма от тази на обикновения легионер, при уволнението си получавали солидни парични възнаграждения. Всеки, възкачил се император, давал допълнителни поощрения, за да държи благоразположението на тази колкото надеждна, толкова и опасна охрана, защото нерядко преторианците участвали в свалянето и издигането на цезарите. При женитба децата на преторианеца от първа съпруга ставали по право римски граждани, независимо от етническия им произход. Но имало един съществен проблем – не много от тези сурови воини доживявали до пенсия, защото били неизменно във водовъртежа на най-кръвопролитните войни и размирици.
ПРИТЕЖАТЕЛЯТ НА ДИПЛОМАТА МАРК АВРЕЛИЙ МУЦИАН ИМАЛ ЩАСТЛИВАТА УЧАСТ ДА СЕ УВОЛНИ ЖИВ И СЕ ЗАВЪРНЕ В РОДНОТО СИ МЯСТО ЛЕШКО,
а на най-видно място да окачи гордостта на своя живот – дипломата, удостоверяваща изпълнението на високия дълг.
Марк Аврелий Муциан служил в десетата кохорта на гвардията на император Александър Север, управлявал Рим от 193 до 211 г. сл. Хр. Преди него император Траян създал градския център Пауталия /дн. Кюстендил /, в чийто обхват влизала Скаптопара /дн. Благоевград /, както и Лешко. Големият брой войници, набирани от административната област Пауталия, служели предимно в провинциите на Балканския полуостров, а най-изявените били изпращани в Рим, което говори, че Марк Аврелий Муциан бил високо оценен гвардеец.
Бронзовата диплома на преторианец от Горно Лешко предизвикала не само интереса на научните среди в Благоевград и България, но възбудила вниманието и на иманярите. Плъзнал слух, че около нейното местонахождение има заровено съкровище. Стефан Балабанов си спомня как съмнителни мераклии се навъртали около тяхната махала, за да дирят злато.
Преторианците били яки, едри и съобразителни мъже. Интересно е, че името на рода Балабанови, откъдето е моят събеседник Стефан, произхожда от турската думата „балабан”, което означава едър, силен човек. Това обстоятелство подсеща, че генетичната приемственост в една от най-старите махали на Горно Лешко не е прекъсвала през вековете.
САМИЯТ СТЕФАН БАЛАБАНОВ Е ЗДРАВ И ЗАПАЗЕН МЪЖ, ТОЙ Е НА 77 ГОДИНИ, НО ИЗГЛЕЖДА С ДЕСЕТИНА ЛЕТА ПО-МЛАД, ОБЛАДАВА ЗАВИДНА ФИЗИЧЕСКА ИЗДРЪЖЛИВОСТ –
работи по двора и къщата, помага на съседи, участва в общоселски дейности. Като него са и другите родственици, баща му и неговите братя, сред тях е чичото Стойчо Балабанов, комуто историята е отредила да намери скъпоценната находка. От Балабановите са известни хора от Благоевград, София и други градове. Сред тях са Михал Балабанов – някогашният директор на „Булгарплод” в Благоевград, Стефан Балабанов – бивш зам. кмет на община Благоевград, Александър Балабанов, който заземаше поста управител на област Благоевград, сестра им Мая Балабанова и др.
Събеседникът ми Стефан Балабанов тъжно пояснява: „Нашата махала беше една от най-големите в Горно Лешко. Живееха хора в 17-18 къщи. Имаше много деца, във всеки дом се чуваха гласовете на най-малко три чеда. По цели нощи се събирахме и си играехме. Имаше живот, имаше радост… С годините нещата се промениха, дойдоха други времена, хората тръгнаха за градовете. Всеки, като се пресели, съселяните говореха: „Той е отишел в града. Леле, чуждите деца заминаха, а нашите останахана село”. И се дразнеха, търсеха начин да събират пари, какво имаха за продан продаваха, за да не останат по назад.
Но бай Стефан е обнадежден за бъдещето на Горно Лешко, защото е настанал момент, когато нещата постепенно потичат по обратния път. „Селата започват да се оживяват, защото, как да го кажа, на село животът е по-лек, въздухът е по-чист, няма напрежение. И дано има повече хора и най-вече млади хора, които да се заселват. Ето, в нашата махала дойдоха две млади семейства. Дори тук им се родиха децата.
Питам бай Стефан дали свидетелства като дипломата на преториранеица от Лешко биха могли допълнително да засилят вниманието на нови новозаселници.
ТЕЗИ, КОИТО ИМАТ ВЛЕЧЕНИЕ КЪМ СЕЛОТО, ВЯРВАМ, ЧЕ ИСТОРИЯТА ЩЕ ИМ ПОВЛИЯЕ, ЗАЩОТО ТЕЗИ МЛАДИ ХОРА РАЗБИРАТ ЖИВОТА, ВИДЕЛИ СА ГО КАК Е В ГРАДОВЕТЕ, ХОДЯТ И ПО ДРУГИ ДЪРЖАВИ,
научават как е там, как чужденците се справят и смятам, че това нещо ще им повлияе. Защото ще си кажат: А бе тука преди толкова много векове са обитавали хора, защо и ние да не опитаме?”
Стефан и Мария Балабанови са осъществили завръщането си на село. На младини неудържимият поток на преселение в града повлякъл двамата младоженци. „Отидохме и ние – спомня си Стефан – отидохме, за да не сме по-различни от другите. Животът в града беше хубав. В Благоевград работехме, там живеехме. Посъбрахме малко парички от нашите, малко ние си изкарахме и си купихме жилище. Обзаведохме го добре, нормално. Госпожата се пенсионира по-рано от мен. Баща ми беше възрастен човек, стоеше си на село, той града не го искаше: „Аз тука съм се родил, тука искам да си живея”. Беше си на крак, не беше залегнал, но си беше възрастен. Отиде Мария, готвеше му, переше го и така, тя тука, а аз през свободното време се качвах в Горно Лешко. От време на време тя слизаше в града и пак се връщаше при стария. След като се пенсионирах, решихме и аз да се кача на село. И до ден-днешен, вече доста години сме си тук и ни е добре. Хубав е въздухът, имаме си удобства, не сме лишени от нормалните човешки условия – баня, тоалетни, фризери, хладилници, перални. Това, което го имаме на село, имаме си го и в града. Но сутрин, като грейне слънцето, на прозореца като се покаже Пирина и аз се събуждам веднага. Мен слънцето ме събужда”.
Ако съвремието се тъче от минал опит и мечти за бъдещето, изниква въпросът за съхранението и разгласата на културно-историческите ценности. Преторианската диплома от Лешко е важен културен знак, който дава храна на изследователите. В своето научно съобщение археоложката Димка Серафимова обобщава: „Дипломата от с. Лешко е първата римска военна диплома, намерена досега в долината на Средна Струма. Тя поставя въпроса за основното проучване на землището на с. Лешко; на „Касабата”, на „Градището”, на стария римски път, наречен „Друма”, който е свързвал Скаптопара през с. Лешко с долината на р. Брегалница”.
Но ценната находка е и послание към бъдещите заселници на село, че животът тече от дълбок извор, който дава здраве и надежди за нови предизвикателства.
ВЛАДО КАПЕРСКИ
Стефан Балабанов показва мястото, където някога била изровена бронзовата диплома
Стефан и Мария с бащата и сина им – и двамата носят името Андрей
