С приятели обича да освобождава напрежението на терена
С приятеля си Михайло при първото изкачване на Ченгино кале
С баща си и майка си
На сцената
I награда на фотоваканция в Приморско преди 3-4 г.
И. Дамянов на 3 г.
Актьорът Игор Дамянов е може би най-популярният македонец в Благоевград в последните близо 15 години. Хората го помнят като „Патриотично ми е Дамянов“ от тв предаването „Господари на ефира“ и с наградата, която спечели в телевизионното шоу „Пееш или лъжеш“. Последната блестяща изява на Игор е ролята му в спектакъла „Там, на края на света“ на режисьора Ал. Галперин, който в момента се играе на камерната сцена на ДТ „Н. Вапцаров“.
– Игоре, малцина емигрират в България, ти защо го направи?
– Всички емигрират на Запад, аз емигрирах на Изток (смее се). Беше много близо до моя град Виница и, второ, беше много по-евтино да се учи тук.
– Кога и как взе решението да следваш в България?
– През 2003 г. Хубавите неща се случват случайно. Мой приятел учеше тук актьорство при проф. Чавдар Кръстев, който после стана и мой преподавател. Той ми каза, че е добро образованието. Иначе първото ми желание беше да уча „Международни отношения“, второто – „Актьорско майсторство“, и третото – „Журналистика“. Имах дори нужните точки да уча „Журналистика“ в Софийския университет, но Благоевград беше по-близо до Виница, а и аз не харесвам големия град. Не харесвам София. Хубавото й е, че е близо до Благоевград.
– Как се справяш с шовинизма на македонци и българи?
– Страня от това. Аз деля хората на такива, които правят добри неща, и които правят лоши неща. Живеех в общежитието на ЮЗУ с мешани хора – с йеменци, от ромско и българско потекло, от турско и българско, чисти роми, турци, македонци, сърби, всякакви. А може би така съм възпитаван в семейството и никога не съм имал проблеми по отношение на комуникацията с хора от различни етноси и националности. Никой не може да ти каже какъв да бъдеш. На едно преброяване се писах монголец.
– Защо?
– Защото ми писна от всякакви хора, които твърдят и се опитват да ти налагат какъв да си. Преди 18-и век националното съмосъзнание като такова го няма. Наскоро се върнах от Турция, такава радост и уважение да видят човек от България, от Македония никъде по света не можеш да видиш от страна на „поробител“.
– А ти какъв си всъщност?
– Македонец съм си. Това, което знам за потеклото си, е от дядо ми, който почина на 90 г., и баба ми (тя е на 94 г.). Прабаба ми е починала на 103 г., една година преди да се родя. Била чорбаджийка жена.
ПРАДЯДО МИ СЕ ВЪРНАЛ ОТ ЧИКАГО, АМЕРИКА, ДА СЕ БИЕ С ТУРЦИТЕ. БИЛ Е ЧЛЕН НА ВМРО. ИМА ДВЕ ОТЛИЧИЯ ОТ ЦАР БОРИС,
зелен и червен колан е получил от него за участието си в Българската армия в Първата световна и Балканската войни. Това ми е разказвал дядо ми, който също е бил войник в Българската армия, но през Втората световна война. Администрацията при нас се сменяла, първо била турска, после сръбска, гръцка, българска, след 45 г. фиктивно македонска и от 1991 г. става изцяло македонска с влияние отвсякъде. Всяка администрация лъже местното население: „Бъдете от нас, ние ще ви спасим. Ще ви дадем свобода“, и т.н.
– А ти имаш ли български паспорт?
– Да, да. От 2014 г. имам. Тук съм вече 14 г., с постоянно пребиваване съм и затова получих български паспорт, но чаках много, може би около 10 години.
– Имал ли си възможности за сериозна кариера в София?
– Винаги, но аз не харесвам София. Нали ти казах, хубавото й е, че е квартал на Благоевград (смее се).
– Шовинист си по отношение на Благоевград.
– О, да!
– С какво толкова те спечели този град, как те плени?
– Със спокойствието, което имам тук, в този по-малък град. Хората, които познавам, ме приемат такъв, какъвто съм. Свободата, която имам да работя, да творя, да бъда това, което съм, това ме пленява най-много. И природата, разбира се, тук имаш 300 слънчеви дни в годината, а в София няма 300 минути!
– Актьор си не само по образование, но и по призвание. Не ти ли е хрумвало да почнеш работа на щат в някой театър?
