Наскоро д-р Евтим Мановски празнува своя 80-годишен юбилей в присъствието на скромните според него тридесетина гости. Скромни, защото на своята 60-годишнина е канил над 300 роднини и приятели. Причината да свие броя на любимите си хора е наскоро сполетелият го инсулт. Но Евтим се възстановява, тялото и говорът му укрепват, а духът му се разпъва между угнетението и надеждата. След болестта се е завърнал за постоянно в семейната си къща в с. Зелен дол, където е роден през 1942 г. От този дом тръгва всичко в неговия богат на постижения и драми живот.
Завършва Вечерна гимназия в Благоевград. Следва Ветеринарния институт в София, от който излиза с отлична диплома. Трудовото му битие започва от Русенско, преминава през с. Падеш, Благоевград и завършва на българо-македонска граница при КПП – Станке Лисичково. Д-р Мановски има три деца от два брака. Благоевградчани го знаят като жизнен, общителен и добронамерен съгражданин – качества, които е съхранил до днес.
– Евтиме, малко ли са, много ли са 80 изживени години?
– Животът винаги ни е малко. Бих желал да имам още, особено след сполетялото ме заболяване.
– Как приемаш заболяването – като нещастие, урок, поука?
– Като нещастие. Но изпитах радост на тържеството за моята 80-годишнина, защото присъстваха моите деца, роднини, приятели. Не е хубаво да си старец, единствената утеха е да чувстваш, че не си пропилял живота си, успял си да се осъществиш като човек, специалист и гражданин.
– Като се обърнеш назад, какво виждаш, което е важно и значимо за теб?
– Виждам усилията ми да се изуча и овладея професията си на ветеринарен лекар в най-високите й професионални стойности. Не избледняват и моите разочарования, и драми в работата, обществото и държавата. За моя радост пред мен винаги са децата ми – кръстените на баща ми Адриана и Андрей, и Милена, която носи името на моята майка и нейна баба. И тримата са успешно реализирани в бизнеса, много са отговорни и пословично работливи.
– Как се чувстваш в родовата си къща в Зелен дол, където отскоро се установи за постоянно?
– Тук живея вече трети месец. Взех това решение, след като излязох от болницата. Докато живеех в Благоевград, редовно идвах в селската ми къща. В града имах няколко жилища, продадох ги, един апартамент оставих, за да имам подслон там.
– Как се чувстваш на село?
– Добре се чувствам, като изключа заболяването.
– Не е ли селото възможност да се преодолее по-леко болестта?
– Преодоляването на болестта е в рамките на това как човек приема нещата, как разсъждава. Трябва да си сред хората, да общуваш, но при моето положение 15 дни не съм знаел къде съм, какво съм, бях в безсъзнание. В благоевградската болница ме съвзеха, стоях 4 дни. После ме прехвърлиха в софийска клиника, там не знаеха кой съм. Но един ден в стаята ми влезе главният лекар с целия си екип и започнаха да ме разпитват. Той излезе. По-късно им казал кой съм, що съм, какъв съм.
– Кой е Евтим Мановски?
– По професия съм ветеринарен лекар. Дипломирах се с отличие. В института държах шест изпита и изкарах шест шестици.
– Кога и какво си завършил?
– През 1971 г. завърших Ветеринарна медицина в София.
– След завършването как започна твоята трудова кариера?
– Преди да завърша, още недипломиран, започнах работа в Тръстеник, Русенско. От Русе е първата ми съпруга. Бях стипендиант на ТКЗС-то в с. Селище, имаха нужда от ветеринарен лекар. След Тръстеник се дипломирах и се върнах в Благоевград, откъдето през 1972 година ме изпратиха на работа в ТКЗС-то на с. Падеш.
– В какво състояние завари тамошното кооперативно стопанство?
