Незабравимата. Жената с голяма буква, в която всички бяха влюбени и още са. Невена се ражда на 12 декември през паметната 1938 г. в град Дупница. Семейството й е изключително интересно. Майка й по бащина линия произхожда от стария български род Манджукови, а по майчина се родее с австрийската аристократична династия Фон Хелденберг. Баща й е офицер от царската армия.
„Лицето на Невена е винаги такова, каквото трябва да бъде. Сякаш измислено, за да те смущава. За да те влюбва. Има неща, които не могат да се научат. Едно от тях е лицето. То е обещание за собствен свят, който се опитваш да разголваш. Без да нараняваш. Лицето никога не е лице за всички. То е лице за този, който умее да чете човешките лица. Да разговаря с чертите. Да целува мислите. И чак накрая да приближи устните. За да прогледне през тях дълбочината на един живот. Всичкото това болене. Няма формула за изящно лице. Просто се раждаш Невена…“. Така я описва в биографичната си книга, посветена на нейните личност и талант, журналистът Георги Тошев – „Невена Коканова: Коя съм аз?“.
Първата си изява в киното Невена прави едва на 19 години – като Ема от филма „Години за любов“ (1957). Критиката е впечатлена, а зрителите – спечелени… Завинаги.
На същата тази крехка възраст Невена вече е омъжена за режисьора Любомир Шарланджиев, или Шарлето, както го наричат всички.
Когато е в Кан, обляна от светлините на прожекторите, в компанията на най-големите филмови звезди в света, тя е само на 23 години. А председателят на журито – големият френски писател Андре Мороа, я посреща пред прочутия червен килим, целува ръката й и й казва: „Вие ме развълнувахте!”. Това се случва пред великите Фелини, Висконти, Хичкок, Клаудия Кардинале, Жана Моро, Грегъри Пек, Бърт Ланкастър. А българският „Тютюн” е в компанията на филми шедьоври.
Отива си на 3 юни 2000 г., но остана в сърцата ни все така омайваща и магнетична, фина и непокорна, изящна и благородно красива, с усмивка на Мадона и очи на чародейка – такава, каквато винаги е била и ще я запомним.
Актрисата бе истинска звезда на родното кино и звезда, с която можеше да се гордее светът. Тя стъпи още с първата си главна филмова роля на червения килим на Кинофестивала в Кан. Колкото и да я бяха препъвали за ролята в „Тютюн“ на режисьора Никола Корабов, тя показа коя е по един безспорен начин. В спомените си покойният Корабов загатваше, че е преживяла драматично ролята, но режисьорът отнесе тази тайна в гроба…
По-важното е, че след Ирина в „Тютюн“ вече никой не се съмняваше, че Невена Коканова ще бъде първата дама на българското игрално кино. И тя извоюва това признание не само с ролите си, но и като човек – в живота. Приживе актрисата бе не само ценена, но искрено обичана от публиката, и остана в сърцата на няколко поколения българи с образа на национален кумир.
Със семейството си и майка си
Невена Коканова бе звезда. Съдбата й бе и бляскава, и тъжна. „Самата тя бе едно скрито вълшебство“, казваше за нея покойният голям български кинокритик Георги Стоянов-Бигор.
В края на дните й ракът я принуждава да се усамоти в балкана – в с. Иглика, Габровско. Преди това пряко сили се бори с болестта, за да играе на сцената на столичния театър „Възраждане“ и в Сатиричния театър. Нейна най-близка приятелка е била голямата Стоянка Мутафова, която се просълзява, когато стане реч за… Вена.
Всички близки на Невена Коканова казват едно и също за нея – че е била освен голяма актриса, един изключително фин и раним човек, чужд на злословията и интригите – една истинска аристократка на духа, с голямо и отворено към хората сърце.
Единадесет години след смъртта на актрисата, след като почина и екранният й партньор в „Крадецът на праскови“ Раде Маркович, от близките му дойде новината, че в личния му архив са били открити множество писма от Невена Коканова. Двамата актьори се влюбили един в друг по време на снимките на „Крадецът на праскови“, а по-късно си разменят писма в продължение на цели 40 години. Времето превръща любовта им в силна духовна връзка, която и двамата ценят до смъртта си. Най-близките им хора са знаели това. След смъртта на Раде Маркович, който умира десетина години след Невена, синът му запазва тези писма в знак на уважение не само към баща си, но и към чувствата му към Невена…
Невена Коканова е родена на 12 декември 1938 г. в Дупница. Театърът в града носи нейното име и ежегодно отбелязва не само деня на раждане, но и датата на кончината на актрисата на 3 юни – с цветя пред барелефа на Невена Коканова.
Театрални празници в чест на Невена Коканова се провеждат и в Ямбол, където театърът също носи нейното име – Драматичен театър „Невена Коканова“.
От Ямбол тръгва кариерата на Коканова. Там тя за пръв път стъпва на сцена като стажант-актриса. Тогава е едва на 18 и няма специално образование по актьорско майсторство. В осанката й обаче личи, че е от сой. Майката на Невена произхожда от аристократична австрийска фамилия, а баща й бил политически затворник в Белене. С този произход Невена не може да разчита на привилегии в социалистическа България. Трябва сама да извоюва бъдещето си и не й е било лесно, дори само ако се съди на какво е била подложена покрай избора й за ролята на Ирина в „Тютюн“. За това разказваше в последните си интервюта, преди да почине, режисьорът на филма Никола Корабов. Соццензурата категорично отхвърля Невена за главната роля в екранизацията на романа на Димитър Димов. Корабов обаче докрай отстоява своята „Ирина“ и филмът му доказва, че не само че не е сбъркал с избора си, ами че е открил един истински диамант за българското кино.
