Творчеството, което създава, ме е водило при него като журналист, който не иска да пропусне стойностните хора и личностите около себе си. Това творчество го съпътства през всичките му житейски години, а дали продължава гените на своите предци, или поставя началото на творческо поколение в родовия корен, разказва Михаил Калдъръмов, който е роден на 9 август 1949 година в Сапарева баня.
„Дядо Цанко Щрапульов, по майчина линия, от село Ресилово, обичаше да пише стихове в негов стил, римуваше думите, но без да се съобразява с някакви високи художествени изисквания. Пишеше както му харесва и пееше в църковния хор. При всяко събитие в селото него търсеха за слово и беше духовен стълб на хората там. Обичаше да чете книги, вестници и когато преди години започнах работа като редактор в окръжния вестник на Кюстендил, той четеше, запазваше всяка моя публикация и се хвалеше на комшиите с внука си. Сигурно неговия ген продължавам, но за съжаление не можа да дочака първата ми книга.
Майка ми се казва Вангелина Цанева Щрапульова, която е от Ресилово, а баща ми Георги Иванов Калдъръмов е от Сапарева баня. Коренът му идва от село Овчарци, откъдето е дядо Иван. Той се преселва в Сапарева баня, където среща баба Мария и се жени за нея. Другата издънка на родовия корен се слави с прочутия хайдутин Тодор Пармаков, който е мой прапрадядо. Неговият син Димитър е баща на моята баба Мария. Тя ми е разказвала интересни неща за него. Повече от 25 години е бродил по планините, участвал е в Априлското въстание. При разгрома на въстанието той дава съвет на Георги Бенковски да бягат към Рила планина. Бенковски отказва да приеме този съвет, остава с четата в Стара планина и тогава Тодор Пармаков тръгва сам с два коня към Рила. Той оцелява, а те загиват при засада. Захари Стоянов го упреква в своите записки, че е изоставил четата, но като опитен хайдутин и войвода Пармаков им е предлагал спасение. Участвал е в боевете при Шипка, ранявали са го, но оцелява. След освобождението, около 1882 година, Тодор Пармаков се преселва от Горно Драглище в Сапарева баня, за да е по-близо до границата с Македония, която тогава е минавала при Бараково. В Сапарева баня поставя началото на другия ствол от родословното дърво. Там се раждат децата му. Той има трима синове и една дъщеря – баба Мина. Тя живя до 103 години, но беше с бистра памет и до последно ми е разказвала подробности, които се изненадвах, че помни на тази възраст.
Наш братовчед, който се казва Димитър Пармаков, написа книга за него. Дядо Тодор е бил пандурин, пазач на Рилския манастир, и когато Иван Вазов отива на посещение в Рилската обител с файтон, е казвал: „Един огромен българин излезе пред входа, въоръжен до зъби, и ни спря, разпита ни и чак тогава ни пусна в манастира“. През 1891 година, след срещата си с Иван Вазов, Тодор става водач на група писатели, които Вазов водил по рилските върхове. След това пътешествие патриархът на българската литература пише своето произведение „Великата Рилска пустиня“.
Тодор Пармаков участва и в подготовката на Илинденско-Преображенското въстание, като организира в Рилския манастир акция за събиране на помощи за закупуване на оръжие. Като пазач в Рилския манастир за опазване на риломанастирските гори, през 1887/88 г. се запознава с княз Фердинанд и го води на лов в богатите гори на Рила, а по-късно му носи и редки животни. Оказва се, че Тодор Пармаков е един от основателите на Софийската зоологическа градина, защото първите клетки за животните, които е водил при Фердинанд, са направени във Враня. През 1889 година Тодор Пармаков става водач на научна експедиция за изучаване географията, флората и фауната на Рила планина, ръководена от проф. Стоян Георгиев. Самият Тодор Пармаков дава на изследователите много ценни данни. Така че има с какво да се гордея, обръщайки поглед назад към предците си.
