Сватбата на Ваня и Иван Паризови
Ваня Кудева-Паризова с хора" Нашенки" - Италия
Иван Паризов, Ваня Кудева, консулът на България в Милано Росен Руфев, гайдарят Радослав Търпанов, майката на Ваня Кудева - Спаска Кудева и съпругата на консула на България в Милано Росен Руфев - Анелия, на участие в италианското предаване “Cantando Balalando” /отдясно наляво/
Ваня Кудева-Паризова в Мароко
Ваня Кудева с майка си Спаска Кудева в Италия
Семейство Ваня и Иван Паризови в Дубай
Паризова в Тенерифе
Ваня Кудева-Паризова за първи път на сцена
Народната певица Ваня Кудева-Паризова е родена в китното село Сапарево, община Сапарева баня. От малка ходи на репетиции на женската фолклорна група към читалището, на която майка й Спаска Кудева е ръководител. На 5-годишна възраст е първата й изява на сцена. След това се премества в школата на Севдалина и Валентин Спасови. Завършва средното си образование в НУФИ – Широка лъка, а след това висше образование, специалност „Педагогика на обучението по музика“ в ЮЗУ „Неофит Рилски“ – Благоевград. Ваня Кудева-Паризова има много записани народни и авторски песни. Участва на „Пирин фолк – Сандански“ за първи път през 2004 година. На фестивала „Фолк фест – Валандово“ се явява с авторска песен на композитора Бобан Мойсовски “Молчи, душо”, на която наскоро излезе клип и се радва на много добри отзиви. Ваня Кудева-Паризова от дълги години живее и работи в Италия. Тя е ръководител на хор „Нашенки“ в Милано. В Италия среща любовта на живота си – Иван Паризов, съвсем наскоро се върнаха от вълнуващ меден месец на Малдивите.
– Г-жо Кудева, съвсем наскоро се върнахте със съпруга си Иван Паризов от меден месец на Малдивите. Какво най-силно Ви впечатли там, успяхте ли да вкусите от местните специалитети?
– Пътуванията са една от моите страсти и съпругът ми остави аз да избера къде да бъде меденият месец. Мечтата ми беше да посетим Бора Бора, но се отказах, Малдивите са еднотипни, а са на по-близко разстояние. Определено това е мястото за меден месец, за почивка и за отдих. След цялата еуфория покрай приготовленията за сватбата имахме нужда от такава почивка. Слънце, пясък и море, хиляди безлюдни островчета, топли лагуни с безброй преливащи се нюанси на синьо и тюркоазено, спиращи дъха „подводни градини“ от корали. Само тук самолетът каца сякаш направо в морето, а малка лодка отвежда до някой от безбройните хотели – всеки на отделен остров. Плаж, море и слънце. Това е представата за съвършенство. В короните на дърветата пък беше пълно с огромни прилепи. Бях виждала прилепи в България, но тези бяха големи колкото лисица. Навираха муцуни в цветовете на дърветата и усърдно смучеха сок. Островът, на който ние бяхме – Adaaran select hudhuranfushi, е изключително малък, но растителността създаваше впечатление за необятна гора. Между дърветата имаше пътеки от бял пясък и едноетажни къщички, а на места от самите дървета висяха хамаци и люлки. Рибите в морето бяха от пъстри по-пъстри. Можех да ги наблюдавам с часове. Обитателите, които предизвикваха учудване у мен, бяха гущерите, които се разхождаха в банята под открито небе. Вечер плажът става владение на хиляди раци, които излизат от дупките си и го превземат. Местната кухня съчетава индийски и арабска кулинарна традиция. На Малдивите нямаш нужда от новини, нито от обувки. Омагьосан, попадаш направо в рая! Случвало ли ви се е да си мечтаете за нещо вълшебно и то да стане? Аз мечтаех за това място, което неустоимо ме привличаше с магията си. Бях гледала филми, снимки за него, но това не ме подготви за гледката, която видях. Нищо не ме подготви за начина, по който това място те преобразява; начина, по който те кара да забравиш за времето, сякаш всичко застива за миг. Светът е спрял забързания си ход, сякаш навлизаш в друго измерение. Сякаш си попаднал в рая.
