На 93 г. майката на музиканта от ФСБ Константин Цеков – Василка Цекова, задължително се разхожда по час дневно край Бистрица, някога се разсърдила на сина си, че се ориентирел към рок музиката, дори го заплашила, че ще вземе пръчката

Животът за благоевградчанката Василка Цекова е непрекъснато движение и пътуване. Тя е на 93, но не бих й дала годините, защото обича да ходи и така поддържа бодри тялото и духа си. Преди години изминаваше километри по пътеките към село Дъбрава, сега се разхожда по един час край река Благоевградска Бистрица. Стриктно спазва своите правила за живота, които сама си е избрала. Съгласи се да разговаряме, но не за нея, а за съпруга й д-р Стефан Цеков, когото поставя на по-високо ниво от себе си заради аристократичното му потекло и заради това, което е дал на своите съграждани като лекар.

Василка Цекова като дете е живяла в Орлин махала. Нейният баща Стойчо Крекмански е бил занаятчия, коларо-железар, а майка й Гюргя – домакиня. Честни, добри и работливи хора, уважавани от съгражданите си. И тъй като тогава селата са били цветущи, казва Василка, са имали в дома си всичко, което ражда земята. Баща й е купувал животни, имали са мляко, правили са сирене, консервирали са месо. Съхранявали ги в качета със сол. Не били богати, но винаги са имали какво да сложат на трапезата.

За себе си казва, че е завършила с отличие без особени усилия гимназията „Св.св. Кирил и Методий” в Благоевград, която навремето беше само една. И тъй като тогава в семейството й се говорело повече за образованието на момчетата, нейните двама братя Крум и Кирил били изпратени да завършат техническо училище в София и по-късно станали строителни техници. За себе си е мислила, че няма перспектива, и затова записва курсове по готварство, поне да бъде добра домакиня.

Но след една година баща й я изпраща да кандидатства литература в Софийския университет. Тя преспива в дома на негов приятел в София и в деня на изпита изпуска трамвая и закъснява .Един от квесторите я заварил с мастилница и перодръжка в ръка да плаче пред вратата, която се затваря под носа й. Смилил се, пуснал я да влезе. Литературата й била любим предмет и темата много й харесала: „Творческият труд, изразен в поезията на Иван Вазов”. Тя веднага слага мотото на своята писмена работа: „Да работим! Тази славна дума нека екне кат камбанен звън”. Изкарва 4,35 на изпита, но не я приемат. След това записва акушерство в София. На държавния изпит проф. Иванов силно извикал: „Браво, мойто момиче, трябва да учиш медицина”, но животът подготвил друг сценарий за нейното бъдеще. Работила е две години като акушерка в село Падеш. Там се запознава с д-р Стефан Цеков, женят се и след като им изтича разпределението, се местят в Благоевград. Василка започва като възпитателка в детска ясла, защото като акушерка трябва да дава много нощни дежурства, а няма кой да й гледа децата.

И с нетърпение чакаше да я попитам кой е д-р Стефан Цеков, защото искаше да ми разкаже за неговия родословен корен. Дядо му Цеко Дамяновски и баба му Мара са от село Койнаре, днес град в Плевенско. След това се преместват да живеят в Плевен. Двамата имат трима синове. Стефан Цеков е учител, който също има син лекар – Любен, ръководещ здравния отдел в Плевенски окръг, женен за лекарка. Вторият син на Цеко и Мара е отец Дамян, който е завършил семинарията в Самоков и е свещеник във Враца, той има две дъщери – Свобода и Надежда, завършили архитектура в София. По-голямата, Свобода, става главен архитект на Копривщица. Имат и син, който завършва инженерство в Сорбоната в Париж. Третият им син е отец Константин Цеков. Той също завършва семинарията в Самоков. В средата на зимата Константин взима един кон, с който пристига в Самоков, започва да учи и надминава всички със знанията си. След семинарията става учител и известен журналист и писател. Негови статии и книги се съхраняват в Народната библиотека в София.

