Най-възрастните сладкари в Благоевград, авторите на паста „Бачиново“ и първи майстори на торта „Гараш“ Славчо и Венка Георгиеви: Вдигали са ни в 1 часа през нощта да правим в Банско банички за Тодор Живков, дъщеря му Людмила ги обичаше …

На 89 години известният благоевградски сладкар Стойчо Георгиев продължава да работи. Роден е в деня на пролетта – 22 март 1931 г. Той е  автор на емблематичната паста „Бачиново“ и майстор на прочутата торта „Гараш“, любими на хиляди благоевградчани и гости на града от сладкарницата и ресторанта на хотел „Ален мак“ в годините, когато комплексът бе една от перлите на областния център на Пиринско. Стойчо и съпругата му Венка, която е с цели 7 години по-млада от него и също е майстор сладкар, не се спират и продължават да работят в една от първите частни сладкарници в Благоевград, която откриват малко след промените през 1989 г. Цехът вече е поел синът им, но и на двамата първата работа сутрин е да проверят има ли за тях работа. Снахата правила постъпки името на свекър й да се впише в книгата „Гинес“ като най- възрастният работещ сладкар, дори направила проучване за нужните документи чрез близки в Щатите, но се оказало, че няма  категория, в която да депозира кандидатурата му. Но и без световно признание Стойчо Георгиев остава в историята на Благоевград с два от любимите сладкиши на няколко поколения ценители на десертите.

Семейството са първите сладкари, назначени в „Ален мак“ още при откриването на комплекса и работили там до пенсионирането си. Преживели са и екстремни моменти в работата, като спешно пътуване в 1часа през нощта за Банско през 1975г., за да приготвят бутер банички за закуска на Тодор Живков, преди той да тръгне на лов. „Детето ни беше на 3 годинки, оставихме го да спи само и се прибрахме на сутринта“, още се свива сърцето на Венка.

Двамата са заедно вече 63 години, а нежната половинка разкрива тайната: „Движението и работата ни държат!“ „ И доверието и обичта“, допълва я съпругът й.

 – Стойчо, как станахте сладкар? Разказахте ми, че сте били три деца и семейството на родителите ви е било бедно, често дори сте гладували. Къде учихте занаят?

 – Не съм. Учих до трети клас (б.р. сегашното основно образование) и 16-годишен отидох да чиракувам в сладкарница към Окръжния комитет на партията. То беше по-скоро цех, в който имаше и машина за лимонада. Имаше един майстор сладкар и аз станах лимонададжия, за да изкарам някой лев.  През 1947 г. отидох на бригада за 3 месеца в Хаинбоаз да строим пътища и като се прибрах, отново се върнах в цеха. Тогава стана масовизацията и отделиха производството на лимонада от сладкарството и аз се озовах в новата ни работилница срещу някогашната „Аджария“.

 – Да разбирам, че още тогава сладкарството Ви е харесало като професия?

 – Ами да. Оттогава и досега не ми е омръзнало. В семейството ми нито баща ми, нито дядо ми са се занимавали с този занаят, но на мен ми беше интересно.

 – Помните ли първия си учител в тая област?

 – Първият беше Харизан Филков, водеше се майстор, но не беше кой знае какъв. Но най-много съм научил от един майстор от Дупница, който дойде след масовизацията, назначиха го към „Хоремаг“ и аз му станах помощник.

 – Има ли рецепти, които сте правил дълги години още от младостта си?

 – Напоследък ги изоставихме , но това бяха целувки, масленки, блатови пасти с шам – така наричаме избития белтък от яйцата. Те бяха най-популярните.

 – С какво техника разполагахте навремето? Как разбивахте тестата и например белтъците на твърд сняг за целувките?

 – Всичко на ръка. Не само за целувките, но и за пандишпановия блат, и за реването белтъците се разбиваха на ръка до твърд сняг, като обърнеш съда, да не пада сместа и да не се огъват връхчетата. Много тежка работа беше, с отделни бъркалки се разбиваха белтъците и жълтъците, ръцете ти отмаляват от биенето! За белтъка е много важно съдът да е идеално чист,  и най-малко остатък от течност или мазнина да има, не става твърд.

