Габриел Радойчич е роден на 9 октомври 1973 г. в Мюлюз (Франция). След като семейството се прибира в Югославия, Гага, както го наричат всички, започва с футбола в школата на сръбския „Слога“ (Петровац). Дебютът му при мъжете се случва през 1995 г. с екипа на косовския „Прищина“. Следват престои в черногорския „Рудар“ (Плевля) и възродения от Желко Ражнятович-Аркан тим на „Обилич“, през който са преминали и други емблематични имена, свързани с „Беласица“ като Нешко Милованович и Саша Симонович. Връща се във фактическата си родина през 2001 г. за да облече екипа на „Гренобъл“, а година по-късно акустира на стадион „Цар Самуил“ в Петрич. С бяло-червената фланелка изиграва 42 мача и отбелязва 20 гола, превръщайки се в най-резултатния чужденец, ритал за комитите, а общият му баланс възлиза на 250 срещи и 107 попадения в първенствата на 6 държави от 2 континента. Радойчич е сред героите от баража между „Бела“ и „Пирин“ (Бл), игран на стадион „Локомотив“ в София в средата на 2003 г., когато петричани бият с 4:1, а именно Гага дава старт на голеадата. След края на 2003 г. си тръгва от южния град в посока „Раднички“ в Сърбия. Оттогава следите му се губеха, допреди няколко дни, когато го открихме чрез социалните мрежи.
– Гага, за много години! Потъна някъде по света, преди 20-ина години, когато напусна Петрич… Как се разви животът ти оттам нататък?
– Благодаря, за много години. Радвам се, че се открихме в глобалната мрежа, където аз не съм чест гост. Телефонните комуникации между Сърбия и страните от Европейския съюз са доста скъпи, пък и доста обикалях по света, след като напуснах „Беласица“. Отскоро съм във Фейсбук, чиито услуги използвам рядко, но ето пък, че се засякохме.
– Как премина кариерата като футболист след петричкия ти период?
– Аз съм сериозен футболен номад и не се спрях до 2010 г., когато приключих с активния спорт. Минах още веднъж през Франция и „Обилич“, стигнах и до Хонгконг, където играх за „Китчее“. Не пропуснах после Босна и Херцеговина, подвизайки се за „Челик“ (Зеница), смених още няколко сръбски отбора, преди да кажа „стоп“ като играч на АСА (Исси) във Франция на 37 години.
– Съдейки по снимките ти в мрежите, останал си близо до любимата игра и след окачването на бутонките на стената…
– Да, разбира се. Треньор съм повече от 11 години, започнах почти веднага след като спрях да играя. Работих в 1-ва лига с „Бачка“, във 2-ра със „Слога“ (Петровац) и в 3-та лига на Сърбия също. И като треньор минах през доста отбори. Имам периоди в Либия, като помощник в „Атихад Мисрата“ и в Китай, където работих с юношески формации. Сега съм в Сърбия, водя отбор от 4-та дивизия, казва се „Поморавие“ от Влашки дол, близо до Пожаревац. Градчето е малко, след края на есенните мачове сме на 5-то място от 14 отбора. Имаме сили да стигнем и до 2-то, което дава право на бараж за по-горното ниво. Но нашият президент се е фокусирал върху построяването на нов стадион, 3-та дивизия не му е цел засега. Пък и нямаме школа и съответните подрастващи формации, което е задължително условие за прехода по-нагоре.
– Къде си се установил?
– Наистина съм обикалял много, но и сега живея в Панчево, където беше семейството ми и преди да дойда в Петрич. Това е 90-хиляден град, само на 15-ина километра от столицата Белград. Тук са и синовете ми, които едва прохождаха, докато ритах за „Бела“, сега са големи мъже.
– Какво си спомняш от престоя ти в Петрич?
– Генерално пазя много красиви спомени от България и по-специално от Петрич. Оставих много приятели там, надявам се да ги имам все още. Във футболен аспект няма как да забравя баража с „Пирин“, който спечелихме и върнахме отбора в елита. Тогава вкарах първия гол в мача. Водеше ни Младен Катич през целия сезон и това за него също беше върха в треньроската му кариера. Преди това бях вкарал 15 гола във Втора лига. Срещу „Олимпик“ (Тетевен) вкарах от дузпа в 3-та минута, а най-бързото ми попадение дойде във Враца, където поразих вратата на домакините от „Ботев“ още в 19-та секунда. Спомням си, после при майсторите вкарах хубави голове, още през август същата година бихме „Ботев“ (Пловдив) с 3:0 с 2 мои гола и 1 на Вава. Хубави, млади и интересни времена бяха.
– Спомена Катич, какво прави той, занимава ли се още с футбол?
– Явно трябва да влизам в ролята на лошия вестоносец… За жалост, Катич почина през 2023 г., след кратко боледуване.
– Светло да е небето му… А нещо за твоите съотборници в България знаеш ли?
– Така се случи, че с никого не съм поддържал връзка. Сега от теб разбирам, че Венци Алдев е треньор на деца във Франция, Венци Иванов и Светлан Кондев са треньори в България, за Сашо Димитров знам, че е наставник на вашата младежка формация. Оказва се, че бяхме добра генерация футболисти, надявам се да сме се превърнали в качествени и успешни треньори. Радвам се за успехите на сина на Никола Бойчев, когото, разбирам, го чака светло футболно бъдеще. Хубаво е, че и наследникът на моя приятел Щерьо Димитров-Ромарио също е тръгнал по неговия път. Връщаш ме към младостта и ми се ще да дойда в Петрич и да си припомним отново славните мигове с „Беласица“. Ще го направя при първа възможност, а на феновете на „Бела“, който се представя достойно във Втора лига, желая отново да видят любимците си в елита и да преживеят онези емоции, с които ги дарихме преди близо 22 години.
Разговаря СТАНЧО СТАНЧЕВ
