Благоевградчанката Яна Владикова-Ахилов от години преподава пиано в Канада. Дъщеря е на покойния поет Борислав Владиков, ексдиректор на ДТ „Н. Вапцаров”, и съпругата му Гроздана, учител и бивш зам. директор на Пето СОУ, пенсионирала се като директор на Девето ОУ в Благоевград. Родителите й са известни общественици, дълбоко свързани с читалищната дейност, като майка й е била председател на НЧ „Н. Вапцаров 1866”. На баща й посмъртно бе именувана читалищната библиотека.
Яна Владикова-Ахилов е омъжена за художника Александър Ахилов, синът им Благовест Ахилов миналата 2022 г. бе номиниран за най-престижните канадски кинонагради за звуково редактиране на филма „ Dino Dana”, има и 11 номинации за награди „ЕМИ“ в различни категории на звуковия дизайн.
От 2014 г. Яна Ахилов има собствена школа в Торонто. Открива я след много години работа в Музикалната академия и Новата музикална консерватория в Торонто. Частното си студио кръщава „Пиано за всеки” и това не е случайно. Името идва от времето, когато семейството й живее в Лондон и с английския композитор Lee Sollory работят над школа за пиано „Свят за всеки”, която по-късно се развива в методически учебник „Пиано за всеки”.
– Яна, кой Ви запали по пианото? Кой Ви отведе на първия урок?
– Моят татко беше човекът, който ме заведе на първия урок по пиано в школата в Благоевград. Беше при Камелия Дамова, тя беше цигулар и малко след това ме пое Катя Тодорова. Започнах късно, бях 7 или 8-годишна, а практиката е децата да учат от 5-6-годишни. Когато първият ми студент свири в една от залите на Карнеги хол в Ню Йорк, си спомних тази моя силно емоционална среща с пианото и уроците в малката школа в Благоевград с К. Тодорова. Още трима мои ученици след това са свирили в Карнеги хол, но от емоцията и спомена за първия път и сега се вълнувам. Много съм благодарна и на преподавателката ми в Музикалното училище в Пловдив Мариета Боева, също и на доц. Кювлиев, при когото учих в Академията за музикално, танцово и изобразително изкуство. Този нов, красив и вълнуващ свят на музиката, който започна да се разкрива пред мен в школата в Благоевград, се превърна в част от живота ми.
– Кой откри музикалната Ви дарба?
– Не знам дали имам дарба, просто много обичам пианото. Родителите ми са музикални, и двамата пеят добре, но татко имаше абсолютен слух. Ако някога е имал възможности да учи музика, според мен е щял да стане изключителен музикант. В детските си години ходех и в школа по балет, но пианото надделя. Въпреки че не продължих с балета, до ден-днешен продължавам да гледам всякви балетни продукции. Споменавам го, защото мисля, че за децата от малки е много важно да се докосват до изкуството в различните му форми.
– Как родителите Ви приеха желанието Ви едва на 13-14 г. да кандидатствате в музикално училище далеч от родния град (в Благоевград тогава още нямаше такива паралелки) ?
– Беше трудно, но родителите ми винаги са били много подкрепящи по отношение на намеренията и желанията ми. С тях много лесно се говори за всичко и дори живеейки на разстояние, никога не загубихме контакта си – първо пишехме писма, по-късно по скайп, на вайбър и т.н. И в отговор на въпроса – не, не съм имала никакви проблеми.
– Любопитно ми е дали сега свирите?
– Аз не съм концертен пианист. Преподавам пиано от завършването си и това е единствената работа, която съм имала в 35-годишната си кариера. Тя започна като асистент в катедра „Музика” в ЮЗУ, където бях и старши асистент. Преподавах на хонорар и в Школата по изкуствата, като и на двете места имам чудесни спомени с колегите и ги поздравявам сърдечно. Имах щастието да работя с прекрасни музиканти в Лондон и в Торонто, и техните умения и възгледи за музиката постепенно оформяха философията ми на преподаване.
– Какво накара семейството Ви да напусне България?
– Твърдя, че ние никога не сме напускали България. Заминахме за Лондон, после за Торонто, но България остана в сърцата ни. Според мен всеки човек има различни очаквания за живота си и правото да търси начин да ги реализира. Може би това е вътрешно усещане за пътя и посоката, които всеки от нас избира и следва.
– Родителите Ви как приеха решението на семейството Ви да напуснете България?
– Заминаването ни беше прието с много тъга, надежда и обич. Ще призная, че сестра ми Милена винаги е била и продължава да е голяма опора не само на родителите ни, но и на мен и моето семейство с нейната грижа, мъдрост и всеотдайна обич.