 – В казарма ходил ли сте?

 – Разбира се, влязох през 1951 г. и се уволних през 1954. Като се върнах, имаше образувани вече кооперации и аз започнах като сладкар към една инвалидна. Спомням си, че от Съвета ни накараха да направим обща кулинарна изложба от всички кооперации. Майстор ми беше Иван Бакалов и му предложих да направим торта във формата на Кремъл. Идеята ми бяха дали още в казармата и сега ми се отдаде случай да я изпробвам. Майсторът се колебаеше, защото не беше сигурен ще стане ли, или ще се провалим и ще трябва да изхвърлим продуктите, но аз я започнах. Единственото, което поисках, беше снимка на Кремъл, за да ми е като модел.

 – А часовника от какво направихте? От шоколад ли?

 – Как шоколад, тогава с шоколад не се работеше! Нямаше. Направих го от фондан.

 – А фондан откъде?

 – Ние си го правехме.

 – Как?

 – От захар с глюкоза. Сварява се до гъстота да се лепи. Разлива се върху мраморна плоча, изстива и с шпакли започвам да го обръщам, обръщам, докато захароса. Тогава го оставям в съд,  покривам го и от влагата той омеква и вече може да се работи с него, както с шоколада. А фондана го оцветявахме с прегоряла захар. Запича се, докато почне да пуши, тогава се изсипва студена вода, която го пресича и втвърдява. Бърка се до разтопяване и се вари до сгъстяване. С тази захарна смес оцветявахме фондана да имитираме цвета на шоколад.

 – А червената петолъчка как направихте?

 – От  блат, изрязах платката във формата и я облицовах отвън.

 – Сразихте ли конкуренцията с тортата „Кремъл“?

 – Да не се хваля, но да. Тогава участвах и с още една торта, „Столистник“ се наричаше. За нея платката (тънък блат) се намазва с карамел и още докато е горещ, я поставях върху точилка да се извие и да стегне във форма на дъга. Така направих 8-10 листа, които наредих върху кръглата торта като отворено цвете с карамела нагоре. Стана много красива и директорът на „Хоремаг“ дойде на нашия щанд и прикани останалите: „Елате, майстори, да видите една инвалидна кооперация какви торти прави!“.

 – Кой Ви даде идеята върху блата да намажете карамел? За това се иска голям майсторлък и бърза реакция, защото той за секунди се втвърдява…

 – Така е, но фантазията ми подсказа как да го направя. Скоро след това колегите настояха сладкарите да си направим отделна кооперация. Но като се събрахме, заплатите ни станаха много ниски. Те зависеха от реализацията на продукцията и паднаха на 30 лв., дори мислех да се откажа. Вярно, че още бях ерген, но парите наистина бяха малко, а в строителството на пътища щях да взимам пъти повече. Но мой приятел ме разубеди „Не го прави! Ще дойде времето да се оцени трудът ви“. От Съвета ме изпратиха в София на курс, а там имаше един майстор Славчо Петров. Той само моделираше, правеше рози и различни фигурки за украса. Седмица  работих там в производството и доста научих. Водех си записки и си избирах рецепти , които да са по-оборотни. Торти толкова не се правеха тогава, повече на пасти залагахме. Славчо Петров ми показа доста неща, не криеше нищо от майсторлъка си. Като се върнах, колегите малко подигравателно и като че ли с някаква завист ме питат „Е, какво научи?!“ Показах им как да украсяваме с розички, кокиченца и т.н. и усетих, че останаха изненадани. Почнах да правя 7-8 вида нови пасти, които нямаха нищо общо с предишните. И в града тръгнаха, оборотът ни се вдигна и заплатите ни скочиха веднага на 80 лв. Следващия месец започнаха да ни търсят и от по-крайните сладкарници и нещата се оправиха. Като повдигнах заплатите, ме направиха бригадир и на няколко пъти после пак ме пращаха на обучения, веднъж дори за 3 месеца. И винаги се връщах с нови рецепти, защото отивах да търся нещо ново.

 – А с Венка къде се срещнахте?

Двамата се споглеждат и въздишат едновременно, сякаш с един дъх.