– Ами… аз винаги се страхувам да бъда обвързан към нещо. Искам да съм свободен да правя това, от което съм щастлив. Вярно, театърът ме прави щастлив, мога да работя много в театъра, но ако знам, че някой ще ми стои над главата и ще ме обвърже по някакъв начин, това може да ме отдръпне.
– Но щатното място би ти дало сигурност…
– Няма нищо сигурно.
АКО СИГУРНОСТ Е ПАРИТЕ, КОИТО ПОЛУЧАВАШ КАТО ЗАПЛАТА В ТЕАТЪРА, ГОРКО ЗА ХОРАТА, КОИТО РАЗЧИТАТ НА ТАКАВА СИГУРНОСТ.
Предпочитам да се боря, да успявам в повече неща и да развивам таланта си, въпреки че бих искал да имам повече време да правя това в театъра.
– Стоиш „разкрачен“ между Македония и България и няма как да не те вълнуват последните събития в родината ти – нахлуването и боят в парламента ви, и албанският химн, който звуча в пленарната зала. Притеснява ли те случващото се там, близките ти в напрежение ли са?
– Последния път, когато се прибрах, беше непосредствено след случката, за която говориш, и всичко беше наред, нямаше напрежение и близките ми не бяха притеснени. Хората живеят нормално и знаят, че за това, че са бедни, не са виновни нито албанците, нито македонците, а политиците. Всички в родината ми помнят кризата от 2001 г. и никой не иска тя да се повтори. От друга страна, в центъра на Европа сме и ако някой е имал интерес от проблеми в страната ни, досега да са се случили.
А иначе не съм „разкрачен“, да ти кажа. От самото начало, като дойдох тук, харесах мястото и хората, и съм си решил да остана тук, защото тук се чувствам спокоен да правя това, от което съм щастлив.
– Как се отнасяш към случаи като разбиването на паметната плоча на връх Каймакчалан?
– Отношението ми е същото като към начина, по който е поставена плочата. Има регламенти, по които да се правят нещата. Ние, на Балканите, сме буре с барут, не можеш да слагаш, закачаш нещо и да не знаеш, че един ден ще пукне скандал. Но когато се направи по регламент, няма опасност. На Каймакчалан има паметна плоча, сложена по легален начин, която отбелязва случката там. Цяла Европа слага паметни плочи, за да покаже, че избиването на хората е лошо, ние ги поставяме, за да покажем, че сме били по-силни от другия. Това е проблемът. Поколенията трябва да знаят, че това, което са правели предците ни и са се избивали помежду си заради политически каузи, е лошо. Има ли смърт, е лошо, независимо чия е, тя е загуба. Там трябва да се променят нещата и ако слагаме паметници, да ги слагаме заедно – българи, македонци и гърци, за да се почетат загиналите и да показва на поколенията, че не бива да допускаме такива грешки, а да се разбираме по цивилизован начин. Нецивилизован начин е да разбиеш паметна плоча, както и да я сложиш без съгласието на държавата. Аз живея тук и не защитавам никого. И вярвам, че можем да оправим нещата, ако повече хора мислят като мен.
БЪЛГАРИТЕ СМЯТАТ, ЧЕ МАКЕДОНИЯ Е ИМОТ НА БЪЛГАРИЯ, МАКЕДОНЦИТЕ,
ОБРАТНО – СМЯТАТ, ЧЕ БЪЛГАРИЯ Е ИМОТ НА МАКЕДОНИЯ, СЪРБИТЕ ПЪК СМЯТАТ, ЧЕ ВСИЧКО Е ТЕХЕН ИМОТ.
Но, вижте, аз имам такъв случай в семейството си. Дядо ми приписа имотите си и даде по-добрата част на чичо ми. Това е негово право, не можем да му се сърдим. И какво се случи: братята се сърдят, никой не говори с никого, почват да остаряват, живеят в мъка, в тъга. Живеят разделени. Вместо да споделят, те търсят кусур и там, където никога го е нямало. Вместо да седнат и да се разберат. Аз седнах и им написах писмо, в което им казах, че с братовчедите ми няма какво да делим, ще си живеем заедно, защото не сме имали причина да се караме. А те да намерят сили и да се разберат. В противен случай ние ще изчакаме да ги изпратим и ще продължим да живеем, както ни е приятно. Ако искат да прекарат старините си в щастие, просто да преглътнат егото си.