– В трагично. От единадесет ветеринарни служби в Благоевградска околия падешката беше на десето място по качество и показатели на работата. На втората година станахме втори. И след три години бяхме три години последователно на първо място в околията и в Благоевградски окръг. Не беше в плановете ми да работя в Падеш, исках да се откажа, но дойдоха от Окръжния комитет на БКП и ми заявиха: „Никакво напускане от кравефермата, от 79 телета 46-48 са умрели“. И отиваш – партията командваше всичко. Имах много неприятности с ръководството на ТКЗС-то, бяха свикнали да си карат, както им изнася. Работата беше забатачена, в Падеш имаше предимно овцевъдство и нищо друго. Кравефермата беше на опашката в околията, изведох я на водещо място. Същото постигнах и с овцефермата. В Падеш изкарах пет години.
– Каква беше следващата команда в твоята трудова биография?
– Постъпих на работа в благоевградската кравеферма, беше най-голямата в тогавашния окръг, отглеждахме 1000-1100 крави. Там добиваха по 2300 литра мляко от крава за година. При мен млеконадоят достигна 4200 литра.
– Как се постига такъв прираст?
– Постига се труд и с акъл, с професионално познание. След това се разболях, имах проблеми с краката, с ходенето. В кравефермата пламна вирусна болест, премина и през мен, удари ме в двигателния апарат. Няколко месеца ходих трудно, не можех да се кача на автобуса, не можех да карам колата. Но оцелях. За съжаление почти всички колеги, които работеха в кравефермата, бяха поразени от това заболяване и си отидоха без време, без да дочакат пенсия.
– Но ти, независимо от тежкото изпитание, не си спрял да работиш по специалността си на ветеринарен лекар?
– Отидох в Окръжната ветеринарна служба. Започнах от най-ниското стъпало. Понякога се майтапя, че завеждах подрастващите. След два-три месеца завеждах лечебно-профилактичен блок, което е равностойно на главен лекар. Отговарях за всички зарази. На тази длъжност изкарах 9-10 години. И така, докато през 1989 година дойде „новото време“ и ни казаха, че комунистите трябва да напуснат. Фактически разпуснаха ветеринарната служба. Две-три години ходихме на работа, без да работим.
– Как деен човек и подготвен специалист като теб се чувстваше в тези условия?
– Писах възражение до най-високо ниво. Имаше злоупотреби в службата, ръководителите раздаваха парите между себе си, а не даваха на работниците. Тогава Васил Щерев завеждаше „Селско стопанство“ в Софийска област. Той ми се обади по телефона и ме пита: „Как си, що си?”. Отговарям: „Ами в болница съм“. И минава на въпроса, заради който ме търси: „Тук има един много сериозен материал от теб“. Изложението беше от десетина страници, а той сякаш не вярва, че аз съм го писал. Питам го: „Има ли мой подпис?“. „Да – отвръща ми – аз познавам твоя подпис“. „Значи аз съм го писал“. С Щерев бяхме работили, когато той беше председател на Аграрно-промишления комплекс в Симитли. След моя сигнал махнаха директора.
– След тези събития как продължи кариерата ти във ветеринарната служба?
– Оставиха ни на работа само трима човека. Директор беше д-р Попов. Така изкарахме пет години. После сложиха за шеф едно младо момче, нямаше опит, но беше човечен. Извиках го в моя кабинет, той седна. Казвам му: „Я стани бе!“. И стана. Бях му помогнал да се дипломира и ми имаше уважението. Баща му бе казал на хора, които ми предадоха, че го е било страх от мен. Отвърнах им, че е важно да си гледа професионално работата, аз ще го изградя като специалист и ръководител. Помагах му до последно.
– Как оценяваш кооперативната форма на селскостопанско производство?
– Сега?
– Да.
– Никак. Сега няма селскостопанско производство. Всичко е частно и всеки си прави каквото си иска върху земята на хората.
– Според теб при промените през 1989 година трябваше ли нещо да се съхрани, нещо да се промени и да се запази кооперативната форма в нашите планински и полупланински села?
