Роден е на 26 февруари 1972 г. в Благоевград, Югозападна България. Завършва основното си образование във II ОУ „Димитър Благоев“ – Благоевград, след това продължава образованието си в Националната хуманитарна гимназия „Св. св. Кирил и Методий“.
Тома Марков е работил като продавач на захар, момче за всичко, нощен пазач, редактор в треторазредно списание, сценичен работник в театър „Сфумато“.
Създател е на литературния кръг „Бърза литература“, определян от него като „лейбъл“ и „групировка“, в който влизат още българските писатели Момчил Николов, Радослав Парушев, Стефан Иванов. Тома Марков е редактор на книги на Хайнер Мюлер, Чарлз Буковски, Любомир Левчев, на книги на авторите на „БързаЛитература“, както и на много други. Автор е на пиесите: „Забравен от някого тромпет“, „Кофите“, „Боливуд“, както и на „Трима със сиви шушляци“ в съавторство с Мартин Карбовски.
Работил е за списанията „Егоист“, „Плейбой“, „Мениджър“ и е публикувал в Poetry Magazine, както и ORIENT EXPRES, Лондон, под редакцията на Фиона Сампсън.
Известен е с колоритния и театрален начин, по който представя литературата пред публика. Някои от четенията си осъществява в салона на „Театрална Работилница – СФУМАТО“, където почти шест години е работил като сценичен работник.
През 2001 получава награда от „Литературен вестник“. През 2008 г. печели литературното състезание „София: Поетики“ с изпълнение на рап-диалог с Теодора Николаева на „Поема от зимата“, след като публиката го поставя на първо място само с няколко гласа преднина пред поета Стефан Иванов.
Носител на Златния медал на Европейската академия за поезия в Люксембург, като също е и най-младият награден поет. Номинацията на Тома Марков е направена от Ирландия за стихотворението „Не мога да ти обещая, че ще съм добър човек“.
Поетът Тома Марков може и да не е издавал нищо в последните години, но не е спирал да „произвежда“: пише стихотворения, пише роман, пише и записва музика в „Рене/Макаронов“ (като Макаронов). Особняк и крив човек, признава си го, но талантлив. И смята, че по-важното е да си върши работата (поезията) като хората. Казва и други работи, все любопитни и по свой си начин: за котката-бомба, за алкохола като забавител, за Любомир Левчев, за най-любимия си стих напоследък:
– На кое отделяш повече време напоследък – на писането или на нещо друго?
– Не мога да не пиша, защото за това съм създаден. Беше много хубаво, че Рене Ранев от група „Хибрид“ ми предложи да направи песни по мои стихове. А пък и аз все пак от 4-годишен свиря на пиано и щеше да стане чудесен музикант от мен, ако не бях мързелив човек. За поезия и за писане човек може да бъде мързелив, но като музикант човек не може да бъде мързелив, защото се изисква едно определено време свирене. Този чудесен човек, блестящ китарист, ме спря и ме пита: „Може ли да направя песни по твоите стихове?“ и аз казах „Аз съм правил текстове за песни, но доколкото знам, първо се дава музиката на срички и тогава се пишат песните“. Той каза: „За мен няма значение“ и когато съм му давал стихотворения, не ми е махана една дума. И съм много доволен и щастлив, откакто съществува групата „Рене/Макаронов“ – за първите две години сме написали 37 песни (б.а. – две от тях: тук и тук.). Песни, казвам, не парчета. Щото парчета пише всеки, песни пишат малко хора. Така че в момента единственото нещо, което ме държи на крака и жив, е „Рене/Макаронов“, тоест – музиката.
– На коя песен би искал ти да си авторът?
– Ее, много са. „Шоколад“ на „Остава“ (смее се). Не, променям. Play With Fire на Кийт Ричардс, за „Ролинг Стоунс“.
– Tова, че постваш стиховете си директно за публиката във фейсбук профила си, замества ли в някаква степен нуждата да издаваш поезията си в книги?
