След първата ми рецепта – пиян хляб, баща ми ми прости за похабената ракия, но изхвърляйки поредния загорял тиган след яйцата с месо, майка ми беше категорична, че няма да поощрява кулинарните ми експерименти, разкрива Петър Давидков по време на откриването на изложбата му в център „Магура”
Пепен казва за себе си, че има различни лудости, една от които е готвенето. Но няма да ти издаде тайните си рецепти, единствено гордо ще си признае колко тигани и тенджери е поразил за боклука, докато се учи от собствените си грешки, заради удоволствието от експеримента.
Първата рецепта – пиян хляб – не ви съветвам да пробвате – намазва хляба с масло, залива го с ракия и го слага във фурната – досещате се какво е станало, дори и тавата не е оцеляла. Той е едва в първи клас, а баща му благородно му прощава изхабената ракия. Ще има още много опити като яйца с месо, където слага първо яйцата. Не знам дали не е заимствал темата от Салвадор Дали с яйцата. Нищо чудно, че майка му не мисли да го поощрява, изхвърляйки поредния тиган на боклука. Казва, че няма предпочитания в кулинарното изкуство. Обича разнообразието – и европейска, и средиземноморска кухня.
Негов идол му става Жак Пепен – американец от френски произход, който води кулинарно предаване по един от телевизионните канали. От него си присвоява и кръщелното име Пепен, близко до неговото – Пепи, а иначе казано е Петър Давидков.
Пробвал е различни професии – застрахователен агент, гримьор, свири на китара и даже в метъл група. Обожава книгите, особено „Братя Карамазови” на Достоевски, а няма вид на човек, който се взема толкова насериозно, чете даже и в камиона, и се питам дали не кара камион, за да чете.
Обича да слуша Депеш Мод, Лед Цепелин, Майлс Дейвис и е доволен, че и синовете му слушат същата музика.
На около 34 години Петър започва да рисува, почти на същата възраст като Ван Гог. Това е другата му лудост, както се изразява сам, но по-силната, мисля.
Вглеждам се в картините му, на откриването в център „Магура” в Чикаго – третата поред самостоятелна изложба, откакто рисува, и първата, откакто е в Америка от 2016 г. – и се опитвам да разбера какво се крие зад тази каскада от мощен колорит, без да познавам нито автора, нито творчеството му. Самото заглавие на изложбата подсказва какво трябва да видим – „Червено и Синьо”. Не ни е подвел художникът. Залата вибрира от контрастни цветове, които могат да разбудят и най-заспалите сетива. Темите са толкова неочаквано противоположни, че докато се любуваш на червения облак от пейзажа с къщи, заставаш пред настръхнали петли в победна схватка или се отнасяш по музиканта в зелено. Не липсват картини и с битови мотиви: „На Чешмата”, „Розова долина”.
Залата е пълна с хора, облечени елегантно, както подобава на такова парти; освен неговото семейство, има много приятели и почитатели, не само от български произход, пише Кина Бъговска в eurochicago.com.
Забелязах, че някои от картините започнаха да напускат обичайното си място на стената, което подсказваше, че са намерили нови собственици. Да, картините наистина бързо се разпродаваха, което не ме учуди, защото темата с музиканти и цветната палитра предизвикваше сетивата и желание да ги притежаваш.
Правеше впечатление смелостта, с която художникът излага своето усещане за света, който го заобикаля и вълнува. По един недвусмислен и категоричен начин, който не търпи възражение, но без да е агресивен, а по-скоро по детски витален и предизвикателен.
Това разнообразие от жанрове и колорит засили любопитството ми и след няколко обиколки атакувах художника с въпроси:
– Почитател си на Генко Генков, с тези червени дървета? И като него ли си директен?
– Обожавам Генко, бих го копирал, ако можех, или по-точно не искам, за да не загубя себе си-– отвърна Пепен. Генко е много чувствителна душа.
– Как започна да рисуваш?