Моите родители се занимаваха със земеделие. Баща ми беше и прочут майстор-готвач в Балнеосанаториума в Сапарева баня, но у дома готвеше предимно мама. Аз имам две сестри, голямата почина преди около три години, а малката живее в Сапарева баня, и бяхме хубаво, задружно семейство. Възпитаваха ни в трудолюбие и взаимопомощ. Така е и до днес“.
Мишо се премества в Кюстендил през 1973 година. Там среща съпругата си Елена. За нея разказва: „Тя учеше в Медицинския институт в Дупница. Пламна огънчето между нас и понеже окръжният град даваше повече възможности за работа и за живеене, останахме в Кюстендил. В началото Елена работеше като медицинска сестра в детски ясли, но по-късно се захвана с търговия. Там имаше по-високи доходи от мен и така успя да помогне да отгледаме децата си и да покриваме разходите в семейството“.
Попитах Елена защо е харесала Мишо, а тя ми отговори: „Защото беше по-различен, свиреше на китара, рецитираше стихове, беше по-романтична личност!“. А Мишо призна, че първите стихове са посветени на нея, и добави: „Въпреки трудностите и проблемите, благодарение на любовта двама души успяват да изминат житейската бразда открай докрай. Не може човек да преминава като турист през живота. Трябва да създаде семейство, за да остави една надежда преди всичко.
Аз започнах работа в окръжния вестник „Звезда“, където отговарях за хумора, сатирата и за литературната страница. Тогава се обръщаше като че ли повече внимание на културата. Бях председател на Младата художественотворческа интелигенция в Кюстендил. В нея членуваха около 70 творци – художници, поети, журналисти, артисти, музиканти… Сега, за жалост, сме една шепа хора там, както и навсякъде. Имахме възможности за изява, но всичко беше подчинено на тогавашната идеология. Не можеше да се излезе извън нейните рамки, защото можеше да попаднеш в изолация. След редакцията на вестника отидох на работа в Център „Знаме на мира“. Може би оттам се запали обичта и желанието да пиша за децата, защото няма по-естествени и истински същества от тях. Когато закриха тези центрове, се преместих в Художествената галерия „Владимир Димитров-Майстора“. Там мога да кажа, че работейки, изживях 15 щастливи години сред шедьоврите на Майстора, които ме провокираха да напиша 18 импресии. Писах ги в продължение на 3 години. Критиката отбеляза тогава, че за Майстора са писали много писатели, но никой по такъв начин. Когато заставах пред картината му, имах чувството, че тя ми говори. След работно време колегите си отиваха, а аз заключвах галерията и оставах дълго в съзерцание. Първата импресия, която написах, беше за пеещите жътварки. Когато застанах пред картината, малко мистично звучи, но чух песента им. Трудно е за вярване, но в творческия процес всичко е възможно. В галерията се пенсионирах. След 45 години работа си казах, че е време да се оттегля и да си пиша на спокойствие книгите. Хубаво е да станеш сутрин, да си изпиеш кафето и да пишеш, а не да го правиш между другото, на бегом“.
Мишо и Елена имат две дъщери, които днес живеят със семействата си в София. По-голямата е Валерия, която е икономист по професия и има частна счетоводна фирма, а по-малката Зоя е завършила английска филология и има сертификат от Кеймбридж да преподава английски по цял свят. От двете дъщери имат три внучета: Изабела, която е 7 клас, Ива и Никола са в 3 клас.
„Зоя започна със зет ми работа в Италия и оттам тръгна идеята да напиша първата си книга за деца“, разказва Мишо. „От там отидоха в Англия, където дъщеря ми работеше в частно училище, а след Лондон отидоха в Малайзия, където изкараха 5 години. Бях се изплашил дали изобщо ще се приберат, защото там буквално носеха Зоя на ръце. Дадоха й служебна квартира, кола, телефон и така успя да изплати апартамента си в София, където живеят днес. Докато бяха в Малайзия, ми показваха града Мири, улиците, морето, и тогава се роди идеята за книгата „Дракончето в мен“. Мои познати ме питаха колко време съм живял в Малайзия, а аз никога не съм бил там, по скайп наблюдавах всичко, което ми показваха децата, и записвах разговорите ни“.
