Наглостта человешка няма граници. Особено сръбската…
На 20 април сръбски журналист от Ниш, по име Джордже Боянич, за час-два посещава Рилския манастир и на 22 април излъчва 10-минутен видеоклип, без текст, но озвучен със сръбска кафанска музика за мезе и ракия. На този фон обективът на камерата кощунствено пълзи по светите икони в това свещено за всяко българско сърце място. Клипът приключва с огромен надпис „СРПСКА ИСТОРИJА“. Това е и логото на сайта. Отделно, скандален текст с фотосесия „осмислят” публикацията.
Там четем: „Рилски манастир има огромне везе (роля) са Српском историјом и значајан је за нас Србе, као стари српски просветитељски центар, у њему је било много српских књига и рукописа…“.
Следват изненади. Не от сръбска, а от наша страна. От нашенски, т.нар. независими медии.
Първа изненада. Всички медии премълчават заглавието на публикацията. Звучи още по-кощунствено: „Рилски манастир одише српством“, в превод:
РИЛСКИЯТ МАНАСТИР ЛЪХА НА СРЪБСТВО.
Текстът на публикацията приключва с изречение, фрапантно „уточняващо“ заглавието. Звучи кощунствено: „Тази светиня си заслужава посещение и когато всичко видите, ще ви спре дъха истинска красота, от която лъха сръбска история“.
И тук иде втора изненада. Влиятелни столични медии („по интернет ще ги познаете“), вместо да изтеглят и се позоват на автентичната публикация, папагалски цитират неточен превод, подменящ горния. Вместо това четем: „Посещението на Рилския манастир предоставя едно незабравимо преживяване от възраждането на сръбската история и духовност и със сигурност си заслужава вниманието на всеки, който цени богатото културно наследство на нашия народ“.
Това изречение липсва в сръбския оригинал. Струва си да повторим точния превод, инжектиран с йезуитска естетика: „Тази светиня си заслужава посещение и когато всичко видите, ще ви спре дъха истинска красота, от която лъха сръбска история“.
Пункт по пункт да проследим манипулативните внушения на нишкия „професор“ Боянич. Професор в кавички. Нашенски медии, домързяло ги да „посетят“ сайта на Нишкия университет, го даряват с таз висока академична длъжност. От сайта научаваме: сред 102-мата професори липсва субект на име Ћорће Боjанић (Джордже Боянич). Явно имаме работа с журналист-полуисторичар, главен уредник на ултранационалистичния сайт „Српска историjа“.
Инак квинтесенциятта на публикацията е: „Рилският манастир – пазител на сръбската история и духовност и символ на сръбското православие и култура“. Публикацията не е обемна, както лъжат наши медии: 10 страници, „издути“ с 8 великолепни фотоса, видеоклип и малък текст. Но какъв текст! Зареден с барута на пет флагрантни изопачения.
ПЪРВО ИЗОПАЧЕНИЕ. Въпреки че „нема докази, али тврди“, г-н Боянич пише: „След битката при Велбъжд 1330 г. (битката я предвожда Стефан Дечански) Рилският манастир влиза в състава на сръбската държава“. В това изречение се споменава „Реля Охмучевич от Херцеговина“, който изгражда 1335 г. знаменита кула в манастира, известна като Хрельова.
Приказките на „проф.“ Боянич, че след 1330 г. Рилският манастир е в Сръбското кралство, опровергава големият сръбски учен Миленко Вукичевич. В своята „Историја српскога народа“ (1912 г.), визирайки битката край Кюстендил, дето сръбската армия разгромява българската и загива цар Михаил ІІІ Шишман, авторът пише: „крал Стефан Урош ІІІ Дечански „се задоволи да присъедини към Сърбия някои области на изток от Ниша и на североизток от днешния Кюстендил (стария Велбъжд)“.
На североизток от Кюстендил е Перник, а Рилският манастир, лежащ на един паралел с Кюстендил, е на изток, т.е. няма как да е в Сърбия.
Българският историк Христо Матанов: „Дори и битката при Велбъжд на 28 юли 1330 г., в която сърбите побеждават българския цар Михаил III Шишман, не довежда до промяна на границата, адекватна на нейния решителен характер и на значението й за политическите отношения на Балканите, а българо-сръбската граница претърпява известни, но незначителни корекции“.
Точно в 1330 година като талантлив военоначалник се изявява личността на сръбския феодал от Херцеговина Хрельо Охмучевич, чиято съдба кръвно е свързана с Рилския манастир. Той пълноценно се възползва от системата на управление на сръбското кралство.