– Не, просто поствам стихове във фейсбук, защото от години съм в жестока литературна изолация. Предполагам, че аз съм виновен, защото съм много устат и много крив човек. Обиждам много хората и такива глупости. Но някои грешки не могат да се превъзмогнат. Това са грешки, които са верни. Аз не обиждам всеки. Има хора, с които просто не мога да се скарам. Просто няма какво да деля с тях. А България не е като нормалния останал свят, където примерно писателят е по-важен от издателя или от редактора. Аз имам доста почитатели, в това пространство продължава да има доста нормални хора, които знаят, че майката на етиката е естетиката и като има хора, които разбират от естетика, означава, че има хора, които разбират от моите неща, които са доста високи като вкус.
– Кой е любимият ти стих?
– Преди години написах едно там нещо, дето звучи: „Жена ти да избяга с най-добрия ти приятел и той да ти липсва“. Казва се „Блуус“ стихотворението и това действително е блуус.
– Така си е. А ще ни кажеш ли, но честно – графитът по твоя станал вече доста популярен стих „Внимавай – котката ти е бомба… Когато мърка – тиктака…“ ти сам ли го изписа по стените на София?
– Неее, в никакъв случай, аз да не съм нещооо… В началото на 90-те години може би, заварих една много тъпа българска група – „Конкурент“ – които с блажна боя си пишеха „Конкурент“ по Попа. Аз не съм такъв човек и никога не мога да го направя. Не знам как се появи. Не знам кой го е направил. Но между другото, много благодаря на човека, който го е направил, и доколкото знам графитът стои вече близо 11 години.
– А каква е историята около написването на самия стих?
– Аз съм написал три велики книги за две велики жени в живота ми, аз обичам такива глупости. „Котката“ е написана за София Леон, една величествена дама, една джобна брюнетка, която прилича на китайска вазичка с вкус на японска вишна. Това й го написах като есемес. „Котка“ замества думата за… другото. И тя действително мъркаше и тиктакаше… Беше величествено, величествено!
– Кой е най-великият български поет? И защо?
– Любомир Левчев е велик поет, като мен. Към тях не може да има нито въпроси, нито отговори, те не са Нойзи. Но поетите в тази държава никога не са били интересни на никого. Поетите са интересни в Русия, във Великобритания. А тука се мисли, че поетът е птичка Божия и може да живее без пари, без не знам там какво си, а навсякъде това е високоплатено изкуство и високо ценено. Поезията – това е човешката памет, това е единственото изкуство, което ни помага да не се побъркаме. И няма никакво значение един артист – аз не обичам думата творец, творец е само Господ, а ние сме едни работници и едни слуги на Господ – няма никакво значение един артист какви ориентации има. Дали е канибал, дали е комунист, дали е гей, дали е крив човек като мен. Единственото нещо, което има значение, е да си върши работата като хората.
– За кое най-много съжаляваш в живота си?
– В живота съжалявам за всичко.
– Има ли някой, на когото дължиш извинение и би искал да му се извиниш?
– Дължа само пари. Извинения – не.
– Някои казват, че алкохолът е важен за писането. Какво мислиш? И има ли абсолютен трезвеник, който е и отличен писател?
– Да, разбира се, че има, както например може да е непушач. Йордан Евтимов например. Алкохолът никога не е важен за писането. Алкохолът е просто универсален забавител. Всеки човек, който пише, е много умен. Няма нито един писател на света, който да се е пенсионирал, това е големият … при писателите, ти си писател за цял живот, не си писател до 74 години. И човек трябва малко да си почине и затова използва алкохол, опиати, такива неща.
– Във визитката ти „поет“ или „писател“ трябва да пише? Аз съм поет.
– Моята визитка е „Тома Марков, запетайка, поет“. Писал съм и в други жанрове, но в други жанрове съм писал за пари. Единственото нещо, което ме интересува в живота, е поезията, изцяло.
