Ивона Красимирова Горова е родена на 13 октомври 1994 г. в Дупница. Завършила е средното си образование в спортно училище „Никола Велчев” – Самоков със спорт борба. Носителка е на много медали от републикански състезания. Приключва със спортната си кариера преди 3 г. Оттогава работи като барман в заведение в родното си село Червен брег. Има намерение да емигрира, не вижда бъдеще за себе си в България.
– Здравей, Ивона! Ти беше една от надеждите в борбата. Къде си сега, с какво се занимаваш?
– С борбата приключих. Борих се доста добре, но като завърших, не се записах да уча, а започнах веднага работа. Спортът е до време, а аз искам да се развивам и да работя. В момента съм барман, нямам друга алтернатива за момента. Обмислям да емигрирам в чужбина. Ще работя каквато работа ми предложат. Зная, че не е лесно, но пък заплащането е много по-високо. Заплатата ми на барман на село стига само за кафетата и цигарите. Преди време опитах да работя в София. И там бях като барман на надница от 20 лв. на ден, но с бакшишите докарвах по 80-100 лв. на ден. В София трябваше да живея на квартира. Най-евтината е 500 лв. на месец, в крайните квартали може да се намери мизерна стаичка за 300 лв., но ми се видя скъпо и се върнах в Червен брег. Не че ми харесва да работя като барман на село, но нямах избор, трябваше да работя, тук няма развитие за мен, защото съм млада, и затова обмислям да емигрирам, а и ще получавам повече пари, няма да съм на едно място, както тук, на село. Вече мисля за сериозни неща в живота занапред, минаха тийнейджърските години.
– Кой те запали по борбата, тя е мъжки спорт?
– Сама отидох при треньора от Дупница Виктор Бонев. Хареса ми. Той ме заведе на първото ми състезание. Научи ме на дисциплина, на възпитание, на много неща. След като завърших 8 клас в Червен брег, отидох в спортното училище в Самоков. Имала съм участие на европейско първенство, тук, в България, имам доста първи места и медали. Не съжалявам, че съм тренирала борба. Всеки ми казваше, че това е мъжки спорт, но не е така. Борбата ме научи на много неща.
– Какви бяха мечтите ти, докато тренираше и се бореше на тепиха? Коя беше любимата ти хватка?
– Разбира се, че се виждах като шампионка, но не ми е бил такъв късметът да продължа с борбата, иначе обожавах този спорт. И днес не спирам да гледам състезания, следя всичко, свързано с този спорт. За спомен ми останаха медалите и травмите в двете колене. Трябва да гледам напред. Любимата ми хватка беше „мелница“, с нея винаги побеждавах.
– Вече си на такава възраст, ако създадеш семейство и имаш деца, ще ги насочиш ли към борбата?
– Не! Може би ще го насоча към футбола, ако имам момче, иначе не! Ако децата ми обаче желаят да тренират борба, ще уважа тяхното желание.
– За какво мечтаеш на 24 г. На 15 си искала да станеш голям борец…
– Мечтите ми са за бъдещето, ако мога да се реализирам в чужбина, защото тук живот за младите няма, толкова много работа и малкото заплащане ни съсипват. Да създам семейство, разбира се, това е най-важното за мен, да сме добре, да сме здрави, всичко друго се постига с желание.
Разговаря ЙОРДАНКА ПОПОВА