– Родена сте в китното село Сапарево. Откъде идва любовта Ви към народната песен и кой откри таланта Ви?
– Именно оттам. Като малка ходех на репетициите на женската фолклорна група към читалището, на която майка ми Спаска Кудева е ръководител. На 5-годишна възраст за първи път се качих на сцена и след това сякаш магията сама се случи. Ходих няколко години на уроци в една група в Сапарева баня. След това се преместих в школата на Севдалина и Валентин Спасови. Бях тяхна възпитаничка 10 години. Оттам стартира кариерата и развитието ми. Имам много записани народни и авторски песни. Участвах на „Пирин фолк “ Сандански“ за първи път през 2004 година с песен на Севдалина и Валентин Спасови, която се казва „Гурбет“. Тогава, докато я записвах, си казвах, че никога няма да замина да живея в чужбина, а по ирония на съдбата точно това се случи. Благодарение на Севдалина и подготовката й бях приета в НУФИ – Широка лъка и там минаха най-прекрасните ми години. Години на самодисциплина, на самооценка, на развитие. Едно 14-годишно дете се сблъска с трудностите на живота. Това беше моят най-голям учител и най-голяма гордост, че съм завършила там. След това продължих образованието си в ЮЗУ „Неофит Рилски“ – Благоевград.
– С кои известни днес певци и музиканти сте учили заедно и сте пели на една сцена?
– Както вече казах, това е моята гордост, че съм завършила в тези две учебни заведения. Оттам започна моят път, оттам добих знанията си за музиката и за живота. Поддържам връзка с всички известни личности, с които учехме и на двете места. Едни от тях са Борис Котцаков, с когото имаме и много успешен дует “Фати се, Бое” и сме много близки приятели, Венцислав Пенев, Радостина Паньова, Росен Янчев, Димитрия Николова, която е солистка на “Виевската фолклорна група” и много други.
– От дълги години работите и живеете в Милано, Италия. Защо решихте да заминете и поддържате ли връзка с българската общност там?
– Заминах не за да търся по добро бъдеще, не защото в България няма развитие. А по стечение на обстоятелствата трябваше да избирам между любовта и кариерата в България. Моят мъж живее от 20 години в Италия и не бих си и помисляла да го накарам да остави всичко и да се върне при мен в България. Прецених, че ако си имаш таланта, ако имаш желание, винаги може да се развиваш в областта, в която си поел. Може би това е и бил знак от съдбата да мога да помагам за развитието на фолклора ни извън граници. Общувам с българската общност и много си помагаме. За всеки един голям български празник организираме концерти, пеем и играем. Ръководител съм на хор „Нашенки“ в Милано. Той е към една българска асоциация, на която президент е Радослава Недялкова. От 2 -3 години имат уроци по народни танци и някои от жените имали желание и да пеят. Поканиха ме за ръководител. От 2-3 днес вече сме около 10-12 и се развиваме. Интересното е, че всички са самоуки, аз съм единствената, която има музикално образование, която чете ноти, а те пеят по слух, но се справят блестящо. Имаме концерти в цяла Италия, в Испания и Франция, на събора „На мегдана на другата България“, а вече и в България… Тази година Милано ще бъдат гости на този събор. В момента тече усилена подготовка, очакват се над 30 групи да вземат участие. Интересното на този събор е, че имат право да участват само български групи, които са създадени в чужбина. Аз съм поканена и като гост изпълнител, и заедно с хора ми. Тази година имах участие и в италианско предаване „Рози и Пицика шоу“ – Канале Италия, като част от програмата „Cantando ballando“ по случай националния празник на Република България заедно с фолклорна работилница „Ритмика“.
– Имате изяви както в България и Италия, така и в Мароко? Разкажете за тях?