– Имаш ли някаква муза в момента? Не, не, нямам и това много ме дразни. Това съм си поставил за цел – примерно до 2-3 дена да се влюбя. Макар че естествено това ще бъде пак проблем, обаче такива проблеми ми дай на мене, останалите проблеми са маловажни.
– Кога последно се разплака и за какво?
– Не съм плакал от 4-годишен. Това ми тежи.
– Кое би било най-тежкото наказание за теб: да ти спрат алкохола, храната, съня или друго?
– Проблемът Фурнаджиев. Никола Фурнаджиев е един велик български поет, който е написал само една книга в живота си. Тя се казва „Пролетен вятър“. И след това цял живот много добре е знаел как се пишат хубави стихотворения, обаче не му се е получавало. Това за мен е най-гадният проблем – да ти спрат таланта. Това е трагедия. Господ не искам да ми спира „свещичката“.
– Как ти изглежда младото поколение български поети?
– Идеални са.
– Някакъв съвет за тях?
– Ако един човек е поет, той няма нужда от съвети. Ако не е – да ходи да се съветва с някой друг, не с мен.
– Нещо, което би искал да споделиш накрая?
– Обичам ви.
Говори ми за ЛЮБОВ
Тома Марков е един от най-големите български поети.
Ако не го попитате, няма да ви досажда. Ако го заговорите, няма да ви разочарова. Ако го почерпите, няма да ви откаже. Ако се замислите, ще се сетите за неговите писателски изяви и в списанията „Мениджър“, „Плейбой“ и „Егоист“.
Ако личността му, оценена със Златен медал на Европейската академия за поезия в Люксембург, още повече ви заинтригува, въпреки че „не може да ни обещае, че ще бъде добър човек“, вижте какво мисли Тома за любовта.
– Като „пишещ човек“ можеш ли на мига да ни кажеш твоите три думи, описващи любовта?
– Да! Но три думи са много за Любовта. Тя е като песен на Боб Дилън. А той казва, че най-хубавата песен е като любовта. Т.е., сложна песен с три акорда. Любовта не е филм, който започва и свършва. При нея няма начало и край. Ти изведнъж се озоваваш „там“. Във филма не се озоваваш, пускаш си го. Любовта е естествено състояние. Сами сме си виновни, ако сме се забъркали с други фалшиви звуци. Трябва да направим нещо, за да не сме виновни.
– Условието да се „чувстваме добре“?
– Казал го е един велик американски поет – „Предпочитам миговете спокойствие пред даровете щастие!“. Защото щастието е експулсивно, но кратко. Докато спокойствието трябва да е велико и вечно. Затова с любовта никакви други взаимоотношения не бива да имаме, освен изкуството да се сдобрим с нея.
– Т.е., сестри ли са любовта и спокойствието?
– „Тези“ две неща са еднакви. Когато има спокойствие, то води до сдобряване и това е постоянна храна. Като животът и времето – то е безкрайно, но животът – не, той подражава на времето. И ако случайно човек е умен, в живота трябва да подражава и на любовта, която е времето. Ако случайно не е, значи е тъпак! Много е яко, когато знаеш, че не си вечен, да подражаваш на нещо вечно и да си вечен. Любовта и времето са вечни, животът – не е!
– Кои хора определяш като глупаци?
– Съжалявам, че имам лоша новина, но населението на Земята се дели на две – хора и човеци. Хората са глупаците, а човеците са истинските. В света има прекалено много хора, в които човекът го няма. Хората не разбират от любов. Човеците са любов. Така че, един човек може да бъде открит само от друг човек.
– Ако в някой периметър има повече хора, отколкото човеци, надушваш ли го?
