Майор Йордан Иванов има в кариерата си на военен четири мисии в Афганистан. На Йордановден тази година чества троен празник: 38-ия си рожден ден, имен ден и празника на Българската армия. Роден е в Кресна, завършил благоевградската Природо-математическа гимназия и Националния военен университет, а през 2017 г. – и Военната академия „Г.С. Раковски“. Службата си започнал като лейтенант в Банско, където бил до 2008 г. От 2009 г. служи в Благоевград и в момента е зам. командир на Трети механизиран батальон в бригадното командване. Син е на военнослужещ, баща му Захари Иванов бил офицер в полка в Кресна, пенсионирал се като подполковник. М-р Иванов признава, че не баща му е причината да се насочи към военно училище. Като завършил ПМГ през 1999 г., във Военния университет бил обявен нулев прием. „Записах специалност „Маркетинг“ в Югозападния университет и учих две години. Помня, че тогава бяха много трудни години за българите. Като обявиха отново прием във Военния университет, прекъснах обучението си в ЮЗУ, отказах се от маркетинга и кандидатствах отново“, разкрива м-р Иванов. Сега той е семеен, а съпругата му е детска учителкаМайор Иванов, защо този път не тръгнахте отново на мисия, въпреки че там щяхте да сте с хората, с които работите в Благоевград?
Не тръгнах, защото вече съм бил 4 пъти на мисии в Афганистан, но най-важната причина бе семейството ми. Имам син на 2 г. и дъщеря на 8 г., на съпругата ми щеше да й е трудно да се справи сама и прецених, че е важно да съм до тях в момент, когато семейството ми има най-голяма нужда от мен. Другата причина да не замина е, че в тази мисия има колеги, които могат да изпълнят същата задача, която и аз щях да изпълнявам. Ако това не беше така и нямаше кой да ме замени, аз щях да замина, защото това е едно от задълженията ми като военнослужещ и една от мисиите на Българската армия – принос към международния мир и сигурност.
Кога за първи път заминахте на военна мисия?
През юли 2009 г. Тогава бях лейтенант.
Бяхте ли женен вече?
Не, но имах сериозна връзка със сегашната ми съпруга.
Какво Ви накара се включите?
Първата причина е, че ми беше заповядано от прекия ми командир. Знаете, че в армията задължение на всеки военнослужещ е да изпълнява заповедите на своите командири и началници. Тогава мисиите бяха повече, а едно от задължителните изисквания е да знаеш английски език. Нямаше много колеги, които да отговарят на всички условия, и трябваше да отида. Втората причина е, че една от задачите ни като военнослужещи е да участваме и да изпълняваме мисии извън територията на нашата страна.
Не се ли притеснявахте?
Да, притеснявах се и една от причините беше, че не знаех точно къде отивам. Тогава заминах като командир на взвод и знаех, че отивам с отлично подготвени сержанти и войници, което ми даваше вътрешно спокойствие. Сред тях имаше хора с опит в подобна мисия в Ирак и това по някакъв начин ми даваше допълнителна сигурност.
На едно и също място в Афганистан ли бяхте и четирите пъти?
Не. Първия път бях в базата в Кандахар, през 2011 г. бях в столицата Кабул и последните две – през 2013 и 2015 г., пак бях в Кандахар.
Къде и кога Ви беше най-тежко?
Най-тежка ми беше първата мисия.
Защо?
Защото задачата, която взводът ми изпълняваше, беше контрол на входящия трафик на контролно-пропускателен пункт на летище Кандахар. Там ежедневно преминаваха камиони и автомобили, които ние трябваше да проверяваме за наличие на наркотици, взривни вещества и забранени стоки, които не може да се вкарват в базата.
Какви са тези забранени стоки?
Оръжие, алкохол, остри предмети, газови бутилки, всичко, което може да е предпоставка за извършване на атентат в базата. Отговорността беше огромна, тъй като там, на КПП-то, е най-голямата опасност от евентуален атентат. Ако някакъв атентат може да се подготви и извърши в базата от външни лица, ние бяхме хората, които бяхме длъжни да ги заловим. И ако стане нещо, то можеше да се случи точно на КПП-то. Нашите войници и сержанти знаеха това, знаеха опасностите, които могат да последват, знаеха, че рискуваме живота си всяка минута, защото от нас зависеше хората, които са в базата и изпълняват други задачи, да са спокойни и сигурни, че автомобилите, които влизат вътре, са проверени и безопасни. Затова и благодарността на командирите бе голяма. Обемът на работата ни беше огромен, десетки камиони и тирове минаваха всеки ден, като отделно проверявахме стотици пешеходци, основно афганистанци и пакистанци, които работеха в базата предимно като строители. Тогава американската база се разширяваше и се строяха нови сгради.