Проф. Хр. Матанов: „Системата на управление в Македония, която окончателно се оформя по времето на цар Стефан Душан, се изгражда на базата на отношенията между сръбските феодали наместници и централната власт в лицето на владетеля. На първо време тя се оказва достатъчно ефикасна, още повече че продължаващото сръбско настъпление на юг подхранва надеждите на властелините за нови придобивки. Тази система на управление, разбира се, имала и своите слаби страни. Бързото обогатяване на сръбските феодали в Македония и големите им административни права в перспектива пораждат стремеж към по-голяма самостоятелност. При така създадената ситуация сепаратистичните прояви в земите на юг не закъсняват да се проявят.
КАТО ПРЪВ „ЗЛОВЕЩ” ПРИЗНАК ЗА РАЗПАДАНЕТО
на Душановото царство обикновено се сочи отмятането на феодала Хрельо в Източна Македония. За пръв път този феодал се споменава в 20-те години на XIV век, когато командвал сръбски отряд от „12 тагми”, изпратен от сръбския крал Стефан Дечански за намеса във византийската гражданска война по това време. Още тогава той се очертава като влиятелна политическа фигура в сръбския кралски двор и в лагера на византийския император Андроник II, където той пристигнал с командвания от него отряд. По това време Хрельо, изглежда, вече притежавал значителни имоти около Щип и на изток от града, към които в началото на 30-те години била присъединена и областта до Струмица. През 1334-1335 г. той обновява църквата на Рилския манастир и със свои средства изгражда запазената и до днес кула в манастира (т.нар. Хрельова кула). Надписът върху нея показва, че в средата на 30-те години Хрельо все още признавал върховната власт на сръбския владетел…
ВТОРО ИЗОПАЧЕНИЕ. Дж. Боянич твърди: Стенописи в манастира на „старосръбски език“, изобразяващи сръбски владетели и светци, били нарочно боядисвани и скривани. Странно! Ако са скривани, откъде Боянич знае какво точно е скрито?!
Един достоен българин от Босилеград дава отговор. Посочва защо точно в края на април дойде тази сръбска провокация: „Времето очевидно не е избрано случайно – в навечерието на Великден“ – поясни Иван Николов, председател на Културно-информационния център в Босилеград. По думите му редица български манастири и черкви са провъзгласени за сръбски. „Неотдавна босилеградската черква „Света Богородица“ от 1870 г. е прясно изографисана и на първо място е изрисуван крал Милутин“. Ето кой замазва образите на български светци…
На горната клевета реагира проф. Хр. Матанов: „Твърдението, че българите са замазвали сръбските стенописи, не дава отговор на истината. Те не са замазани, а са избледнели с времето поради неприятното качество на боите. Само че очевидно Боянич… няма визия: Никой не ги е замазвал и сръбските светци си стоят непокътнати.
Когато прочетох информацията, оповестена от уеб страницата на Боянич, изпитах три типа настроения, бързо сменяни едно след друго. Първото беше потрес. Може ли сърбите да претендират за Рилския манастир, откакто всички знаят, че св. Иван Рилски е настойник на България. Второто беше подигравка, тъй като в уеб страниците всеки може да напише каквото си пожелае, а третото – да потърся грешките в обявата на Боянич. Те са толкоз доста, че не може да бъдат изброени. Самият Боянич е „историчар“ и създател на една доста къса сръбска история, в която отделя по страничка на техните владетели“.
ТРЕТО ИЗОПАЧЕНИЕ. Боянич: „Вътре в манастирския комплекс има и стара библиотека с над 10 000 писмени и печатни документи и книги, много от които [са] на старосръбски език“.
Проф. Матанов: „В Рилския манастир в действителност се съхраняват остарели сръбски книги и ръкописи, както и български, и книги на гръцки и на съветски език. В това отношение манастирската библиотека е доста богата и дарявана от разнообразни краища на света. Монашеското настоятелство на манастира се е състояло от българи, игумените са били българи“.
ЧЕТВЪРТО ИЗОПАЧЕНИЕ. Според Боянич Хрельовата кула е построена от сръбския рицар Реля Охмучевич. По думите му в подножието на кулата има каменна плоча с издълбан ктиторски надпис: „По време на царуването на най-висшия господар цар Стефан Душан, господарят с големи усилия и средства съгради тази кула и я посвети на св. Йоан Рилски и Богородица „Осеновица“ (Покровителка), година 6843, индикт пети /1334-35/”.