– Нали знаете – майката на етиката е естетиката. За разлика от хората, човеците не могат да се пенсионират. Те остават „такива“ през целия си живот. И няма начин, когато видиш човек, да не го „надушиш“! Тогава дистанцията помежду им се скъсява, отъркват козини, обменят информация и, ако случайно издържат, значи всичко е абсолютно. Аз съм напълно убеден, че има абсолютна любов, защото съм я виждал при прабаба ми и прадядо ми! Това е големият празник в живота – да видиш как двама души се обичат, независимо от възрастта, защото тя няма никакво значение! Самата любов няма възраст и име, тя е безкрайна, Тя е като свободата, тя е!
Знаете ли каква е разликата между човеците и хората?! Хората винаги искат любов, а тя не може да идентифицира с думата „искам“! Не става, защото това означава „пито – платено“, а в любовта няма сметки! Така че е хубаво да правим човешки неща – т.е., когато я има, просто да бъдем вътре във филма, който е хубав, да знаем, че участваме и че е приятна ролята ни в него.
– Но нали хората казват, че всяко нещо на този свят се плаща по един или друг начин?!
– Ако ме интересува какво казват те, изобщо нямаше да бъда човек! Да правят каквото си искат! На мен ми е яко да знам какво аз знам. Например, хората четат книги така, както дъвчат дъвката си. Обаче дъвченето й не нахранва човека. То е все едно да имаш кръстословични знания – фактът, че ще я решиш цялата, не означава, че си умен. А когато човеците правят нещо, пред действията им няма прилагателни, само глаголи. За тях движението е важното. А любовта не е статика, не е прилагателно, тя е движение. Тя е глагол.
– Няма ли нужда от прилагателни понякога?
– В никакъв случай, защото е общочовешки фактор. А той не търпи прилагателни, защото наличието им… Да кажем, ако в момента в ресторанта влезе един силен, според вас, човек, и вие напишете това, той ще е силен само за вас. Т.е., трябва да има някакво движение, за да разберат и другите. А ако е влязъл тук с дебел бастун и с лекота го е счупил като солета, тогава вече е силен за всички.
– Преди малко каза, че любовта е „безкрайна”. Ако тази дума не е прилагателно, какво тогава е?
– Единственото важно нещо за глагола, като прилагателно, е безкрайността, защото самият глагол е безкраен. Докато прилагателното е крайно. Съжалявам! От време на време ние, човеците, сме и хора. Няма как – не сме Господ! Ние можем само да подражаваме на Бог. И всъщност Бог е едното име на любовта. Другото е звук. Ако звучиш добре, си идеален – ти си любов, ти си нирвана, ти си Соник Ют, ти си ОК! Нека да подредим любовта до музиката, защото тя е единственото нещо, което е истинско и няма нужда от преводач. Както и картините, снимките. Те също са любов. Когато си честен, е любов. Обаче, тук е голямата уловка. Защото, когато правиш „хорски” неща, не си много честен.
– Има ли любов?
– Любовта е като поезията. Един много глупав, световноизвестен руски поет – Евгений Евтушенко, даде хорско определение за поезията. Той каза, че поезията е това, което се губи в превода. Ефектно, но плоско, глупаво, тъпо изказване! Липсва въображение, което е и бедата на съвременния свят. Според мен поезията, респективно любовта, не съществува, но я има!
– Къде е?
– Една от десетте Божи заповеди гласи „Обичай ближния си!“. На човешки превод означава „Не му досаждай!“ и това не е лошо. И за да не се правят хорски неща, да обсъдим изневярата. Най-якото е да не изневеряваш. Особено за един мъж! Аз отдавна не правя такива работи, когато обичам жените си.
– Кое е „изневяра“?
– Най-плътският смисъл на думата.
– Какво се случва, или не, за да се стигне дотам да се изневери на някого?
– Най-елементарното хорско нещо – липса на въображение! То би трябвало да се развива в любовта, не извън нея. Добре, отивате в един бар, весело ви е, забивате се с някого, случва се, каквото се случва. И какво от това?! Това и аз съм го правил, изневерявал съм. Преди да стана човек, съм бил от хората. Номерът е в някакъв момент да се светнеш, да прозреш как след всяка изневяра ставаш все по-празен. Празен, защото нищо не правиш. Нулев кадър.