– Няма значение къде – в планината или в равнината, трябваше да се съхрани и развитие в подходяща форма, най-вече заради окрупняването на земята. Комунистите бяха напаснали кооперативната форма. Е, имаше мързеливци, началници, ненужна партийна и управленческа бюрокрация, но имаше и такива, които работеха и се правеше производство. Сега нямаме производство. Унищожиха животновъдството, свиневъдството. Особено с фуражите, с пшеницата. Имаме златна земя и чудесен климат за селскостопанско производство. Всичко се разсипа. По времето на социализма в България изкарвахме до 9 млн. и 200 хил. тона жито. Сега не знам дали произвеждаме и 6 млн. тона.
– Как продължи по-нататък?
– През 1986 година се пенсионирах. После започнах работа на българо-македонската граница като ветеринарен инспектор. През първата година нищо не работехме, почивахме си. Получавахме някакви мижави заплати. След това аз поех инициативата да се събират такси за животинската продукция, която преминава през пропускателния пункт. От Благоевград се пренесе в цяла България, дълго време бяхме и касиери. На границата изкарах 14 години.
– От дългогодишния ти опит, от наблюденията ти в движението на хора в двете посоки на границата какво мислиш за днешното напрежение в отношенията между Р България и РС Македония?
– Аз имам сериозни контакти с така наречената Северна Македония. На брат ми Костадин Мановски жена му е от Делчево. Баджанак ми Димитър Пендев, бащата на Кирил Пендев, който ръководеше българската банка в Скопие, е от с. Владимирово до град Берово в РС Македония – той се чувстваше българин. Нещата вървяха добре, по добросъседски и братски. Но някой размъти нещата. Хората оттатък, които са по-близо до границата с България, имат пробългарско мислене. Но в РС Македония надделяха антибългарските сили в лицето на Никола Груевски, когото го създаде като банков специалист моят племенник Кирил Пендев. Когато Кирил отиде на друга работа, в банката остана Груевски, но сърбите го посърбиха, тръгна в обратна посока, обърка българо-македонските отношения. Така се създаде напрежение. Сега има разправии за нищо.
– Има ли оправяне на тези наши отношения? Какъв трябва да е пътят?
– Пътят е баба Европа, когато и двете страни ще бъдат в Европейския съюз, нещата постепенно ще си дойдат на място.
– От знаците, които си оставил след себе си, можеш ли да посочиш нещо, за което си спомняш с умиление?
– След промените през 1989 г. бяха взели решение да строят жилищна кооперация за работещите във ветеринарната служба. Избраха ме за председател. След известни пречки и борба ни дадоха петно за строителство. От София дойде зам. генералният директор и ми вика: „По-спокойно!“. Отговорих му: „Седем човека със семействата си чакаме жилища. Закупихме материали, които две години стоят неизползвани“. В крайна сметка издигнахме две кооперации, с които много се гордея
– Как прекарваш дните си в Зелен дол?
– Вече постоянно живея в бащината си къща. Имам проблеми с дясната ми ръка, трудно я движа, но благодарение на Георги Игнатов-Гергата, бившия масажист на „Пирин“, бавно се възстановявам. Той идва всеки ден у дома в 11.00 часа и ми прави рехабилитация. Пазарувам си сам от магазина в село. Идват роднини и ми помагат, най-вече племенникът ми Сашо Мановски. Носят ми храна и други неща, от които имам нужда.
– Как се чувстваш четири-пет месеца след инсулта?
– Все още съм в болестно състояние.
– Не мога да си представя, че си се вързал за къщата в Зелен дол, още повече че се движиш и вършиш всичко, от което имаш нужда. Напускаш ли Зелен дол?
– Няколко пъти ходих до Благоевград. Бях на погребението на моя приятел в Падеш бай Пешо Постолов, който почина на 102 години. Бях и на поклонението му за четиридесет дни.
– Какво си пожела на 80-годишния си рожден ден?
– Да съм жив и здрав, да се оправя. Същото желая за моето семейство, за децата, за жена ми Мария, която за съжаление също не е добре със здравето и е в София при Андрей и Милена.
Разговора води
ВЛАДО КАПЕРСКИ