– Доколкото си спомням, беше една цветна фотография на цигани във вестник и цветовете ме предизвикаха. Много ми хареса и продължих да рисувам като терапия; и вече не мога да спра, все нещо ме провокира. Като картината „На чешмата”, която нарисувах от черно-бяла снимка, защото ми харесаха силуетите, или „Бой с петли”, много популярно зрелище в нашия град.
– Как дойде в Чикаго?
– Моите родители са тук, сестра ми, братовчеди, даже целият ни клас от Дупница е тук. Винаги съм мечтал да дойда в Америка и през 2016-та това се случи. Жена ми и трите ми деца са също с мен. Големият ми син рисува страхотно и се занимава професионално с анимация в университета. Завършил е Художествената гимназия в София.
– Учил ли си изобразително изкуство? От кои художници се учиш?
– При мен са важни импресионистите, от там започва изкуството за мен – Сезан, Моне, Ван Гог, също Модиляни и Пикасо. Изчел съм всички поредици за импресионистите. Участвам в различни групи във Фейсбук, където контактувам с художници. Не искам да се уча на техники, за да съм си АЗ. Изкуството за мен е едно непрекъснато възхищение, като при децата, затова харесвам силни и контрастни цветове, разнообразни стилове; ако другите художници постигат нещо с таланта си, аз го постигам с 99% труд. Обичам Едвард Хупър, Анди Уорхъл, но и провокативния Баскиат, защото е като децата.
Когато пътувам и гледам пейзажите, ми напомнят на Хупър, запаметявам някои, за да ги нарисувам. Обичам да рисувам лица и женски тела, търся контраст в цветовете.
Сигурно това е причината Пепен да се чувства в Америка непрекъснато в приповдигнато настроение, да се радва на живота като неговите петли-борци. Картината е нарисувана като на един дъх, а петлите сякаш казват – може да сме уморени, но не и победени.
Пепен сподели, че „Слънчогледите” са рисувани от натура, но други от темите са вдъхновени от черно-бяла снимка или просто са измислени.
Разказа, че има две книги, написани и издадени от Евгени Минчев, едната – за Емил Димитров, с нарисуван портрет от него, другата – с поезия от Евгени Минчев и негови илюстрации.
Колкото повече разговарях с художника, толкова повече намирах оправдание и логика в неговото многообразно, еклектично творчество. И оправдавах неговата теза, че не иска да учи в учебно заведение за изкуствата, за да не убият неговия първичен усет от неподправеното изживяване. Затова той намира общ език с художници като Росен Марковски и Кольо Карамфилов. Според Росен, когато се опитваме да рисуваме реалистично, ние правим само едно по-лошо копие на природата от нейния Създател, имитация. Техниката може да се научи, но не и усетът.
Пикасо също е казал, че когато излезем от академията, трябва да забравим всичко, което сме научили там. Известният изкуствовед и преподавател в Арт Института В Чикаго Джеймс Елкинс в книгата си ”Защо изкуството не може да се учи” обяснява също този парадокс, че за краткото време в академията ти не можеш да се научиш например на литография или маслена техника, защото технологичният процес изисква много време. Самото обучение е един много по-дълъг процес, който преминава през собствен опит и експерименти. Ренесансовите художници се обучават по десет-петнайсет години в ателиетата на големите майстори, докато добият умения да нарисуват ангелче в някоя от картините на учителите си.
Пепен е човекът, който мрази глупостта и величае интелекта, той е художникът, който ще рисува винаги, още щом се събуди, дори и да няма идея в главата, започва с боите, защото това го прави щастлив. Но също мечтае да отвори ресторант – и то с галерия, и с пиано бар – три в едно.
И ще прави още нови изложби, защото са стимул за нови, интересни запознанства.
Това, от което се страхува, е да не е скучен, обожава импровизациите, както децата играта, затова обича американския художник Баскиат. А Баскиат казва: „Аз не мисля за изкуство, когато работя, аз се опитвам да мисля за живота”. И още: „Аз не слушам какво казват арт критиците. Аз не познавам някого, който има нужда от критика, за да намери какво е изкуство”.
“Музикантът”
“Котки”
“Петли”
Пейзаж от Дупница – една от картините в изложбата
Пепен със съпругата си Сузана на откриването на изложбата му в център “Магура”
