Може да го познавате от телевизията като репортер от „Господари на ефира“, от предаването „Пееш или лъжеш“ или като новия репортер на сутрешния блог „100% Будни“ на БНТ. Също така може да сте го слушали в „Различното предаване с Игор и Иван“ по Радио Благоевград, да сте били на негови постановки в театъра или пък да сте прекарали чудесна лятна караоке вечер в Hacienda Beach. Варианти много да срещнеш този артист. С буйна къдрава коса, но стилизирана, оформена брада, подбрани и добре съчетани дрехи и аксесоари, и със слънчева усмивка! Няма как да останеш неподвластен на желанието да си размениш няколко думи с подобен лъчезарен човек, който сякаш има магнитна сила да привлича всички към себе си. Това е Игор Дамянов, най-популярният македонец в Благоевград.
Ето как представя себе си възпитаникът на Югозападния университет „Неофит Рилски” Благоевград: Казвам се Игор Дамянов. Винаги усмихнат и с позитивна мисъл. Когато бях на деветнайсет години, през 2004 г. беше, напуснах родното си място – Виница (Македония), за да следвам мечтата си, и пристигнах в Благоевград, за да уча театрално изкуство. Още от дете съм привлечен от изкуството. Първо преоткрих музиката, която до днес ми е на водещо място в сърцето.
Обичам да пея и да радвам хората около себе си. Моето мото е: „Ако не пея, няма да съществувам“. Свиря на китара и имам две. Фитилът за театър ми се запали още като малък, когато участвах в самодейни състави.
И до днес не спирам да горя в театъра. В момента играя като гост в театър „Никола Вапцаров“ – Благоевград, както и към НПО – ГЕСТУС. Работя за БНТ като репортер и ководещ на сутрешното предаване „100% Будни“ и всекидневно се наслаждавам на професията актьор.
– Игор, от почти 16 години живееш в България. Спомняш ли си първите си впечатления и промениха ли се те с течение на времето?
– Когато дойдох в България, нещата бяха много по-различни. Като обстановка и развитие Македония беше по Западно ориентирана тогава, но впоследствие започна да изостава. България пък напредна много, особено последните години нещата се движат напред в добра посока. Промениха се много неща, от дрехите на хората, прическите, до усмивките. Но не всичко е изцяло позитивно.
– Какво имаш предвид?
– България избърза да забрави това, което е било преди. С бутането на паметниците на комунизма, няма как да се прикрие, че все едно комунизъм не е имало. Много от хората избързаха да се европеизират, да се представят за други, каквито не са, да избягат от предното си битието с шопска с ракия. Не че е лошо, но всичко трябва да става постепенно, а не с някакъв внезапен трус. За съжаление, много качествени хора напуснаха държавата особено последните години. Докато всички емигрираха на Запад, аз пък емигрирах на Изток.
– В този ред на мисли лесно ли може тогава чужденец да намери поприще в нашата страна?
– Аз съм добре приет според мен, но е малко сложно за чужденец в България. Трудно се успява, но когато имаш качества, постоянство, работа, с времето си заслужава всичко.
– Полагаш ли много усилия, за да успееш?
– Ами моята работа не е такава, че да полагам кой знае какви усилия, за да успея. Аз правя това, което искам. Дали щях да съм тук, в Македония или където и да било другаде, то щях да правя нещата от сърце и желание по същия начин.
– Кога актьорското майсторство успя да те плени и да тръгнеш в тази насока?
– По принцип, първо трябва някой да те види и забележи. Аз имах много добри учители, видяха в мен потенциал, поработихме и може би в 5-ти клас се появих за първи път на сцена.
– Имаш ли афинитет към определени роли, в които да се превъплъщаваш?
– Повечето хора ме определят като комедиен актьор, но аз по-скоро съм привлечен от мелодраматичните образи, в които има и комедията, и тъгата. По тази причина има една роля, която силно желая да изиграя, а именно Шута в “Дванайсета нощ” на Шекспир, но ми трябват години още, за да го направя. От една страна, че той е по-възрастен като визия, и от друга поради мъдростта, която излиза от този човек. Тя не отговаря на моята и годините ми в момента. За да мога да го пресъздам този образ и публиката да ми повярва, аз самият трябва да изживея още много неща. За актьора няма години, а има изживявания. Може дори звездата ти да изгрее и на 80-годишна възраст, защото тогава си събрал цялата мъдрост и житейски опит.
– А трябва ли да мине през сърцето първо?
– О, да! Винаги. През разума, който да накара сърцето да заработи по този начин.
– Тъгата или щастието може да е помощник в подготовката на една роля? Или и двете?
– За авторите по-скоро тъгата е по-силна. Когато си щастлив, не можеш да се концентрираш лесно върху нещата. Когато имаш тъга в себе си, сякаш си по-устремен, по-обран и точно там уцелваш където трябва.
– Отнема ли много време да се слееш с даден образ?