На въпроса дали някой от внуците ще наследи творческия му ген Мишо сподели, че Ива рисува великолепно и се надява един ден тя да илюстрира книгите му, а Никола обича да рецитира и да мисли. „Понякога ми казва: „Тихо, дядо, мисля в момента, не ми пречи!“. Пожелавам им да са здрави и да бъдат себе си. За мен литературата е осмислила всичко, което съм правил до днес, и ако някой от тях продължи този ген, ще съм щастлив. От детството си спомням, че беше събитие, когато в библиотеката на Сапарева баня получеха нова книга. Тичах да я взема и да я прочета. Днес писането осмисля дните ми и съхранява сетивата ми. Те винаги са будни, защото това е непрекъснат тренинг с буквите, с думите, със словото, сякаш живея в паралелен свят, по-уютен от реалния. Моята страст са планините и природата като цяло. За мен тя е великият буквар, само да умееш да четеш. За жалост съвременният човек се е откъснал доста от своето начало, от природата, а това води до пълна деформация. Само природата може да ни опази чисти и да ни учи на мъдрост, на търпение, на воля. Моят девиз е „Следвай пътя си и винаги да си свързан с Вселената, с висшия разум!“ – до тази мъдрост съм стигнал в живота си“.
А Елена добавя: „Чуй сърцето и душата си!“. Каза, че в последно време се старае все повече да ги чува, защото помагат за правилните избори. Когато я поканих да се присъедини към разговора ни, тя добави: „За мен любовта не отминава, остава завинаги – към мъжа, към близките, към всички наоколо, любовта, с помощта на която можем да разгадаем Вселената“. И днес Елена е романтична жена, която не пропуска уникалните гледки в природата, затова ми каза: „Скоро, по време на едно пътуване от Сапарева баня до Кюстендил, видях красиво небе с облаци на залез. Беше толкова емоционална гледка, че я запазих в телефона си. Когато бяхме млади и влюбени, Мишо написа най-хубавите си поетични книги за любовта: „Поезия привечер“, „Запалената свещ напомня“, „Смъртоносен наркотик“, „Бездна“ и други. И днес ни е хубаво, когато оставаме сами, когато ходим на планина, на море, когато имаме възможност да се откъснем от ежедневието“.
Мишо допълва заглавието на друга своя книга – „Свободата на гладните“, и цитира едно четиристишие:
„Не искат гладните такава свобода, край кофите с боклук бездомно вият, небето – увиснал тежък хляб, откъсне ли се, всички ще убие“.
Допълва и заглавията на другите си книги:“Пресъхва ден, извира нощ“ – избрани съчинения, „Бавни планини“. „Това е книга, която излезе преди две години и която събра последните ми преживявания във времето. Творческият процес е толкова непредсказуем, многопластов, че понякога написвам нещо и се чудя откъде идва тази мисъл. Явно дълго е стояла в подсъзнанието и идва моментът да излезе на белия лист. От „Бавни планини“ датира приятелството ми с Георги Борисов. Той беше споделил моята книга с Борис Христов, с когото са приятели, и ми каза, че много я е харесал, което за мен беше празник на душата“. Помолих го да цитира един стих от „Бавни планини“. Избра „Високо езеро“:
Огледална тишина.
Плуват бавни
планини,
с ухание на вечност.
Плува и перо от
горда птица.
/С него ще запишеш
всеки шепот,
всеки звук кристален/.
Дивите кози
побутват облака,
да блесне слънцето,
рогата им да
позлати.
Корени вековни,
влечуги мъдри и
добри,
на припек изпълзели,
спънете пътя ми
обратно към дома.