Същото трябва да кажат и младите на Балканите на по-възрастните. Егото е проблемът. Ние по едно и също време сме имали една и съща история. И това не е срамно. Това трябва да го разберат и българите, и македонците. Ние сме живели на една и съща земя, защо ще я делим?! Защо Че Гевара е световна личност, а ние трябва да делим Гоце Делчев чий е?! Ами и той е световна личност!
– Освен с театър се занимаваш с още хиляди неща, но това, което те направи популярен още в студентските ти години, беше кореспондентството ти в „Господари на ефира“ като „Патриотично ми е Дамянов“. Какво те провокира да се изявиш като журналист?
– Всичко беше много случайно, предаването много ми харесваше, но не вярвах, че ще имам шанса да стана част от него. По същото време бях актьор на половин щат към Кукления театър, което беше голям успех за човек като мен, дошъл от друга държава. Бях от малкото хора, които имат привилегията да работят това, което учат. Шанс ми даде директорът тогава Иван Даскалов.
– Значи все пак си бил на щат?
– О, да, още през 2006 г. бях щатаджия, но ми харесваше, защото пак я имах свободата и правех по 2-3 представления на година. Една година бях в театъра, защото България влезе в ЕС през 2007 и се въведоха нови регламенти за работа на хората като мен, които са извън ЕС. Пък и студент бях…
Но да се върна на „Господари на ефира“, Стоян Реджов ми даде шанса, тъй като сегашният кмет на Враца Калин Каменов, който беше репортер, влизаше в политиката, а пък политиката на „Господарите“ бе да няма хора от политиката. Той ме пита: „Искаш ли да пробваш?“, и аз направих един репортаж. Беше за бившия тютюнев склад при Трети корпус, за тесния тротоар и „полегналия полицай“, който беше там (вече го няма), и колко опасно беше за хората. Един от редакторите ме хареса и тръгнаха нещата.
– А защо не остана?
– Защо не останах… Ами… защото аз искам в по-динамична среда да се развивам. Всичко в България се случва много бавно, дори и в театъра виждаш, че е така. Затова трябва да сменям и освен театър да правя хиляди други неща, да се развивам в повече различни посоки и да мога да успявам. Ако трябва да избереш едно нещо като професия и да се развиваш в него, ще ти бъде много по-трудно, тъй като ми се струва, че не се оценяват достатъчно добре усилията за усъвършенстване.
– Но така не се ли разпиляваш?
– Точно така, не можеш да развиеш потенциала си докрай и най-силната си страна. Но борбата тук е такава и трябва да си мултифункционален, за да успяваш. Нали трябва сам да успееш донякъде, за да те видят продуцентите и да кажат: „Абе, има потенциал, дай да изкараме пари от него“ (така мислят повечето продуценти в България).
А ДРУГОТО, ЗАРАДИ
КОЕТО НЕ ОСТАНАХ В „ГОСПОДАРИТЕ“, Е,
ЗАЩОТО СМЯТАХ, ЧЕ ТЕМИТЕ, С КОИТО
ТРЯБВАШЕ ДА СЕ
ЗАНИМАВАМ, НЕ СА МОИТЕ ТЕМИ.
Аз обичам да помагам на хората, ама бих предпочел да го правя по един по-анонимен начин, не толкова показен и избирателен. Защото, ясно е, като снимаш, ти казват: „Това работи за телевизията, другото няма да се гледа…“. А сега аз избирам със сърцето си кога, с какво и на кого да помагам.
– Музиката е другата ти дарба, с която печелиш приятелства. На кого си се метнал, има ли в семейството ти певци?
– Не знам, да ти кажа. Никой не пее от нашите. В интерес на истината, майка ми почина от рак, като бях на осем години и половина, и никога не я чух да пее. Но баща ми казва, че някой от дядовците ми по майчина линия е пеел, и то доста добре. Аз съм и единственият артист във фамилията, другите повечето са счетоводители. Напоследък ми се налага да пестя гласа си, тъй като при последната проверка, която си правих, се оказа, че имам възел на лява гласна струна, което за човек като мен, който основно работи с гласа си, е доста притеснително. А и физически е доста изморително. Операция е възможна, но доста рискована, тъй като може да се засегне гласна струна и да увреди завинаги гласа ми, а той е инструментът, с който работя. Пея, откакто се помня, и ако не го правя, може би няма да съм толкова щастлив. Затова леко съм намалил темпото, но пак не се пестя в това, което правя, защото всичко идва от сърцето.