– За мое щастие училището в Широка лъка ми отвори много врати за изяви и развитие. За участието ми в Мароко бяхме избрани аз и Виктор Джоргов, който е тамбурист и гайдар, да представляваме България в петото издание на уникалния етнофестивал „Мусем на Тан Тан“. В делегацията тогава бяха Надежда Захариева, директорът на дирекция „Регионални културни дейности“ Венцислав Велев, директорката на училището Стоянка Тенова. Сред поканените лица беше и Симеон Сакскобургготски. Само на 18 години аз се докоснах до друга култура, която е много различна от нашата и от тогава дойде и страстта ми към пътуванията. Спахме в палатки насред пустинята, като бедуински лагер. Вечер се събирахме под някоя шатра и пеехме. Самото участие ни беше в пустинята на специално направено място за фестивала. Видях камила за първи път. А още по-щастлива останах, като запях, и всички се захласнаха по прекрасния ни фолклор. Интересно им беше да се докоснат за първи път до гайда и тамбура. Определено този спомен ще остане вечно в съзнанието ми и докато съм жива ще говоря за това участие и спомените ми от него. – Според Вас, младите хора в България обичат ли българската народна музика, имате ли последователи? – Определено има много хора, които я обичат и се развиват в тази област. За съжаление, младите хора не оценяват много нашия прекрасен фолклор и за това не са виновни те, а годините, в които израстват Има възраждане, но нишката е скъсана в годините назад. Много от тези, които са вече родители, не знаят българските фолклорни песни, често чуват за тях от отгласите от концерти в чужбина. А не трябва да е така. Ние сме българи и сме тези, които трябва да продължим традициите, да не се губим от корена си, да имаме принадлежност към род и родина, така ще имаме своя автентичност. В българския фолклор, в българските народни песни е запечатана историята ни, начинът, по който е живял българинът, тъгата и мечтите му… Но пък има много млади хора, които започват да се интересуват от българския фолклор в различните му аспекти. Виждаме го например в клубовете по народни танци, които са многобройни. Голям брой млади хора, а и не толкова млади, учат хора. Вече е нормално да се ходи по хоротеки. Вече се появиха и не малко младежки групи, които правят съвременна музика на основата на български фолклор.
– Имате ли желание да създадете Ваша музикална школа по народно пеене, в която да обучавате младите хора?
– Имам желание да създам и да развивам много неща, които са свързани с фолклора ни. Но в момента съм в Асоциация за българска култура – Милано и там получавам достатъчно поле за развитие. Пея по различни концерти и конкурси, обучавам всички желаещи на тънкостите на народното пеене, на сценично поведение, на работа в екип. Ръководител съм на хор „Нашенки“, който е част от асоциацията, в която има и народни танци под името „Нашенци“. Имам желание да създам и детски народен хор и да уча на фолклор, на народни песни и обичаи. Тук децата с лекота разучават и запяват нашите народни песни. Очичките им светват и пеят, изпитвайки истинска наслада. Твърдя, че това ги прави българчета. Пътят е един – децата да запеят песните на народа още от детската градина, преди да учат чужди езици. Важно е да ги разучават с автентичен инструмент, където звукът на гайдата, кавала отеква в душичките им и за цял живот остават в плен на нашия фолклор, богат на ритми и жизнена сила.
– Налагало ли Ви се е да пеете попфолк и какво Ви е отношението към този жанр музика?
– Да налагало ми се е и не само попфолк, а и поп и сръбски песни, и гръцки. Аз лично не разделям песните на жанрове, за мен щом е музика, щом е създадена от сърцето, тя има душа. Музиката е нещото, което ме прави щастлива. Слушам всякакъв стил музика, но в определени моменти от живота ми. Ако искам да си попея, да се отпусна от ежедневието си, пускам да разуча някоя народна песен. Ако искам да се успокоя от напрегнат момент, си пускам класика, опера. Ако искам да се веселя с приятели, слушам попфолк, поп и подобни. Никога не сам разделяла музиката и не харесвам хората, които го правят. Да, може би попфолкът вече премина някакви граници и не е това, което беше. Но това го налага публиката. Изпълнителят прави всичко, за да бъде харесван и обсъждан. А в днешно време за съжаление се пробива само със скандал. Пяла съм 2 години по ресторанти, сватби, кръщенета, събори и съм чула и видяла какво ли не. Там ми се е налагало да пея всичко, но аз от малка съм такава, уважавам труда на човека, без значение в коя област се развива.
– Обичате пътешествията. Разкажете за някои от преживяванията си.