– Труден ли бе преходът към различните култури?
– Пътят е труден, разбира се, но е и много хубав. Аз срещнах изключителни хора в живота си благодарение на факта, че живяхме в Лондон 4-5 г. и след това тук, в Канада, вече повече от 20 г.
– Колко годишен бе синът Ви Благовест, когато напуснахте България?
– На 4,5 г., когато заминахме за Англия, и на около 8,5 г., когато пристигнахме в Торонто. Всъщност благодарение на него започнах да преподавам пиано в Лондон. Когато го записахме на училище, директорката, разбирайки, че съм преподавател по пиано, ме помоли една сутрин да свиря на учениците при така нареченото „assembly time”. Децата се събраха в голяма зала и аз бях много развълнувана, защото видях Благовест сред тях. Нямах подготвен репертоар и се наложи да импровизирам. Изненадващо бързо след това получих много запитвания за уроци по пиано. Второто училище, където започнах да работя в Англия, пък беше благодарение на моя съпруг Александър, който е художник. Той е завършил живопис при Светлин Русев в Художествената академия и от него съм научила доста неща за изобразителното изкуство. Влизайки на интервю в училището, в стаята на стената видях картина на Брак и започнахме непринуден разговор с директора на тема изобразително изкуство, музика и литература, преди още да започнем конкретен разговор за различните методи и за личното ми виждане и философия на работа.
– Синът ви е бил малък, когато сте заминали, не се ли притеснявахте, че няма да научи български и ще се „претопи“ в чуждата култура?
– Аз не гледам по този начин на културата. Тя си остава, съхранява се и се обогатява. Натрупват се нови, стойностни познания и човек се чувства част от света с цялата му пъстрота.
– На български ли общувахте с детето си у дома?
– Да, разбира се.
– В едно интервю той признава, че добрият му български в голяма степен се дължи на общуването с дядо му Борислав Владиков…
– Да, това бе от голямо значение. В годините, когато Благовест караше летните ваканции в България, общуваше с родителите ми, с лелите си и с братовчедите, и това със сигурност е оказало влияние обичта му към България да е голяма. Винаги се прибираше много впечатлен и щастлив. Той до ден-днешен много иска да пътува до България и го прави, когато има възможност, вече и със семейството си. Радвам се, че съпругата му Емили се влюби в България, в родителите ми и в цялата фамилия след първото си посещение и чака с нетърпение да отидат пак там, този път с дъщеря им Натали. Голяма радост за нас бе, че Емили прие фамилията на сина ни и че и двамата искаха внучката ни да получи и българско гражданство, не само канадско.
– Миналата година името на Благовест нашумя и в България по повод номинацията му за най-престижните канадски кинонагради (Canadian Screen Awards). Взел ли е нещо от професиите на вас, неговите родители?
– Според баща му Благовест може да рисува много добре. Аз пък открих, че учи пиано невероятно бързо, въпреки кратките ми уроци с него в миналото.
– Как синът ви се ориентира към звуковия дизайн и го избра за своя професия?
– Може би е било случайност. В Канада децата имат огромен избор и мисля, че първоначално започна да проявява интерес повече към дизайн програмите, свързани с професията на съпруга ми. Там той откри звука като интересна сфера за развитие и работа. Ние сме щастливи, че намери своя път и го подкрепяме. След завършване на колежа „Recording Arts of Canada“ в Торонто Благовест замина за САЩ да учи в университета „Full Sail“ и след завършването си работи успешно по озвучаване на филми, реклами и телевизионни програми.
– Има толкова много зависими хора, които предпочитат да стоят на помощи за безработни, вместо да се развиват. Като педагог и майка къде смятате, че родителите най-често грешат във възпитанието на децата, за да се превърнат те в мързеливи възрастни без амбиции?
– Според мен липсата на достатъчна обич е причина. Разбира се, обществото трябва да помага на родителите да създават условия на децата да се докосват до изкуството и то да присъства колкото се може повече в живота им. В Канада родителите настояват децата да учат музикален инструмент не с идеята да станат винаги музиканти, а да имат културата да влизат в концертната зала подготвени, което е също много значимо.
– Какво от България Ви липсва?
– Не съм се замисляла за това. Винаги се опитвам да откривам хубавото в живота, независимо къде се намирам. Сега след Вашия въпрос си давам сметка, че България има невероятен климат и истинска природна красота и може би това е, което понякога ми липсва.
– С какво се гордеете?
– Че моето семейство остана силно свързано с България.Това ме прави много щастлива.
Разговаря ДИМИТРИНА АСЕНОВА
