Преди точно 30 години става най-голямата в историята на Русия железопътна катастрофа. През нощта срещу 4 юни 1989 г. в резултат на мощен взрив на газ изгарят два движещи се в противоположни посоки влака.
Трагедията става на 1710-ия километър на Транссибирската магистрала, недалеч от град Аша. На каменни плочи са изписани 575 фамилни имена, но роднините на загиналите и безследно изчезналите смятат, че взривът е отнел живота на над 780 души.
Оцелелите получават изгаряния, физически и психологически травми, остават инвалиди, пише dnes.bg. Журналист от Лента.ру разговаря с онези, които са спасявали хора в горящата гора, търсили са децата си в унищожените вагони и до момента помнят тази катастрофа, почти забравена в Русия.
„За първи път видях как гори човек“
Железопътната линия на 1710-ия километър на Транссибирската магистрала минава през гъста гора в подножието на хълм, през който преминава газопровод. Вечерта на 3 юни 1989 г. се получава теч от тръбата и газът, който е по-плътен от въздуха, започва да запълва котловината, през която минава жп линията – между Аша и Улу-Теляк.
Времето е топло, няма вятър. Образува се цяло газово езеро, в което около 01,10 часа местно време от двете страни пристигат два движещи се в противоположни посоки пътнически влака: №211 Новосибирск — Адлер и №212 Адлер — Новосибирск.
Двете композиции почти се разминават, когато става изключителна силна експлозия. Смачкани като хартия, вагоните са разхвърляни край насипа. Най-силно са пострадали последните в композицията. Взривът и възникналият след него пожар унищожават 151 хектара гори.
Във влаковете са се намирали 1284 установени пътници /тези, които са имали билети/ и само 52 от тях не са пострадали.
Мощността на експлозията е до 12 килотона тринитротолуол, което е сравнимо с мощността на ядрения взрив в Хирошима /около 16 килотона/.
Ударната вълна чупи стъклата по прозорците в радиус до 12 километра от мястото на взрива, а огненият стълб се вижда от стотина километра.
„Спяхме вкъщи, аз и жена ми. Тя беше бременна в деветия месец, спеше зле. Първа скочи към прозореца и по чудо не беше ранена от парчетата стъкло. А там изникна гъба, като при ядрен взрив“, спомня си Анатолий Безруков, главен ловен инспектор, а по онова време – милиционер в най-близкото до взрива село Красний Возход.
В първите секунди в главата му е само мисълта за ядрена експлозия, следователно – неминуема гибел. Когато обаче гъбата спада, той идва на себе си, а с това идва и мисълта, че трябва да направи нещо.
„Изпратих жената с детето при майка, а аз облякох униформата и изтичах към кръстовището в селото, където вече се събираха хората“, разказва Анатолий. От хората научава, че е станала експлозия на жп линията. Безруков и неговите спътници отиват на мястото, което приличало на истински ад.
„И досега са пред очите ми хората, които изпълзяваха от огъня. За първи път видях как гори човек: със син пламък, като газ“, казва бившият милиционер.
Пристигналите от селото започнали да евакуират хората от влаковете – ранените качвали на камион и ги карали в болницата в Аша. „Една жена качихме в камиона, разтворих дланта си, а кожата й беше останала по ръката ми“, казва мъжът.
Контузените от взрива, ранените, обгорелите пътници, които можели да се движат, се разпръснали в гората, спасявайки се от огъня и след това излиза от най-различни места. Някои намирали сили да помагат на другите. Тук скоро се оказват и момчета, които се връщали у дома от селската дискотека.
Помощ дошла и по жп линията: машинистът Сергей Столяров, управлявал товарен влак, откачил цистерните с нефт на безопасно място и направил няколко рейса с ранени с локомотива.
На 90 км от катастрофата – в Уфа, събират всички коли на бърза помощ, след като се получава информацията, че е изгорял цял влак. Пристигналите на мястото лекари правят обезболяващи инжекции на хората, но въпреки старанието им мнозина не стигнали живи до болницата.