– С втората ти майка явно добре се разбирате…
– Тя е изключителен човек! Страхотен! Ако имаше конкурс, нямаше да можем да изберем като нея – сърцата и по детски се радва на всичко, което й се случва в живота. Изключително много ни обича с брат ми. От него пък скоро очаквам да ме направи чичо.
– Имаш ли специални подаръци, които много цениш?
– Отношението, то е най-важното. Когато видя, че хората харесват това, което правя, ми дават криле да бъда още по-добър и да не се пестя по никакъв начин. Да подарявам сърцето си, защото иначе няма смисъл. Мисля, че не мога да съществувам, ако не подарявам сърцето си.
– На жена обаче още не си подарил сърцето си…
– Ееее, подарявал съм, подарявал съм. Имало е моменти, когато цялото ми сърце е било подарено. То е нормално, имах 11-годишна връзка, после 2-годишна връзка… Не съм се пестил. Може би близките ми страдат от това, че раздавам много любов навън, но винаги съм обичал с цялото си сърце.
– А чупили ли са ти сърцето?
– Да, и са ми го чупили, и съм чупил…
– И как се слепя счупено сърце?
– С работа. С творчество и с раздаване. И пак с любов. Така се заличават белезите.
– Едната от връзките ти бе с туркиня, пречеше ли различното ви вероизповедание на отношенията ви?
– Разбирахме се перфектно. Религията всъщност не е създадена да разделя хората, политиката ги разделя във и извън религията. Бог е един. Праща Мойсей, защото искал да каже нещо на народа. Обаче се оказва, че малко неща е казал, че трябва повече, и праща Исус. Но пак му се сторило, че картината не е пълна, и пратил Мохамед. Сега ми се струва, че е време да прати някой нов.
– Мнозина ще скочат, че думите ти са хули към Бога…
– Аз не казвам да не вярват в това, което са решили. Просто Бог праща различни хора за различните народи. Мнозина не си избират каква религия да изповядват, налагат им я с раждането – слагат ти кръст или те обрязват. Или нещо друго.
– Как тогава човек сам да избере религията си?
– Като избере любовта, тя е водеща и в религията, каквато и да е.
ЛЮБОВТА Е РЕЛИГИЯТА ЗА ВСИЧКО.
– Напоследък обаче все по-често сме свидетели на атентати на много места по света и извършителите твърдят, че го правят заради вярата…
– Вярващи бяха и в партията преди 30-ина години и правеха същите зулуми. Говориш за вярващи в тъпи идеологии на едни тъпи хора, които ги управляват. А трябва просто да вярват в любовта, нищо повече. Никоя религия не е създадена, за да навреди на друга, и това, което се тръби, че мюсюлманите искат да навредят на християните, на евреите, на другите религии, е пълна тъпотия. Ако трябва статистически да се пресметне, ще се види, че повечето мюсюлмани страдат от самите мюсюлмани, а повечето християни – от самите християни. Да не се връщаме в тъмната доба на християнството, когато са избивани учени, за да се докаже, че църквата е над всичко. А всичко е кръговрат и не бива да обвиняваме религията, ако човекът е тъп. Затова ролята на образованието е огромна, както и на „заразата“ с позитивизъм и любов. Може да звучи като утопия, но това е добро начало да се изкоренят проблемите между хората.
– Каква работа би те изкушила да станеш наемен работник?
– Само една, но пак за кратък период от време. От доста време обмислям да стана доброволец в Африка и да помагам с всичко, което може, на хората в бедните райони на света. Наскоро бях в Швейцария при приятел, който се беше върнал от Индия. Даде ми програмата, по която е бил там за 6 м., и сериозно обмислям да стана доброволец. Мога да съм полезен с обучение на езици, с организационна работа, с театър… Най-силната мотивация, която ме кара да искам да отида, е, че хората там са по-естествени и повече хора, не се страхуват от човека, който им помага. Тук като подадеш ръка на някого да помогнеш, той си мисли, че искаш да му вземеш нещо, толкова са се наплашили хората, че отвсякъде ги бият…
– За българите ли говориш, или за македонците?
– За всички. Та ние сме едни и същи. Вярата се беше загубила през всичките тези години и сигурно затова напоследък хората се обръщат отново към нея, защото им липсва, и търсят нещо, заради което да продължат да живеят. Децата им са в чужбина, държавата ги е изоставила, а са работили за нея по 30-40 години, управляват ги хора, по-прости от тях самите. Баща ми е от тези хора.