Какви са условията на живот там за българите и те различават ли се от тези на военните в мисиите на останалите държави участнички?
Комунално-битовите условия са добри, храненето е в общи столови, а храната е напълно достатъчна като количество и качество.
Тя американски тип ли е, или местна, афганистанска?
Американски тип. Не се хранехме с местна храна, защото тя не е проверена и не е изследвана за безопасност. Ежедневната дажба е изчислена от американски специалисти от НАТО, тя е на бюфет, еднаква за всички, с 4-5 основни ястия, от които можеш да избереш по свой вкус.
Опитвал ли сте местна кухня?
На първата си мисия не пробвах нищо местно, но на следващите – да. Тогава бях съветник към Афганистанската национална армия и имах пряк контакт с афганистанските военнослужещи.
Какво ядат местните хора, хареса ли Ви кухнята им?
Афганистанска традиция е, когато домакинът посреща гост, да му сервира чай. Той е местен, от билки, които те берат в планините. Другото, с което посрещат гостите си, е местен афганистански хляб, който пекат във фурни и е много специфичен. Изглежда като плоска питка, тестото е по тяхна рецепта, на вид е нещо като нашите пърленки, но на вкус няма нищо общо. Казват, че млади момичета го месят с крака, но не съм виждал лично дали е така, или е легенда. Трябва да уточня, че сме гостували вътре в поделението във формированието на даден афганистански батальон, не навън като цивилни лица. Не сме влизали в цивилни къщи, тъй като не сме имали такива задачи.
Как комуникирахте с местните цивилни?
Някои знаеха английски език, но по-интересното е, че много афганистанци, особено по-възрастните, знаят руски език. В началния курс съм учил руски и се разбирахме отлично, още повече че те разбират български език, тъй като има много близки думи.
Имаше ли нещо, което особено Ви впечатли?
Когато погледнех лицата на старите хора, казват им „баба“, все едно виждах старците по селата в България. Знаете теорията, че прабългарите са се преселили по нашите земи от този район на света, затова вероятно и чертите на лицата са много сходни. Единствената разлика е, че афганистанците са с по-тъмна кожа, но то е заради горещото време. Младите афганистанци изпитват огромно уважение и почит към възрастните хора. За съжаление това изчезва у нас напоследък. Децата се радват на най-дребни жестове, като бутилка вода или бонбон. По принцип не е разрешено да им даваме, още повече че там, където ходехме, обикновено деца няма.
Все пак сигурно имате наблюдения как живее местното население?
Живеят много бедно и мизерно, в кирпичени къщи. Хранят се предимно с питките им и с агнешко от животни, които сами отглеждат. Може би пък тази бедност сплотява семействата и ги прави много задружни и по-силни. Семействата са многодетни, както е било в миналото и в България, за да могат децата да работят и да помагат за прехраната на фамилията.
Ходят ли на училище?
Училищата са като тези в България отпреди над 100 г., учители са тези, които могат да пишат и да четат. Университети има само в Кабул и Кандахар, но не могат да смогнат да „произведат“ достатъчно учители, затова тази роля по селата се поема от хора, които са грамотни. Училищата са необорудвани, в някои има черни дъски, но в други дори и дъски няма, въпреки че сега започнаха да ги снабдяват с дарения от съседни държави. Събират ги заедно по няколко класа, например 1 и 2 клас учат заедно, 3 и 4 също. Както е било някога преди повече от един век в България.
Болници имат ли? Как се лекуват?
Болници има само в големите градове. Като се разболее някой, разчитат на местни лечители от рода на знахари, билкари.
А лекарства, антибиотици… как се снабдяват?
Нямат, само в Кабул и Кандахар има лечебни заведения. Затова там има голяма смъртност и често не се стига до лекарска намеса. Но пък като цяло са много здрави и вероятно имунитетът им е доста силен. Гледаш ги децата – тичат голи, боси и не се разболяват.
Отношението към жените какво е?
Жени почти не можеш да видиш по улицата, или ако срещнеш някоя, тя е с бурка. Те си стоят предимно вкъщи и се грижат за храната, децата и чистотата. Беше ни забранено да контактуваме с жени, но те и не влизаха в базата. На афганистанските жени не им позволяват дори да работят.
Какво Ви липсваше най-много?