А този, с когото си и на когото изневеряваш, не познаваш от 2-та часа в бара, а от по-отдавна. Имате някакви акомодации, чудесни натоварвания, спомени и когато си с него известно време, няма как да не те е формирал по някакъв начин.
– Ти „как спря“?
– Случи се така, че след една изневяра в къщата ми с друга, единственото, което видях, когато тя си тръгна, освен разхвърляната стая, бяха закачените на закачалката джинси на моята дама. И този кадър така ми се наби в главата, че си казах „Ебаси! Ти идиот ли си?! Гъз ли си? Къв си? Кво правиш? Добре ли ти е в момента? Беше ти готино, докато всичко свърши преди 5 минути. И сега, какво ще обясниш на това момиче? Какво ще й кажеш – че не е било нищо и не е било прекрасно?!“ Ми, не е било прекрасно, разбира се! Защо трябва да причиняваме нещо подобно на себе си и другия?!
Като един типичен мачист и алфа-мъжкар, който не е красив, а очарователен, забавен и на всичкото отгоре – поет, съм много щастлив, че жените ме харесват! И като мъж от зодия Риби, което много ми харесва, покрай неизневеряването, се превръщам в една жена. А жената е най-хубавото нещо на света!
Обичам жените с вкус. Но, колкото и винаги да съм бил коленопреклонен джентълмен пред дамите, моят вкус е най-важен за мен. С мен е жената, която аз съм избрал.
– Не избира ли жената?
– Така е! Мъжът, за разлика от жената, е слабак!
– Значи ти „позволяваш“ на жената да те избере, така ли?
– Не, напротив! Сдобрил съм се с красотата да бъда избран. И с извинение, все пак тоя *** не съм си го намерил на улицата! Аз съм сноб и се радвам, че е така. Егоист съм, но възпитан. Така че, мога да „се подаря“ само на съвършени произведения на изкуствата и да реша кое е „такова“. Може и да съм нагъл, съжалявам, но вероятно съм една скъпа за поддръжка кола. Тази метафора не знам дали една жена може да я разбере, и слава Богу! Обаче светът се обърка, стана отвратителен. А той принципно е ясен и е добре да си позволим жената да бъде жена и на мъжа – мъж!
– Ти си на възраст, за която казваме, че е разцветът на мъжествеността?
– Това го казват хората. Те правят квалификации. Това е, бе, брат! Знаете ли какво е блус? Ще ви кажа нещо, за да ви го подаря, като човек на човек. Блус е, когато жена ти избяга с най-добрия ти приятел и той да ти липсва. Единственото, което мога да препоръчам на човечеството, е да направим най-лесното! А то е да се чувстваме добре! Яко е! Всичко останало е пръдня във вятъра. Схемата е да бъдеш схемата.
– Колко химия има в тази схема?
– Благодаря за този въпрос! По образование съм химик, макар и лош. Всичко е органична химия, за разлика от аналитичната, в която има само уравнения. Всичко има връзка с всичко – така е в живота и любовта. Трябва да внимаваме какво си пожелаваме, защото всичко може да се сбъдне. Сделката е коректна, ако си честен и кажеш на себе си какво искаш в любовта, без да изискваш от партньора си.
– Трябва ли, тогава човек да се гледа в огледалото?
– Много! Аз видя ли огледало, откачам! Егоцентричен съм и винаги се възползвам от възможността да си поговоря с един интелигентен човек! Чувствам се прекрасно със себе си! Може би като се влюбвам, отчасти се влюбвам и в себе си. И, Господ да благослови дамите, които са били с мен, защото чрез тях, обичайки и себе си, самите те са почитта към мен.
По материали от viewsofia.com и actualno.com
