Ефросина Кашукеева от дупнишкото село Палатово на 2 март навърши 99 години. Въпреки възрастта си тя чете без очила, гледа телевизия, интересува се от политика и гласува на изборите, като е категорична, че го прави заради младите.
Репортер на вестник „Струма“ откри баба Ефросина да копае в двора на къщата си. Завързахме разговор с нея за живота, болките и радостите.
– Бабо Ефросино, на тази възраст човек може да завиди на пъргавината ти, как се чувстваш?
– На втори март навърших 99 години. Голям товар са годините, но Господ решава. Наскоро сънувах сън, жена ми се яви и ми каза, че няма скоро да умра.
– Ходиш ли да гласуваш на избори?
– Да. От млада ходя да гласувам. По времето на Тодор Живков беше задължително, който не отиде, го вкарваха в милицията и го обявяваха за враг на народа. Ще гласувам заради младите. Иска ми се да живеят по-добре. Не им стигат заплатите, па почнат да се карат за пари и се стигне до развод. Децата страдат. Някой трябва да застане начело на държавата, ама да мисли за хората. Гледам телевизия, слава богу, все още без очила. Застанат, млади хубави, и обещават работа, пари и като ги изберем, ни забравят.
– Ти си живяла по царско време, по времето на социализма и сега, в демокрацията. Кога си била най-щастлива?
– Бях щастлива, докато бях млада и съпругът ми Георги беше жив. Заедно отгледахме четирима синове, двама от тях са вече покойници. Садях по 4-5 дка тютюн. В три часа ставах, слагах едно от децата в цедилката гърба, другите в кошовете за тютюн и с магарето по три километра пеша – до тъмно, след това се прибирах вкъщи. Хранех децата и сядах да нижа тютюна. Много труд, много мизерия е минала през живота ми, но оцелях. По времето на Тодор Живков отгледахме децата. Роботехме много, но си изкарвахме прехраната.
По царско време брат ми беше конен полицай в Станкето /Дупница/. След 9-и септември замалко да го убият като народен враг, но една шумкарка /партизанка/ го спаси. Преди това по време на акция полицаите я задържали. Началникът на брат ми го изпратил да я убие в някакви шубраци, той обаче й дал възможност да избяга.
След Девети септември в селото избиха всички полицаи, само брат ми остана жив. Отишъл той по работа в Дупница и го срещнали група полицаи от новата власт и насочили пистолети срещу него. С полицаите била и една жена с джип. Това била партизанката. Тя познала брат ми и им извикала „Спрете!“. Накарала го да се съблече по долни дрехи и го пуснала да си ходи.
Сега демокрацията е бамбашка. Младите ходят почти без дрехи, пият, пушат… Особено момите, какви майки ще са после? Не се женят, живеят ден за ден, деца създават. Нямат страх от Бога. Едно време ни държаха изкъсо. Нищо голо да не се вижда по снагата, а сега… Момче и момиче можеха само да се държат за ръцете…
– Ти ходила ли си на училище?
-Да. Ходих до 4-о отделение в съседното село Баланово. През зимата пеша, в дълбок сняг до кръста. Аз не съм проста. Още помня песента за Крали Марко от училище. Мога да чета и да смятам. Чета вестници без очила. Интересувам се от живота в държавата. Напоследък обаче много стачки, много недоволни хора има. Работят, а получават нищо заплати. Целият ми трудов стаж мина на полето, а получавам 240 лв. пенсия. Добре че децата се грижат за мен, иначе…
– Страхуваш ли се от нещо?
– Страхувам се да не стане война между Турция и България. По телевизията слушам лоши работи, дано не се случи нищо. Ще е лошо за децата ни. Аз съм стара, ей сега да си отида от този свят, не ме е страх.
– Разкажи ни нещо за твоя живот.
– Когато съм се родила, баща ми е бил на фронта. Майка ми е искала да ме изхвърли. Мислела си, че баща ми няма да се върне. Ние сме пет деца, три сестри и двама братя. Тя сама се е грижела за децата и й било трудно да изхранва 6 гърла. Свекърва й не е дала да ме изхвърли, та и до днес живея.
От петимата само аз останах. Пораснах, ожених се за Георги от съседното село Баланово и го доведох да живее у нас в Палатово. Отгледахме четири деца и ги задомихме. Като по-млада участвах в танцов състав в селото и пеех в хора. Съпругът ми не ме е спирал. Не беше касканжия /ревнивец/. Преди 12 години почина на 81 години. И оттогава съм сама. Добре че имам децата.
– Бабо Ефросино, има ли рецепта за дълголетие?
– Няма рецепта. На кой колкото му е написано, толкова ще живее. Никога не съм мислила, че ще доживея до 99 години. Много съм работила, не съм мислила на никого лошо. Чат-пат съм се поскарвала със съседки, но не съм вадила злоба.
Добре се грижат за мен синът ми Емил и снахата. Каквото поискам за ядене, ми дават. Сутрин закусвам с кисело бляко, една-две кофички, колкото ми се яде. На обяд и вечеря пийвам по една чаша ракия, ако няма ракия, чаша бира, и тогава ям. Не ми дават да копая в градината, но аз съм свикнала така, не мога да стоя без работа…