– Най-голямата ми страст след пеенето. Въпреки че пеенето аз го приемам вече и като професия, не само като хоби. Докато пътуването ми е страст. Това е нещото, което ми доставя огромно удоволствие и ме зарежда с много положителна енергия, която ми държи влага доста дълго време след пътешествие. Радвам се, че до мен има човек, който споделя тази моя страст. За мен това е истинска наркомания – никога не е достатъчно, нито местата, които съм посетила, нито времето, което прекарваме на дадено място. Още не съм се върнала и започвам да планирам следващото пътуване. Както и сега, съвсем скоро се върнахме от Малдивите, вече съм планувала следващите две дестинации, като едната е Тайланд през пролетта. Били сме на много прекрасни места, но тези, които останаха най-силно в съзнанието ми, са Мароко, както вече споменах, прекрасната Гърция – най-вече Санторини. Прекрасните черни и червени пясъчни плажове, белите къщи със сини покриви, които са сякаш кацнали върху впечатляващите скали, най-красивите залези, чудесната кухня, романтични гледки към морето и вулкана. Там мога да се връщам цял живот. Нали съм си романтична по душа. Там просто се открих! Друго пътешествие, което няма как да забравя, е Дубай. Най-интересното за там е, че събирах в една касичка стотинки 3 години и като я счупих, просто вече се пренесох там. Там нямаше нищо традиционно и старо в истинския смисъл на думата, понеже градът е толкова нов, че е трудно да се говори за обичаи и традиции. Големи небостъргачи, реклами, светлини, нови пътища, безупречна маркировка, по които препускат последните модели автомобили. Ако разказвам за там, няма да ми стигне цялото време на света, за това само ще изброя нещата, от които останах най-впечатлена: Бурж Халифа, Дубай Мол, Мол ъф Емирейтс, плажът Джумейра, Дубай Марина, Бурж ал Араб, а най-впечатлени останахме от сафарито в пустинята. Бързото возене по дюните, залезът над тях и вечерята в бедуинско селище е незабравимо. Ходихме и до джамията Шейх Зайед в Абу Даби и до най-голямата цветна градина в света. Турция пък ни впечатли с прекрасното обслужване, много богатата шведска маса и прекрасни места, като острова на Клеопатра и острова на костенурките. Една от любимите ни дестинации е Испания и най-вече Барселона. Посещавали сме я 4 пъти, а следващия месец заминаваме за 5-и път. Този път си правим подарък с кумовете ни. Мъжът ми е голям фен на футболния отбор на Барселона, като за 30-годишнината му направих изненада да отидем на техен мач, като всичко беше подготвяно тайно и той разбра къде отива, когато стъпихме на летището. На Канарските острови Тенерифе получих предложението за брак. Така че и това място няма как да бъде забравено. Една от първите ни почивки заедно беше на круизен кораб по Коледа. Изживяването няма как да се опише с думи и местата, които посетихме, трябва да се видят. Париж пък ми беше най-любовният. В него са събрани красота, блян, мечти и величие. Били сме на безброй места. Но на този етап от всички, които сме посетили, Италия си остава любимата ми държава – Верона, Венеция, Рим, Пиза, толкова романтични и величествени. Искам да бъдем живи и здрави и съвсем скоро да не бъдем двама в тези наши прекрасни приключения, а да има още един член с нас. Това е най-силното ми желание!
– Обичате и да пишете. Имате няколко награди от спечелени конкурси? Разкажете за тях?
– От малка обичам да пиша стихотворения, есета… Участвала съм в надпреварата за стипендии на фондация „Комунитас“ по проекта „1000 стипендии“. С много мои есета съм участвала в много конкурси. Любовта към литературата ми е от учителката ми по български език и литература Златина Славчева. Имах чувството, че тя ме разбираше най-добре и ми помагаше да превърна чувствата си в думи. Обичам да чета, но понякога се пренасям в моя свят и преобръщам мислите на автора в моя гледна точка. И за това преди време получих съвет: „Ако не откриеш книгата, която би искала да прочетеш, може би трябва да я напишеш“. Естествено, това не ми е приоритет, но животът ни е подготвил много изненади, може след време да опиша в книга впечатленията и спомените ми от многобройните пътувания до момента.