Семейството. Въпреки че още при тръгването човек се настройва вътрешно, че шест месеца ще е без близките си.
Какви съвети дадохте на колегите си, които в края на 2018 г. тръгнаха на мисия в Афганистан?
Да бъдат задружни, да си помагат един на друг и да изпълняват заповедите на командирите и началниците им, защото те са там, за да се грижат за здравето им, за живота им и психическото им състояние. Пожелах им същото, което и на мен ми пожелаваха при всяко заминаване – броят на излитащите да е равен на броя на пристигащите! И да са здрави, разбира се!
В битов план нямаше ли въпроси към Вас?
Да, обяснил съм им всичко, подготвени бяха и знаеха какво ги очаква там.
Кога ще им е най-трудно, съдейки от личния Ви опит?
Между втория и четвъртия месец, по средата на мисията. Тогава времето буквално спира, ежедневието е монотонно и всеки ден гледаш часовника и календара с чувството, че не помръдват. В началото е лесно, защото естеството на работата е ново, имаш нови отговорности, срещаш нови хора и виждаш нови места, а последния месец вече се настройваш за завръщане.
Донесохте ли си нещо от Афганистан?
Там се продават ключодържатели вътре с препарирано скорпионче, това си донесох за спомен.
Като споменахте, как се предпазвахте от ухапвания?
Между другото там има много пепелянки, едни от най-отровните змии, ухапване от които може да доведе до смърт, ако до половин час не се бие антидот. Случвало ни се е да ловим пепелянки на КПП-то, където контролирахме.
Как?
Не с ръце, ако това си помислихте. Осигурява се периметърът около змията и се извикват специалните органи, които се занимават с отровни влечуги и насекоми. Ако се скрие в дупка, реакцията е същата.
Имало ли е случаи на ухапване на някоя от мисиите, на които сте бил?
Не, защото кубинките са пригодени да предпазват от змии. А и всеки един военнослужещ е предупреден за опасностите и внимава къде стъпва.
Не може ли да влязат в спалните ви помещения?
Не, защото те са заключени и вратите се затварят, а и аз бях предупредил хората си всяка сутрин, преди да обуят кубинките, да ги изтръскват, защото скорпионите и змиите търсят топлото.
Не Ви ли остана този навик и като се прибрахте?
Не, военнослужещите бързо превключваме от един режим на друг.
Бихте ли отишъл отново на мисия по желание, не по заповед?
Като отидеш първия път, в края на мисията си казваш: „Не искам повече да се връщам тук“. Но като се завърнеш в България, си даваш сметка, че там виждаш реалния резултат от работата си. Спомняш си задачите, които си изпълнявал, и си казваш, че пак би отишъл да изпълниш ангажимента си като военнослужещ в Българската армия.
Парите ли са водещият фактор?
И те са важни, да, но ако тук нямаш заеми и не си притиснат финансово, това не е водещ фактор в никакъв случай. А и през последните 1-2 години възнаграждението на военнослужещите у нас се увеличава и е напълно достатъчно за едно нормално семейство.
И все пак има ли нещо, което би Ви накарало да тръгнете на пета мисия?
Ако няма кой друг да отиде, а поделението е поело ангажимент да изпълни конкретната задача. Но ако има друг колега, който да отиде, след участие в четири мисии бих предпочел вече да остана и да се грижа за семейството си. Трябва да отбележа, че мъжете и жените военнослужещи, които отиват на мисии, оставят тук съпрузите си и децата си, за да изпълнят задължението си към Българската армия, рискуват живота си в името на семейството и по-доброто му финансово бъдеще. Но парите не са всичко и това го знаем всички военнослужещи – на първо място са животът и здравето на хората, после по важност е семейството да е сигурно и децата да растат в спокойна среда, и едва на последно място са финансите.
Бихте ли пуснал децата си, ако един ден поискат да отидат на военна мисия“
Да, защото така всеки човек се усъвършенства. Не бих ги спрял от нищо, което биха искали да направят, ако не е вредно и не застрашава живота им.
Разговаря ДИМИТРИНА АСЕНОВА
Майор Йордан Иванов в Кандахар през 2013 г.
Пазар в центъра на Кабул, болшинството търговци редят стоката директно на земята, върху шаловете си, с които се загръщат при пясъчни бури
Снимка, направена от м-р Иванов в покрайнините на Кабул
По време на втората мисия в Кабул
Селяни от населени места близо до Кандахар
Зам. командирът начело на Трети механизиран батальон в бригадното командване на откриването на подготовката през 2019 г.