Проф. Матанов, най-авторитетният познавач на Балканската история на ХІV век, изтъква поредно невежество на Боянич: „Манастирът, който построил сръбският властител Хрельо, дружно с прословутата кула, е изгорен през 1832 година и занаятчията Алексей Рилец строи нов. Единствено оцелява Хрельовата кула. Само че не е правилно изказванието, че в основата й има някакъв зазидан надпис, както твърди Боянич. Той се намира на самата кула и е изписан с тухли“.
ПЕТО ИЗОПАЧЕНИЕ, може би най-силно. Дж. Боянич внушава: видите ли, само вдовицата на султан Мурад ІІ (1421-1451) Мария Бранкович защитавала и дарявала Рилския манастир. По презумпция това доказвало, че Рилският манастир бил сръбски.
Наистина специално място в историята на манастира заема Мария Бранкович, дъщеря на сръбския деспот Джордже Бранкович и византийската принцеса Ирина. Нейният принос е похвален. Тя лобира пред султан Мехмед ІІ Фатих, когото като дете (от друга майка) възпитала, да разреши пренасяне мощите на св. Йоан Рилски от Търново в Светата Рилска обител. Неслучайно на 1 юли църквата празнува връщането мощите на свети Йоан Рилски, като пренасянето им в 1469 година става след специално разрешение от султан Мехмед II, благодарение ходатайството на Мара Бранкович. Този факт подробно описва в „Рилска повест“ (1479 г.) българският книжовник от Търновската школа, роден в Ново Бърдо (Косово), Владислав Граматик.
Проф. Матанов: „Рилският манастир е богато даряван освен от сръбските и българските владетели, и от руските царе и османските султани“. Той привежда на малцина известен факт: „Веднага след борбата при Анкара от 1402 година монасите се срещат с един от синовете на султан Баязид, който лагерува край Филипопол (днес Пловдив), и той издава ферман, с който удостоверява всички придобивки на манастира. А това е доста значимо в последващия интервал, тъй като с помощта на този документ монасите отбиват всички искания на османските спахии за манастирските земи“.
Но да пристъпим в темата:
КОЙ Е ПРОТОСЕВАСТ ХРЕЛЬО ОХМУЧЕВИЧ?
Сръбската версия: „Хрельо Охмучевич е активен през пърата половина на 14. век, умира 1342/43 г. в манастира на Свети Йоан Рилски; изтъкнат сръбски владетел през първата половина на 14 век, вещ пълководец, господар на областите между България и Византия… Издигнал е задужбину (църквата) „Свети Архангел Михаил“ в Щип, а после и Рилския манастир, който има голямо значение за късната история на България“. Оказва, се, че политическата кариера на Хрельо, сърбин от Херцеговина, почва при Стефан Урош ІІІ Дечански, баща на Стефан Душан. При последния тя продължава първите 12 години от живота на най-великия сръбски цар, в чиито вени тече 3/4 българска кръв, и при това женен за Елена, сестра на българския цар Иван Александър.
За Хрельо първите години от управлението на Стефан Душан са години на васална вярност към младия крал. Именно тогава той получава владение, югоизточно от Велбъжд (Кюстендил), означено на картата с продълговато петно (в розов цвят).
За жалост историята не е оставила нито един образ на протосеваст Хрельо.
Хр. Матанов: „В самия край на 30-те години, вероятно впечатлен от успешните военнополитически начинания на византийския император Андроник III в Северна Гърция и Албания, Хрельо скъсва връзките си със сръбския крал и започва самостоятелно да управлява своето княжество с резиденция в Струмица, като формално признава върховната власт на Византия. Избухналата в началото на 40-те години гражданска война в империята още повече увеличава престижа на феодала от Източна Македония, тъй като му позволява да лавира между враждуващите групировки. В търсенето на съюзници и групата на Кантакузин, и групата на Алекси Апокавк и Ана Савойска се обръщат към Хрельо. Последният сметнал за по-изгодно да се присъедини към Кантакузин. В замяна на това той получава като възнаграждение град Мелник и титлата „протосеваст”, но провежда своя собствена политика и не се ангажира прекалено в избухналите военни действия между Кантакузин и неговите противници“.
Тук следва резонен въпрос: когато Хрельо изгражда кулата, в чии граници се намира Рилският манастир?