Камъни огромни с топли гърбове –
биволи на водопой,
нека ви стана
стопанин
докато излекувам
раните.
Бавни планини,
научете ме как да
тече бавно
златната река на
живота.
Мишо е издал вече 11 книги, а „Шипковият храст и вятърът“ е третата му книга за деца, илюстрирана от Елена Жаблянова, чиито герои правят книгата още по-привлекателна. Тези дни тя имаше своята премиера в Кюстендил. Всеки човек обича децата, особено внуците си, но Михаил Калдъръмов умее не само да ги обича, но и да разбира езика, чувствата им, умее да напипва интересните им герои и да ги поставя в ситуации, които провокират смях, тъга, забавление и отговорности.
„Децата ни напомнят за най-хубавото ни време – нашето детство, те са нашето продължение, те са надеждата, че чрез тях ще ни има по-дълго в живота!“, споделя Мишо и добавя: „Ако един автор не вложи сърцето и душата си в това, което пише, няма как словото да стигне до тези, за които е предназначено. Никога не сядам да пиша, когато нямам вътрешен подтик, или както казваше големият ни поет Христо Фотев – „пиша, когато Бог ми обади!“. Когато връзката с Вселената е налице, се получава. Един от моите кумири – Владимир Димитров-Майстора, има великолепна мисъл: „При всяка идея аз свързвам човека с Вселената, която трепти от радост и взима участие във всичко, което той прави“. Убеден съм, че процесът на сътворяване има връзка с вселенските сили“.
Само един творец може да усети тези вселенски вибрации и Мишо ги е предал в 30-те стихчета, включени в третата му книга за деца, и споделя: „В книгата, без да си пречат, съжителстват хора и животни, както и в реалния живот. Във всяка творба има и поука, която децата могат да извлекат. Има стихове, които ни учат как да бъдем в добри отношения с приятелите, с близките си, как да бъдем в хармония със себе си. Има и стихове, които ни казват какво не трябва да правим, за да не попадаме в трудни ситуации, и всичко това е поднесено с лекота и ефирност. Това е вдъхновена книга. Срещите ми с малките читатели ми дава основание да твърдя това“.
Питам го как неговите внуци приемат детските му книги?
„Най-впечатлени бяха, когато написах първата книга за деца „Дракончето в мен“. Изненада ги, че именно дядо им е автор на такава книга. За моя радост книгата беше високо оценена и разказ от нея беше включен в читанката за 4 клас на издателство „Просвета“. Тази оценка ми даде кураж да продължа да пиша за деца, защото дълго време имах респект към детската литература. Там има тънка граница, която, ако се премине, човек може да влезе в зоната на вдетиняването и да го очакват само комични ситуации. Опитвам се да гледам света през детските очи, без да преминавам тази граница“.
Във втората си книга за деца „Петюха“ Михаил Калдъръмов разказва за едно храбро петле, което преодолява хиляди препятствия и се бори докрай да бъде щастливо. Цялата книга е поука как човек не трябва да се предава при никакви ситуации, да бъде борбен и да се държи за светлината, не за мрака. „Децата усещат и най-малкия фалш, затова се опитвам да бъда искрен. „Петюха“ е любимата ми детска книга“, споделя Мишо. „Скоро големият поет Георги Борисов ми написа: „Бъди като твоя Петюха, не се предавай!“. Опитвам се така да бъде“.
Цялото време напред е негово и както заяви, ще го посвети на творчеството, защото това е нещото, което прави с удоволствие и мерак. И дано не пресъхва изворът на вдъхновение, си пожела Мишо, защото и за децата, и за възрастните трябва да се пише честно и искрено, ако искаме творбата да стигне до сърцевината на душата им и да ги направи духовно по-богати!“.
Михаил Калдъръмов ни доказва, че богатството е вътре в нас, трябва само да му отворим вратата към Светлината, която може да го разпръсне и да одухотвори творческата ни реалност.
ЮЛИЯ КАРАДЖОВА