„Катерехме се по труповете, търсехме децата си“
Сред загиналите имало хора от 40 области на Русия и от 14 други републики на СССР, но най-много са били хората от Челябинска област – 122 души. 45 са загиналите от 107-о училище в Челябинск – деца и учители. Загинали почти всички от юношеския хокеен отбор „Трактор 73“ – двукратни шампиони на СССР.
Децата пътували за Краснодарския край – да берат череши и да събират слънчеви лъчи. Нищо не предвещавало беда и само главният учител Татяна Филатова била недоволна, че вагонът с децата въпреки правилата за безопасност не бил първи, а последен в композицията.
Веднага, като научили за катастрофата, родителите тръгнали да приберат децата си. Към Аша тръгнал влак. Оттам ги закарали с автобус до Уфа, където се събирали роднините. Три дни Салават Абдулин и жена му търсят дъщеря си Ирина сред живите и мъртвите. Нямало я сред хоспитализираните, но все едно претърсили болниците. След това започнали да търсят сред загиналите, чиито тела били в хладилни вагони в месокомбината.
Там имало момиче горе-долу на възрастта на Ирина. Без глава и крака. Те не разпознали в нея своето момиче, а ДНК изследвания не се правели.
„Катерехме се по труповете, търсехме децата си. После имаше специално помещение, където ги слагаха в ковчези, заковаваха ги и ги откарваха“, казва Людмила Масалова. И нейното търсене се оказало без резултат.
След три дни онези, които не били открили близките си, ги събрали и ги откарали до мястото на взрива. „Там вече минаваха влакове, но бавно – казва Абдулин. – Казаха ни къде се е намирал нулевият вагон. На 7 метра от жп линията. Там имаше разтопен метал“.
„Вглеждахме се във всяка дреболия: синджирче, парченце от дрехите и откривахме своите“, казва Масалова.
Абдулин се сеща, че в онзи момент там имало някакъв фоторепортер. „Той просто стоеше и плачеше. Не можеше да снима, ръцете му се тресяха. Видя как ние пълзим и събираме нещо в пликчета“.
Салават намерил фиба и обгорени дезодорант и лак за нокти, които дъщеря му била взела със себе си. „Жена ми ги обви с бинтове, да не се удрят“, казва мъжът.
„Ходимхе при Ванга, тя каза, че дъщеря ни е жива“
Температурата на взрива е достигнала 1000 градуса. Хората са изгорели напълно. Каква е била съдбата на всеки от пътниците и до днес никой не може да каже.
Анатолий Безруков помни, че на сутринта след катастрофата пред селсъвета цял и невредим, с костюм и портфейл, пристигнал мъж от единия от влаковете. Той не можел да обясни как се е спасил и как е намерил пътя през гората.
По някакво чудо е оцелял и един от хокеистите – Александър Сичев. Той бил изхвърлен настрани и получил наранявания.
Още една жена, която пътувала във влака със сина си и изчезнала безследно, уж била видяна жива от лекарите. Тя им поискала огънче да запали цигара. Майката на тази пътничка после ходила при Ванга и тя била казала, че жената е жива, но тя така и не била открита. Имало и такива, които като не открили останки, напълно отказвали да смятат своите близки за загинали и си заминали.
Не може да се каже, че държавата не се погрижила за роднините на загиналите и за пострадалите. От друга страна обаче те чувствали, че мъката им е чужда за държавната машина. Чиновниците си имали своите задачи. Те се стремили да предотвратят епидемия и възможно по-скоро да възстановят движението по Транссибирската магистрала. Затова побързали да сравнят със земята всичко, останало на мястото на катастрофата.
„Мисля, че труповете на нашите деца са били събрани с лопати под релсите, възстановявайки железопътния насип. Когато отивам там, слагам цветя направо на него. На едно и също място, накъдето през цялото време ме тегли. Майчиното сърце ми подсказва, че той е там, под тези камъни и релсите“, казва Масалова.