След смъртта на Иван Асен ІІ днешните югозападни земи често минават от едни ръце в други. Сърбия се разширява към тези земи за сметка на Византия, която ги е владяла преди това. Протосеваст, а по-сетне и кесар Стефан Хрелю Драговол взима дейно участие от страна на сръбския крал във византийските междуособици. Обстоятелството, че Хрельо става ктитор на Рилския манастир, обаче не значи, че се е намирал във владенията му. Сръбските владетели са били ктитори на Хилендар, макар никога да не са владели Атон.
Респективно териториалното разширение определя значимостта и тежестта на влияние и власт на Хрельо. Това води до една оказала се сетне фатална стъпка на Хрельо, в сръбската история наречена „Отмятане от сръбския крал“.
В един кратък период Рилският манастир влизал в Душановото царство. Именнно тогава, през 1334-1335 г., Струмишкият протосеваст Хрельо, щедър дарител на Хилендарския манастир, изгражда на Рилския манастир защитна кула, монашески килии и храм, който бил на мястото на днешния, построен през 1834 г.“.
Ал. Куюмджиев: „Предполага се, че през ХIV в. манастирът е преместен в ъгъла, който се образува от реките Рила и Друшлявица. Разположен е на естествено защитено и тясно място, вероятно според желанието на тогавашния феодален управител на тези земи – протосеваст Стефан Хрельо Драговол. Смята се, че той възобновява манастира малко преди 1334-1335 г., когато издига там отбранителна кула, посветена на св. Йоан Рилски“.
Проф. Николай Овчаров: „Междувременно Хрельо Охмучевич ловко маневрира между Сърбия и Византия, получавайки последователно най-високите в православния свят титли протосеваст, велик доместик и кесар. Областта на зависимост и пряко влияние обхваща половината Македония и достига чак до Мелник и Рила. Неслучайно той става ктитор на Рилския манастир“.
Главозамаян от властта, в един момент, когато Стефан Душан се разболява тежко и се очаква неговата кончина, Хрельо му изменя, ставайки съюзник на византийците.
След като чудодейно оздравява, иде ред на възмездието. Отмъщението си
СТЕФАН ДУШАН ЗАБАВЯ, НО НЕ ЗАБРАВЯ.
Христо Матанов: „Изворите, които говорят за появата на полусамостоятелното княжество на Хрельо, не споменават нищо за някаква намеса на сръбския крал, нито за някакви опити от негова страна да си възвърне загубената територия. А тя действително била значителна и обхващала цялата област между Щип, Мелник и течението на Струма. Едва когато Кантакузин след тежките си неуспехи в гражданската война потърсил убежище в Сърбия при Стефан Душан (лятото на 1342 г.), съдбата на Хрельо била решена. В състоялите се преговори със сръбския владетел византийският аристократ и претендент за престола се съгласил да пожертва своя съюзник, независимо от това, че между него и Хрельо били разменени писмени клетви за вярност, както сам той е отбелязал в своите мемоари. При създалата се обстановка непокорният сръбски властел направил единствено възможното: признал отново властта на Стефан Душан и за да избегне възмездието за своята измяна, поднесъл в дар на сръбския владетел град Мелник. Но и това не облекчило неговата участ. В края на 1342 г., на 27 декември, той вероятно е бил убит от хора на Стефан Душан, след като малко преди това се замонашил под името Харитон, и бил погребан в изградената от него църква на Рилския манастир“.
Ал. Куюмджиев прецизира картината: „Известните факти от историята на тези бурни времена подсказват, че това събитие трябва да бъде отнесено почти сигурно към края на периода (края на 30-те години на ХІV век). Вероятно то е свързано с вътрешните противоречия в Сърбия покрай канонизирането на Стефан Дечански през 1339-1341 г. и най-вече с тежката болест на Стефан Душан през 1340 г., довела дори до поставяне на въпроса за неговия престолонаследник. Възможно е в тази несигурна обстановка Хрельо да е смятал за по-далновидно да отдели своите земи, подчинявайки ги формално на византийския император Андроник ІІІ Палеолог (1328–1341), с тенденция може би да създаде самостоятелно княжество. Фактите обаче показват, че дори да е имал такъв замисъл, на практика Хрельо преминава първоначално на византийска служба, отцепвайки три града начело със Струмица (Щип, Кюстендил и Стоб), в замяна на което вероятно получава титлата „кесар“ от византийския император.