В МАКЕДОНИЯ ПОНЕ ПЕНСИИТЕ СА
ПО-ПРИЛИЧНИ, НО ТУК ЗА ТОЛКОВА ГОДИНИ ТРУД ВЗИМАТ ПЕНСИЯ ПО 160 ЛВ. И ВСЕКИ ГИ ГОНИ, ВСЕКИ ГИ БИЕ КАТО БЕЗДОМНИТЕ КУЧЕТА.
– Колко е средната пенсия в Македония?
– Може би колкото средната заплата, около 600 лв. Има и по-ниски, разбира се, но не толкова, колкото тук.
– Защо не се върнеш да работиш в Македония, там може би ще взимаш по-добри пари?
– Малко съм работил в Македония, за да съм компетентен за пазара на труда там. Реализирам се тук. Но културата, мисля, че е по-добре платена там.
– А защо не се пробваш в Европа, имаш големи шансове… В Швейцария например, спомена, че имаш приятели, които сигурно биха ти помогнали?
– Ами защо… Ако беше лесно, нямаше да е красиво, разбираш ли?! В Швейцария щеше да ми е подредено. Гледам как си седят, играят карти и им е спокойно. Ставаш и няма кой да те ядоса, знаеш, че на датата ще вземеш заплата – скучна работа. Няма за какво да псуваш, а тук го правим със сутрешното си кафе. Ако някои неща бяха по-добри тук, щеше да е раят на света.
– Кои?
– Образованието и медицината. Ние живеем тук в истински сървайвър – без пари и в непрекъснат екшън.
– Какво ти липсва в България?
– Липсват ми някои хора, които заминаха в чужбина, избягаха от България, защото се умориха да се борят със системата. Бяха излъгани да учат неща, в които не могат да се реализират – вижте колко висшисти работят каквото не им е работа. Всички емигрираха на Запад, аз пак си останах на Изток (смее се).
– На 14 май навършваш 33 г., Христова възраст, не мислиш ли вече за семейство?
– Да, мислил съм много пъти и съм бил на ръба, но все нещо е липсвало. Семейството не е апартамент… Преди имах желание да си купя апартамент и тогава да създам семейство…
– И купи ли си?
– Не. И знаеш ли защо? Защото, докато стоях пред една агенция за имоти, осъзнах, че съм събрал парите, а не съм го купил още – защо?! Защото апартаментът не е дом. Домът е друго нещо. Не усещам как минават годините, но то е факт, моите познания по математика намаляват и се страхувам, че един ден, когато детето ми има нужда, аз няма да мога да му помагам. От това се страхувам – да не изглеждам глупак в очите на детето ми. Хората от моето поколение май не бързаме с обвързването… Те и границите на остаряването се местят, вече живеем по-дълго, опитваме да се храним здравословно, грижим се за тялото си…
– Стана кръстник на детето на приятеля ти и колега Иван Тодоров, това генерална репетиция за бъдещо бащинство ли е?
– Това ме вкара в едни дълбоки води и може би Иван ми направи капан да ми вкара малко акъл в главата. Натовари ме с
отговорност към един друг човек, на когото трябва да съм му духовният родител. Това ме задължава да внимавам за всяка моя стъпка, за да не бъркам и да не правя грешки. Макар че съм правил много грешки в живота си, но съм си взел и уроците от тях.
– Напоследък се увличаш и по фотографията, какво ти дава тя?
– Ееее, не знам какво ми дава бе, човек, но е такова щастие да бъда в един друг свят! И хората да видят как аз го виждам света. Да покажа една друга страна от себе си. Обичам портретната фотография и срещите си с хората. Наслаждавам се на природата, но тъй като работата ми е свързана с активно общуване, не мога да я видя, да я усетя вътрешно. Но се уча. Напоследък започнах да ходя по планините и да откривам един друг свят. Предстоящия ми рожден ден ще изкарам в катерене на Ченгино кале, един македонски връх над Кресна.
– А защо си купи розов мотор?
– Всъщност той е цвят „сьомга“. Сънувах да е такъв и ми се получи. Намерих го в Петрич и е от редките ретро мотори, които не се виждат много по улиците. Братята Галахар от рок бандата „Оейзис“ също карат такъв, и то точно такъв цвят, това го разбрах, като имах вече моя. Нямаше да бъда аз с друг мотор, ако не нося кърпичка в джобчето на сакото и чорапите да са ми цветни. И моторът ми трябва да е такъв, какъвто съм аз, какъвто се чувствам – един цветен човек.
Разговаря ДИМИТРИНА АСЕНОВА