Внукът му, който носи неговото име, знае, че освен теми, свързани с духовната семинария, той пише и статии за музика, но още не може да намери произведенията му. Скоро и това ще стане, обещава той, защото му е интересно да разбере какво е вълнувало неговия дядо, когото си спомня като много мил човек и заклет пушач. Приличал е на баща му.

Свещеническото расо свекърът на Василка облича, след като се жени за Пенка, жена от богат род в Койнаре. Баща й е имал магазин в Койнаре и е търгувал с производители от Виена. Двамата имат три деца. Двете дъщери завършват Софийския университет. Мара завършва литература и става преподователка в Плевенския учителски институт, а Анка учи педагогика и става учителка в Своге. Третото дете е Стефан Цеков, който като младеж играе в българския национален отбор по художествена гимнастика. Бил е добър и печели стипендия, за да продължи образованието си във Висшия институт по физкултура в Будапеща. Баща му не е съгласен да продължава в тази насока, продава мелницата, на която е съсобственик, и го изпраща в Неапол, Италия, за да учи медицина.

Като студент Стефан е имал много красива приятелка, която е учила италианска филология, споделя Василка, и го казва без ревност, защото събитията са ги разделили. По време на Втората световна война затварят границата и той не може да се върне при нея. Доскоро е пазила нейна снимка и съжалява, че не може да ми я покаже.

Но съдбата е отредила за Стефан след завършване на медицинското му образование в Италия да се прибере в родината си и да се срещне с Василка тук, в село Падеш, Благоевградско, където е изпратен по разпределение. Това се случва през 1951 година. Той специализира кожно-венерически болести и го назначават в Областния диспансер за кожно-венерически заболявания, където по-късно става главен лекар и „работи много усърдно за намаляване на венериченските болести до минимум. В един момент е сам лекар в тази специалност в целия окръг”, споделя Василка. Дори й се оплаква, че трудно издържа, но тогава за тази му дейност го награждават със сребърен орден на труда. Д-р Цеков преподава и в Медицинския колеж в Благоевград. Умира през 1991 година. Правят му операция на простатата в София и при втората операционна намеса в „Пирогов” една доцентка признава на Василка, че е допусната лекарска грешка, която коства живота му.

През 1952 г. се ражда синът им Константин Цеков. Той е кръстен на дядо си по бащина линия. Като малък баща му купува акордеон и започва да свири. И от шестгодишен, преди да научи буквите, научава нотите. Самият Константин Цеков споделя, че майка му, която непрекъснато е пеела вкъщи, му е повлияла в любовта към музиката. Записват го към музикалната школа към читалището, след това му купуват и пиано. От ранна възраст го водят за по-добро образование при музикални специалисти в София. На 14 години Косьо отива в София и завършва с отличие музикалното училище. Всички са им казвали да не си пращат детето толкова рано в столицата, за да не се провали. Но той не само че не се проваля, но е един от най-добрите в музикалното училище при известната педагожка Лидия Кутева, се хвали Василка. При един от вътрешните концерти в музикалното училище тя и съпругът й слушат коментар на две учителки от училището: „Това дете е от Благоевград – чудно, чудно дете”.

Като ученик Косьо е правил концерти с цигуларката Камелия Дамова в Благоевград. След това учи в Консерваторията, където получава стипендия за висок успех и завършва с отличие. Там майка му също присъства на вътрешни концерти и един от доцентите му казва: „През девет стени да свири, ще знам, че свири Цеков!”.

Учи класическо пиано при проф. Лили Атанасова, която е била и ректор на Държавната консерватория тогава. Но в един момент Косьо започва да харесва рок музиката. Майка му много се ядосва, дори му се заканва, че ще вземе пръчката – „та да види той един джаз”. Споделя с проф. Атанасова своите притеснения, защото казва: „Аз съм от Орлин махала в Благоевград, но класиката я познавах преди той да се роди, музикална съм. Тревожа се, че клони към рока”. А тя й отговорила: „Ако бях на неговата възраст, аз щях да избера същото, защото това е модерно”.