– Как се запознахте със съпруга си Иван Паризов и какво е за Вас любовта?
– Запознахме се покрай музиката. Той също обича да пее, както и неговото семейство. Те са закърмени с музика. Бях поканена заедно с групата, в която пеех, да направим изненада на неговите родители по случай 25-годишнина от сватбата им. Тогава дойдох за първи път в Милано. Толкова бях пленена от този град, има всевъзможни удоволствия. Театрите, кината, клубните сцени, изкушаващите ресторанти, процъфтяващи в тази модна среда. Всичко около Милано е свързано с дизайнери и мода от най-висока класа. Разнообразие от магазини и модерни барове, най-добрият в света сладолед. Когато отидохме на разходка и влязохме в галерия „Виторио Емануеле 2“, там на мраморния под има нарисуван бик. Има поверие, ако се завъртиш 3 пъти по часовниковата стрелка на издълбаната дупка и си пожелаеш нещо, то ще се сбъдне. Е, преди 7 години аз си пожелах да се върна да живея в Милано и съвсем скоро желанието ми се сбъдна. С Иван сме заедно малко след това наше посещение. Минали сме през много трудности и препятствия, за да стигнем дотук. Но важното е, че се обичаме, подкрепяме и си имаме доверие. Скоро сбъднахме и нашата приказка. Официално станахме семейство. Въпреки завистта и злобата, които ни заобикалят, ние отстояхме на всичко и се преборихме за нашата любов. Истина е, че всеки се нуждае от разбирането на другия, от вниманието му. От момента, в който вземем решение да обичаме другия човек, ние постоянно се напасваме към него, учим се на търпение, милост към грешките, да не се дразним, да не държим сметка, да приемаме, да вярваме, да прощаваме, да общуваме пълноценно, да се грижим, да се радваме заедно, и най-вече да проявим смирение пред собствения си егоцентризъм. За мен това е любовта – взаимно уважение!
– Вие сте млад човек творец, който е пътувал много по света и се е срещнал с различни култури. Според Вас какво трябва да направят българските политици, за да може младите и умни хора да се реализират в България, а не да търсят препитание в чужбина?
– Честно казано, политическите теми не са ми от най-любимите и не защото няма какво да кажа. Аз се интересувам от политика и от това на какво положение сме в нашата държава. Но си мисля, че на този етап няма какво да се промени. Властта си е една и съща от много години насам и забелязваме само отлив от България. Млади хора след завършване на образованието си отиват да се развиват или учат в чужбина, защото в България единственото им развитие може да бъде, ако мама и тате или някоя роднина са някой. При такава корупция какво да правят младите хора, освен да бягат да се реализират навън. И на мен ми се иска силно дори и да излизат, да получават образование навън, да се връщат и да прилагат наученото в България. Не мисля, че е редно точно аз да давам мнение по този въпрос, при положение че живея в чужбина. Но, както вече споделих, това не е по мое желание. Ако имах право на избор, никога не бих избягала и щях да отстоявам правата си до последно.
– Коя е любимата Ви песен, която носите дълбоко в сърцето си?
– Няма песен, която да не ми е любима, от песните, които изпълнявам, до песните, които само слушам. Когато си далеч от родината, разбира се, ще обичаш да слушаш повече песни за родината, за носталгията по нея. Мога да кажа коя е песента, която пея с много сърце и душа. Това е „Излел е Дельо хайдутин“. Песента, която е излетяла в космоса в прекрасното изпълнение на Валя Балканска, винаги ме кара да настръхвам. Пея я често по концертите тук, а на сватбата поздравих баща ми с нея, като така го поканих за танца на булката с бащата. – Какво ще пожелаете на Вашите съграждани? – Първо, ще им пожелая дълъг живот и здраве. Второ, никога да не забравят хората, които са си дали живота, за да има днешна България. Винаги да си спомнят за тях, да учат децата си на това, на което са ни учили нашите баби и дядовци: че най-важното в живота на един човек е родината и той трябва да я обича!
Интервю на НИКОЛАЯ ИВАНОВА