Той: – На движението от ресторант „Волга“ към сладкарница „Малина“. Казвахме му Стъргалото. Тя работеше във фабриката за шперплат „Димо Хаджидимов“. Запознахме се и след време на 4 август 1957 г. дойде да живее при мен.

– Тогава сте се сгодили, така ли? Как помните датата?!

 – Това не се забравя! Сватбата направихме на 25 август отзад в двора ни.

 – С какво те впечатли тя? – неусетно интимният разговор скъсява дистанцията ни.

 – С походката си. Впечатли ме пъргавината й.

Тя: Аз съм от едно кюстендилско село – Тишаново, на 4-5 км от Църварица е, където ходих на училище. Като ни направиха ТКЗС, първия ден още отидохме на лехите на работа и татко вечерта ме пита как е минало. Аз се разплаках. „Не мога да гледам как ние работим, а другите мързелуват на наш гръб. Няма да ида повече на лехите”, му казах. Предната година бях учила „Педагогика” в Благоевград, но на следващата 1953 г. останах на село да прибирам сено с воловете, да работя мъжката работа, защото всички мъже ги взеха  запас и останаха само болните на легло. Затова прекъснах. Дойдох отново в Благоевград, но жителство нямах и не можех да си намеря работа. Уреди ме близка на работа в „Димо Хаджидимов”.  И после се запознахме с него.

– Любов от пръв поглед ли беше?

 – Май да.

 – А той с какво те привлече?

 – С молбата си. Той не ме оставяше на мира! (смее се). Беше много хубав, имаше много буйна коса, но отстрани покрай ушите тръгнала да белее и сестра ми и братовчедка ми като го видяха за първи път, ме подбиваха, че съм се омъжила за старец.

Той: – Още като я видях, си помислих, че за нея искам да се оженя. Никога преди не си го бях помислял за друго момиче.

 – Ревнувал ли си я?

 – Смятам, че ревността е вид обич, но аз не помня да съм я ревнувал. Били сме все заедно и сигурно не е имало поводи. Понякога и сега ме пита дали  я обичам, отговарям й, че ако не е било така, нямало да я търпя толкова години. А и тя мен (смее се). Доверието в семейството е много важно.

 – А кога я направи сладкарка като теб?

 – Около 5 г. след като се оженихме, през 1962 г.  Тя стана сладкар, когато направихме обща кооперация между сладкари, бръснари и обущари. Председателят я назначи за 2-3 месеца да продава в павилиончето в банята, оттам я премести в сладкарница „Малина“ барманка за година и нещо и после дойде в производството.

 – Венке, не ти ли бе трудно да си подчинена на мъжа си?

 – Трудното беше, че трябваше да покажа повече от другите, защото всички ме гледаха накриво: „На началника жена му, казваха, и за нея трябва да работим“. А не беше така. Те с години работеха, а еклерите например не можеха да изкарат под точна бройка, все по- малко им излизаха. И един ден, за да не повтарят, че на гърба си носят жените на началниците, настоях аз да пусна еклерите. Станаха точно, идеален размер. Идва той на проверка и спонтанно реагира: „Я, какви хубави еклери! Кой ги е пуснал?“.

 – Как определяхте цените и кои рецепти да произвеждате?

 – От министерството ги одобряваха. Всяка нова рецепта със съответната цена първо трябваше да ни се утвърди, преди да я пуснем в производство. Не беше като сега – решавах и почваш. Но пък дойде момент и началниците да ги назначават по партийна линия. Имаше едно момче в цеха, стана партиен член и ми казаха, че ме връщат в производството, защото ръководител ще ни е той, Венчо Педински се казваше. По това  време се създаде „Балкантурист”, „Волга” и „Ален мак”, който се завършваше, бяха към него. Съпругата се кандидатира за сладкар в „Ален мак” и защото имаше още 1 месец до отварянето му, директорът я взе във  „Волга”.

Венка: – А там в кухнята нямаше нищо за сладкарство! Аз като почнах, имаше един македонец, който само заплата взимаше. От дома отнесох кофи, за да си върша работата. Тавите в зимника бяха ръждясали. Намазах ги с мазнина да обгорят хубаво във фурната, та да станат за ползване.