След това Косьо започва да пише съвременна симфонична музика. Приет е в Съюза на българските композитори. Пише музика за филми и театрални постановки. Авторската си музика на българския игрален филм „Инкогнита” на Михаил Пандурски Косьо записва със симфоничния оркестър, хор и солисти на Мариинския театър в Санкт Петербург, Русия, под диригентството на световноизвестния маестро Валерий Гергиев, който лично го поздравява.

През 2016 година Константин Цеков получава наградата на артистите в България „Икар” за музика в спектакъла „Последен квартет” на Театрална работилница „Сфумато”.

Василка се гордее със своя син и не пропуска наградите му. Не може да ги изреди всички, но няма да забрави, че през 2018 година Константин Цеков стана почетен гражданин на Благоевград.

Косьо е женен е за Живка Шопова, поетеса, дъщеря на известния детски композитор Михаил Шопов. Заедно са от 38 години. Тя е написала повечето текстове за албумите му и тези, които прави с ФСБ. Имат дъщеря Яна, която завършва „Публична реч” в НАТФИЗ и сега работи като мениджър в книжарницата на Съюза на композиторите. Тя пък има дъщеря Ида в 8 клас и син Михаил в 4 клас. Косьо и Живка имат и син Стефан, който завършва Българската консерватория при проф. Христо Йоцов, но по-късно учи в консерваторията в град Грьонинген в Холандия, където преподавал един от любимите му американски барабанисти, заради когото отива там за второ висше образование. Стефан е известен барабанист. Работи в оркестър към община „Искър” и свири вече втора година в мюзикълите „Шрек” и „Mamma mia” на Софийската опера и балет. Живее със Симона, която е завършила „Танцов театър” в НАТФИЗ и имат син Константин Цеков. Така имената Константин и Стефан се повтарят в рода им. А Косьо Цеков днес е щастлив дядо на три внучета – Ида, Михаил и Константин.

Групата ФСБ създават през 1976 година заедно с Александър Бахаров и Румен Бояджиев. По случай Деня на народните будители през 2021 година президентът Румен Радев награди музикантите в групата със званието „Съвременни будители”. И Василка съобщава с радост този факт. Константин Цеков продължава да пише музика, последната е за постановка на Сатиричния театър. Вече 10-а година продължава да играе с Рашко Младенов в спектакъла „Ла”, който няколко пъти гостува и в Благоевград. Две са новите песни, които правят с ФСБ по време на пандемията. Едната е „Дано си там” по текст на Живка Шопова, а другата „За мен светът си ти” ще бъде готова след няколко месеца.

През 1955 година на Василка и Стефан Цекови се ражда дъщеря – Светла, която завършва със златен медал Политехническата гимназия „Св.св. Кирил и Методий” /бивша Солунска/. След това завършва Факултета по вътрешна търговия на Икономическия университет. Заради отличен успех е наградена с екскурзия до Германия. Ректорът на университета изпраща похвално писмо до родителите й. Назначена е за зам. директор в Търговия на едро, след това става и директор. Там приключва професионалната й дейност. Омъжена е за Румен Станков, който за съжаление умира от нелечима болест. Светла и Румен имат две момчета. Константин учи право, но се отказва, защото не приема тази професия за своя, става интериорен дизайнер в София и от това се изхранва. Баба му Василка е изумена от красотите, които измисля в оформлението на жилищата, които купува карабина и ги продава обзаведени. Брат му Владимир живее в Благоевград, семеен е и има дъщеря в пети клас.

Василка живее сама в Благоевград и ежедневно поддържа телефонна връзка със сина си Косьо. С дъщеря си не се чува, защото прекалено дълго са живели заедно и са си казали всичко, споделя тя. Щастлива баба е и се гордее с внуците и правнуците си. Надява се да ги покани всички на своята стогодишнина.