– Аз съм от актьорите, които на репетиции следят само задачите и мисля. Не се разхвърлям много като енергия. Но дойде ли време да се кача на сцената, всичко се променя. Изляза ли и видя ли светлината, вече няма Игор, няма притеснение. Трябва да съм уверен в ролята, защото ако не съм, тогава ще се притеснявам наистина. Публиката също ми помага. Тя е в салона, ние сме там за нея, тя е там за нас. Има едно вземане и даване. Аз ви давам от душата си, а вие за това ме аплодирате.
– Имаш ли твое определение за любовта?
– Тя няма как да се определи с думи, за това има поезия, за това има изкуство. Любовта няма как да се определи само с едно нещо и да я сложиш в дадена рамка. Тя просто трябва да не е рамкирана, трябва да е свободна, да лети.
Понеделник е. Началото на седмицата. В понеделник майка ми ражда мен. Всеки си казва от понеделник почвам еди-какво си. Честит понеделник!!!
– Казват, че сърцето ти пее, когато си влюбен. Ти коя би изпял сега?
– “Fly me to the Moon” на Франк Синатра.
– Каква трябва да бъде една жена за теб?
– Трябва да е жена просто. Вие жените сте облагодетелствани, ние имаме нужда от вас, вие нямате нужда от нас. Вие като жени сте на пиедестала, защото имате възможността да бъдете майки, което най-големият дар от природата. Докато ние само може да се бием в гърдите като мъже, и както е казал Джеймс Браун – “It is a man’s world”. Мъжете правят коли, за да возят жени до тях… осветление, за да стоят под него с жени до тях и т.н.
– Като дете за какво мечтаеше?
– Не съм имал кой знае какви мечти. Може би за това, което съм мечтал, вече го имам.
– А сега?
– Искам да остарея красиво и да направя една обща снимка с цялото ми семейство, в която аз и моята половинка да сме в средата. Ето такова нещо. Да мога да предам от енергията си на моите поколения, които ще бъдaт моето малко Аз.
– Какво би искал да пресъздадеш като усещане от твоите родители?
– Има една македонска дума “уживат”, която значи нещо като висша форма на удоволствие. Те уживат един за друг, не могат един без друг, дори не ходят до магазина отделно. Тази любов е важната и нещо, което си струва в живота. Ако го няма този фундамент, на който двамата да летят, всичко е обречено просто.
– Веднъж ми бе разказал за баба си, която вече е на 95 години. Има ли нещо специално, което си запомнил от нея?
– Да, че не трябва да бъда гладен! Колко мляко съм изпил, толкова калций има в мен, че съм толкова вдървен. Аз съм анти йога! Пълно дърво съм. Но иначе имам силна и специална връзка с баба си.
– Кой е любимият ти празник?
– Прошки! Не съм много религиозен, но съм вярващ. Прошки ми е любим празник, защото е изключително семеен. Всеки празник е позитивен, но в този намирам може би най-много позитивизъм. За хора, които са си обърнали гръб в даден момент, религията им е дала един ден, в който да се помирят.
– За финал ще ни споделиш ли нещо любимо?
– Ще ви споделя един любим текст, в който силно вярвам. Нещо, което ме движи, начин, по който така виждам света. За първи път когато дойдох в България, бях част от един международен проект, обединяващ македонско и българско училище. Учеха ни на демокрация, на младежко управление, как се правят избори и т.н. Бяхме деца от различни държави – българи, румънци, албанци и ние македонци. Накрая седим едни млади хора, които никога не са се познавали, били са два дни само заедно, а толкова се бяхме заобичали всички, че когато си тръгнахме плачехме. Тогава осъзнах в какъв свят съм живял. Свят, в който видях в Югославия брат с брат да се убиват, след това в Македония конфликтите между македонците и албанците и ред още. Раждаш се добронамерен, обичаш всички, но какво се променя после? Бях на 17 или 18 години, когато застанах и си казах, че може да се поставят граници на картата, но когато погледнем глобуса и Земята, там ги няма, нали? Може да има граници навсякъде, но в сърцето не!
Imagine, John Lennon
“Представи си, че няма Рай
Лесно е ако опиташ
Никакъв Ад под нас,
Над нас само небе
Представи си всички хора, живеещи за днешния ден
Представи си, че няма държави
Не е толкова трудно да го направиш
Нищо, което да убива или за което да умираме
И никакви религии също
Представи си всички хора, живеещи в мир
Можеш да кажеш, че съм мечтател
Но аз не съм единствения такъв
Надявам се някой ден ще се присъединиш към нас
И светът ще бъде като едно цяло
Представи си да няма владения
Чудя се дали можеш?
Няма нужда от алчност и глад
Представи си всички хора, споделящи целия свят
Можеш да кажеш, че съм мечтател
Но аз не съм единствения такъв
Надявам се някой ден ще се присъединиш към нас
И светът ще бъде като едно цяло”
Назаем от webcache.googleusercontent.com