• А как се събрахте двамата в „Ален мак”?

Той: – Казахме, че сме семейство и си вървим заедно. Аз не можех да напусна веднага кооперацията, трябваше да изчакам разрешение, докато тя имаше право на това, тъй като детето ни беше малко, до 3 г.

• Колко голям екип бяхте в „Ален мак”?

Той: – Само двамата. Зареждахме  сладкарницата и ресторанта на „Ален мак”, но обемът на работа постепенно нарасна и не можехме да смогваме в един момент, тогава започнаха да назначават още сладкари и преди приватизацията бяхме стигнали 12 души екип. Но снабдявахме Рилския манастир, Рилци, Бело поле… навсякъде.

• Вие ли измисляхте рецептите?
• Работехме по рецептурник на „Балкантурист”, който важеше за цялата страна. Правехме всичко – баклави, пасти, торти, всичко!
• Кое беше различното или по-трудното, което там започнахте да правите за първи път?

Тя: Бутер тестото, то беше и най-трудоемко. Правехме си го сами, по магазините не се продаваше готово.

Той: Ние го правехме го с масло,  затова беше толкова хубаво, после започнаха да го правят с маргарин. Тогава нямаше лоши продукти, брашната бяха хубави, всичко беше идеално, качествено и по държавен стандарт. Не сме треперили дали продукцията ще стане или не. Като станахме частници след 1989 г., всичко се развали – и брашната, и останалите продукти…

• Приготвяли сте сладкиши и за високопоставени гости, помните ли специални поръчки?
• Бутер баничките за Тодор Живков. Бойко Борисов му беше охранител и идваше да проверява какво правим. Взимаха в буркани да ги изследват, а нас ни караха да опитваме пред тях.  А пък Людмила Живкова харесваше точена баница с тиква и друго нищо не хапваше, а толкова големи разходи се правеха покрай тях.

Тя: Много хора сме гощавали. Бойко Борисов се е качвал при нас да види кои ръце са направили тези вкусотии. Такъв поклон е правил  на всички ни, ръката дори ми целуна в знак на признание!

– Какво се харчеше най-много?

– Бутерките и баклавата от бутер тесто.

– Колко време отнема приготвянето на това тесто?

Той: Замесването като вземеш е половин час, намазване с масло на четири пъти по половин час. Имахме хладилни камери, в които температурата беше около 5 градуса и в тях слагахме и след всяко намазване и разточване тестото да стегне. За разточване и печене накрая по половин час – общо около 3 часа. На последното, четвъртото разточване, се слага плънката – орехи, тиква… каквото решиш.

Тя: Ние първи в града пуснахме торта „Гараш”.

– Каква е рецептата ви?

Той: Орехите за блатовете смилахме на ситно, избива се белтък със захар на гъст крем и се смесват. Тавата е намазана с олио и наръсена с брашно, отбелязали сме кръг, докъдето да разлеем кората, и се пече на 135 градуса. Щом се извади от фурната, веднага, още горещ, блатът се удря с форма да се слегне , защото изстине ли, става чуплив. Кремът е шоколадов със сметана, гараш крем се казва. Бъркаме да се пресече, защото иначе е лигав, и тогава мажем. В хладилник трябва да стои една нощ поне.

• А пастата „Бачиново” как измислихте?

Той:  Вече работехме 3-4 г. в „Ален мак” и аз реших да пробвам нещо различно. Блатът е добуш, кремът отгоре е  нишесте с мляко и яйца. И захар, в сладкарството без нея не може. Като изстине хубаво, избиваш сметана с какао и разстилаш отгоре. Нарязваш на парчета и на финала напръскваш с чист шоколад. Две проби направих, извиках управителя да опита и на него му хареса.

– А защо я кръстихте „Бачиново”?

Тя: Защото живеем близо до алеята, обичаме Бачиново и често ходим до парка. Рецептата не я крием от никого и я даваме, но много хора ми казват, че като при нас не могат да я направят на друго място. Десертът много се хареса, сигурно  и защото не е много сладък, захарта се слага пестеливо.

Той: Барманките в сладкарницата много пъти са ме питали защо не  нарежа пастичките по-големи, че не им стигало. Порцията е 100 г, на хората, които не обичат много сладко и на децата, точно им стига едно парче, а който иска, може да си вземе повече.