Но това решение, което може да е изглеждало тогава и като много умел политически ход, се оказва изключително рисковано. Стефан Душан не само оздравява, но още на следващата година внезапно умира новият покровител Андроник ІІІ (15 юни 1341), след чиято смърт положението на Хрельо става критично. Той остава сам със своите замисли, а земите му изведнъж стават реална буферна зона между три държави, в една от които настъпва фактическо двувластие и започва гражданска война (1341-1347). В тази неясна ситуация той за кратко продължава да следва линията на съюз с Византия, поддържайки Йоан Кантакузин (1341-1355), съратник на починалия император, в борбата му за византийския престол.
Но и това се оказва неизгодно, тъй като след поредица военни неуспехи през лятото на 1342 г. Йоан Кантакузин сключва споразумение със Стефан Душан. Според сведенията на самия Кантакузин Хрельо е бил подписал клетва за вярност към него, заради което му е оставен от Стефан Душан при сключване на договора. Дори и да е било така, едва ли Хрельо е можел да се довери на тази уговорка и да остави своята съдба в ръцете на доста слабия по това време претендент за византийския престол, знаейки, че този съюз е далеч по-изгоден за Стефан Душан, а Кантакузин влиза в него поради липса на други алтернативи.
Още повече че според някои изследователи по силата на договора част от земите на Хрельо между Просек и Струмица е трябвало така или иначе да минат към сръбския крал. Всъщност споразумението между двамата вероятно е било нов удар за Хрельо, който е направил положението му изключително несигурно и го е накарал да предприеме почти отчаяни действия. Така може да се обясни защо въпреки думите на Кантакузин за клетвата към него Хрельо признава отново върховенството на сръбския владетел… Но дори и да е така, мнителният сръбски крал не може да е възприел с доверие политическите му лавирания, нито е забравил неговата измяна.
Затова едва ли е странно, че именно след тези събития намираме Хрельо вече като изгнаник – замонашен в Рилския манастир под името Харитон. Хронологично това събитие се свързва най-логично точно с лятото на 1342 г., задължително след 26 юли, макар да остава несигурно дали той е принуден на това, или взима решението сам, смятайки го за изход от създалата се сложна ситуация. Каквото и да е обяснението, ясно е, че вече като монах той построява църква до отбранителната кула в Рилския манастир, а този акт подсказва, че вероятно някъде по това време Хрельо е започнал да свързва своя бъдещ монашески живот именно с този манастир. Така, сам или по принуда, той се изолира окончателно от политическия живот или поне се опитва да създаде такова впечатление, отдавайки се изцяло на ктиторска дейност, свързана с новото му призвание. Но по време на строежа на църквата през месец декември той умира. В запазените части от надгробната плоча има намек, че смъртта на Хрельо е била внезапна. Това дава основание на изследователите да определят обстоятелствата около нея като „загадъчни“ и дори да твърдят, че той умира насилствено. А оттук, естествено, идва и предположението, че Стефан Душан не е безучастен към това. Поради липсата на други сведения трябва да се приеме засега, че животът на Хрельо най-вероятно е завършил по този драматичен начин.
При подобно развитие на събитията не би имало толкова съществена причина Хрельо да бъде умъртвен насилствено от Душан, тъй като вече се е отказал от светската си позиция. Но ако си припомним съмнителните действия на Стефан Душан, след като баща му е бил вече победен и затворен и по негова заповед удушен в тъмницата, твърде вероятно е за сръбския крал да не са били достатъчни замонашването и изолирането на Хрельо, а с оглед на окончателното присъединяване на неговите земи да е било необходимо той да бъде напълно елиминиран. В подкрепа на това говори и фактът, че след смъртта на Хрельо се налага Душан отново да превзема Струмица“.
КАКВО СТАВА СЛЕД ГИБЕЛТА НА ХРЕЛЬО?
Ал. Куюмджиев: „Вероятно до края на царуването на Стефан Душан (1355 г.) манастирът се е намирал в границите на неговата държава. Още в началото на 1343 г. се налага той да превзема повторно Струмица, като с това окончателно завладява земите на своя бивш феодал. Не е известно обаче кой е бил местният васал, управлявал областта след Хрельо, а такъв несъмнено е имало. Възможно е това да е бил Йоан Оливер, който става най-влиятелният сръбски феодал през 40-те и началото на 50-те години на века в Македония, но вероятно манастирът е бил във владенията на Деян, който е зет на Стефан Душан“.
Куюмджиев пропуска, че Деянови (на сръб. Драгаши) са български владетели, полунезависимо опериращи между Сърбия и България. Един от тях се жени за Кера Тамара, щерка на цар Иван Александър. Към 1336 година тя е омъжена за деспот Константин. Виждаме ги изобразени в една от миниатюрите на Лондонското Четвероевангелие на цар Иван Александър.