– Паста „Бачиново” си остана вашата запазена марка, имате ли друг подобен сладкиш?

Той: Торта „Гараш”. Като нашата, която в момента правим, никъде в Благоевград не правят.

– Различна ли е от онази, първата „Гараш”, която правехте в „Ален мак”?

– Да. Съставките са същите, но технологията е различна.

– Каква е?

– Не мога да кажа. Това е запазена марка, тайна. 

– Участвали ли сте в конкурси с продукцията си от „Ален мак”?

Той: Много пъти. Спомням си веднъж имаше конкурс на всички сладкари от страната в София. Имахме толкова много работа, че никой от нас не можеше да замине за участието, но управителят пое ангажимент да закарат продукцията, за да се отчетем. Не трябваше да е нещо от рецептурника и направихме един попарник, друго какво имаше не помня, но като го опитали на конкурса, били категорични, че сме за първо място. Да не се обидят софиянци, обаче на тях им присъдили първото, а нас преместили на второ. И в Унгария ходих веднъж да правя сладкарска изложба в Секешфехервар на обменни начала. Там правих торти, но не можах никаква рецепта да донеса, защото не можехме да се разбираме.

 – Продължихте ли да се обучавате или вие започнахте да учите другите?

 – Не съм спирал да се уча от другите. Сега се сещам за нещо любопитно, което открих покрай работата си, то е, че  кивито не подлежи на обработка с желатин. Не знам защо, но се разпада. Но като ме пита за ученето, в „Ален мак” не ми признаха най-високия разряд, до който бях стигнал в кооперацията, и трябваше да се явяваме и аз, и съпругата на изпити за майстор. Мен единия ден изпитваха за главен майстор, на следващия ден нея – за майстор.

Тя: И аз съм могла да се явя за главен майстор, заплатата щеше да ми е по-висока, но никой не ми каза, че съм имала право…

Той:  До пенсионирането, моето през 1991 г. и нейното през 1993 г., бяхме в „Ален мак”. Щом навършихме годините, веднага ни освободиха и ние решихме да си направим наша си сладкарница.

Тя: Никога не съм мислила, че синът ни ще продължи тази работа и че ще стане такъв майстор! Той завърши Електротехникума и до днес обича да чопли техника.

Той: Като започна да ни помага в началото абсолютно нищо не знаеше. Интересът му дойде постепенно, с работата. И вече си сменихме ролите, сега ние на него помагаме.

 – Имало ли е случай да опитате някъде сладкиш, който особено да ви впечатли?

Той: Ааа, на много места! Като сме ходили на курсове или на гости. Което ни е харесвало, взимали сме рецептата и сме го вкарвали в производството.

 – Ограничавате ли се в консумацията на сладкиши?

Тя: От много работа с шоколад, от миризмата и изпаренията вече  не мога да го сложа в устата.

Той: Но аз пък си ям. Не се лишавам. От храна не се ограничавам в нищо, нека си твърдят, че захарта или нещо друго било вредно, не ми пречи! Но всяко нещо трябва да е с мярка.

 – Има ли нещо, за което съжалявате, че не сте успели да направите?

Той: Не, имаме сина си, снахата, а внуците ни Стела и Венко са най-голямото ни богатство. В квартала първата кола беше нашата, трабант, три години чакахме за нея. Взехме го през 1969 г.,  карахме го 12 г. и после го сменихме с вартбург. Всеки свободен ден гледахме да сме някъде навън и много ходехме по планините.

Тя: В движението е спасението. А с мотопедката колко сме обикаляли!

Той: Три пъти със симсона ходихме на море. Първия път от р. Роподамо до Варна всеки ден на различи плажове прекарвахме.

 Имаме си още работата, която обичаме . На сина ще му помагам докато ме държат главата и краката, но вече минах на по-грубите дейности, фините съм оставил на сина… Той вече от съвети няма нужда, има си свой път, но не скъса нишката.

Тя: Благодарни сме за живота си и засега поне не смятаме да остаряваме!

Разговаря ДИМИТРИНА АСЕНОВА