Ал. Куюмджиев: „Изглежда най-логично в следващото десетилетие манастирът да остава в границите на земите, управлявани от Драгашите. Известно е, че синовете на Деян сливат своите владения през 1374-1375 г., формирайки отделно княжество, за което се предполага, че е управлявано от 1379-1381 г. нататък само от Константин, защото изворите не споменават името на брат му Йоан след това време.
Още по-рано, през 1371 г., след битката при Марица и смъртта на Йоан Углеша, те присъединяват и западните части от неговите земи между Струма и Вардар. През 80-те години тези владения се разширяват с присъединяването на Щип и Струмица, като вече е сигурно, че манастирът е бил в границите на тяхното княжество през последните десетина години от съществуването му между 1385-1395 г., когато то се превръща в мощна феодална област, управлявана от Константин Деян…“.
ЗА КУЛТА КЪМ СВЕТИ САВА И СВЕТИ ЙОАН РИЛСКИ
Има един важен въпрос, свързан с агиографията (описва житията на светците). С това как култът на св. Йоан Рилски се съотнася с този на св. Сава Сръбски. Той има същата роля като духовен вожд на сръбския народ, както Рилският светец за нас, българите.
Нему специално внимание обръща Ал. Куюмджиев. „Същевременно търновският култ към св. Йоан Рилски, който още от предния век е смятан за общобългарски светец, покровител на българските царе и основна част от идеята за държавен континуитет, трябва да е в своя разцвет, тъй като ХІІІ-ХІV в. са изключително богати на агиографски паметници за светеца, произведени в Търновския книжовен център. Светецът е добре познат и в Сърбия, където почитанието му датира още от времето на култа към св. Сава, т.е. от втората половина на ХІІІ в., като, разбира се, остава в неговата сянка, но това е достатъчно показателен факт, че той е имал, макар и маргинално място в пантеона на почитаните от сърбите светци. Следователно култът към св. Йоан би трябвало да е бил добре известен на сръбския феодал, но като български държавен култ, свързан преди всичко с българската столица, където са се съхранявали неговите мощи.
Ако се позовем на мемоарите на византийския император Йоан Кантакузин, ще се види, че Хрельо съгражда манастира, след като „чул“ за „необикновените чудеса на богоносния отец Иван“ и „разбрал“ как е живял. Няма причини да се смята, че и в този случай Кантакузин, макар и с агиографски похвати, говори за събитие, близко до реалността. Напълно е допустимо да се предполага, че след завземането на тази територия Хрельо узнава или вече му е било известно, че именно в Рилската планина е завършил своя жизнен път познатият му търновски и общобългарски светец Йоан. Обичайно за епохата, той възобновява неговия манастир, „изземвайки“ по този начин част от покровителството и славата на светеца, почитан от българските царе. Невъзможно е, разбира се, по това време Хрельо да придобие и мощите на светеца, но издигането на манастира би трябвало да е изглеждало като потвърждаване на военното и политическото превъзходство над българите и на терена на религията“.
Горната теза е лабилна. Не се подкрепя от духовни факти.
Веселин Ангелов: „Сред живописните възвишения на Рила, редом до църковните храмове, жилищни комплекси и костници на Рилския манастир, своята снага издига и една сурова на вид сграда от масивни ломени камъни, наречена Хрельовата кула. Нейните дебели зидове не изглеждат никак на място в този храм, посветен на Бога, и по-скоро оставят усещането за средновековно укрепление“.
Това е материалният факт. Но над него властва духовен факт. Не само в буквалния, но и в преносен смисъл. Духовният факт: именно тук, в суровата крепост, се намират най-старите стенописи в Рилския манастир. Тук, не в църквата, а на параклиса „Преображение Господне“, извисен на последния, пети етаж на високата 23 метра Хрельова кула, през 1944 година са открити, а 20 години по-късно реставрирани уникални изображения, които се считат за най-старите известни изографисвания на светеца и представляват съхранила се частица от българското културно наследство от периода на Второто царство“, добавя В. Ангелов.
Живка Мантаркова, уредник в църковно-историческия музей: „Тук е илюстрирано първото рисувано житие на свети Йоан Рилски, цар Петър, който идва в Рила планина и иска да се срещне със светеца, но няма как да стигне, защото няма пътища, само кози пътеки. Другата сцена илюстрира вероятно даровете, които царят изпраща на Свети Иван по свои вестоносци, и третата сцена е срещата им, която се състои от разстояние”.