Невена Коканова ни остави незабравими образи на жени във филмите на едни от най-добрите български режисьори. Тя беше любимо лице на екрана – както за създателите на кино в България, така и за зрителите.
Невена Коканова остави трайна следа в българското кино и в творчеството и на други творци. Блага Димитрова написва „Отклонение“ специално за нея.
На името на Коканова Министерството на културата и „Бояна филм“ учредиха награда за филмов дебют на актриса – „Награда на името на Невена Коканова“.
Какъв човек е била самата Невена?
Тя бе красива жена, изключително фотогенична, а всички нейни близки твърдят, че не е била суетна.
За мнозина е загадка желанието й да се уедини да живее на село – в Габровския балкан. Тя самата казва в едно интервю, че е избягала от „градските вълци“…
Разочарована ли е била от нещо и от какво? Приживе не обичала конфликтите, предпочитала да преглътне разочарованията си и да ги заключи дълбоко в душата си. А е била наранявана и разочарована… Много пъти – „и преди, и след „избухналата демокрация“, казва в съкровено интервю за Невена Стоянка Мутафова.
През 1991 г. Коканова заедно с колегата си и приятел – актьора Николай Калчев, написват пиесата „Последните 13 дни на цар Борис“, по книгата „Корона от тръни“ и мемоарите на царица Йоана. И двамата не крият, че са монархисти по убеждения. Играят тази пиеса по вътрешно убеждение пред Симеон Сакскобургготски и семейството му.
По-късно обаче мнозина започват да упрекват актрисата, че е „неблагодарница“. Припомнят й, че кариерата й се дължи на соца и „силата на социалистическия реализъм“, макар това да не е съвсем вярно… Невена някакси не може да отговори на нападките. Още повече, когато повечето от критиците й не ги изричат гласно. Оказва се, че тази великолепна актриса не успява „да се впише” в постдемократичното време. „Ретроградните партийци от едно време не й позволиха да направи каквото и да е, а тя се притесняваше от факта, че искреността й се тълкува като предателство!…“, споделя един от близките й приятели.
Всъщност личността на Невена Коканова трябва да се разглежда извън всякакъв политически контекст. Защото и до днес няма друга актриса в родното ни кино, която да олицетворява абсолютната женственост така, както Невена Коканова.
Нейните изтънчени черти на лицето, невероятната й фотогеничност на екрана и достолепното й поведение в живота будеха искрено възхищение.
В личния си живот Невена Коканова бе неразривно свързана с големия български режисьор Любомир Шарланджиев, когото всички филмови дейци приятелски наричаха Шарлето. Когато се запознават, тя е на 17, още ученичка в Търговската гимназия. Търсят лица за масовката на музикалната комедия „Две победи“ и така попадат на нея.
Той е буквално запленен: „Тя е необикновена, тя е невероятна! Искам да се оженя за нея – веднага, каквото и да става!“, споделя Шарланджиев с колегата си Иван Андонов.
Сватбата се състоява в Габрово, обядът с гостите – в Соколовския манастир. Шарланджиев изиграва огромна роля за израстването на Коканова като актриса. За жалост неговата кариера е препъната от цензурата със спирането на филма му „Прокурорът“ /1968/. Режисьорът изпада в дълбока депресия. Невена остава до него до края му – Шарланджиев умира внезапно през 1979 г. В негова памет актрисата завършва филма му „Трите смъртни гряха“.
80-те години на миналия век се оказват пагубни и за нейната кариера. По повод на книгата си за Невена Коканова „Аз коя съм“ журналистът Георги Тошев казва в едно интервю:
„Имам свидетелства, че на Невена Коканова изключително много е пречено. Била е недолюбвана от ЦК. Нейният баща е лежал в Белене, той е бил царски офицер. Това нещо не може да не тегне върху биографията ти – когато си изселен и нямаш право да живееш в София. Но тази жена никога не се е държала като репресирана. Дори когато е забравена през 80-те години, тя пак намира начини да продължи да се занимава с театър.
Сега разбирам колко самотна е била Невена – жената, която е била толкова обичана и толкова аплодирана, е била самотна. Тя е водела един доста обикновен, тих личен живот. Въпреки легендите за любови!… Тихостта й идва от нейната вяра. В нейния живот няма нещо, което да е тайно, страшно, грозно, скандално. Тя е една жена, която толкова честно е обичала и толкова честно е правила изборите си, че няма за какво да бъде съдена!…“, казва журналистът.
Невена и Раде – една невъзможна любов
Това е една любовна история, достойна да бъде разказана на страниците на някой роман. Това е история за онази дълбока, жестока, голяма, изпепеляваща любов, която те кара да летиш и същевременно те срива до земята. Онази любов, която белязва живота ти завинаги и остава до края в сърцето ти. Това е любовната история на голямата Невена Коканова и сръбския актьор Раде Маркович.
Всичко между тях започва малко банално за една екранна двойка, събрала се, за да изиграе ролята на двама влюбени във филм. Те се срещат на снимачната площадка на „Крадецът на праскови“, а химията помежду им пламва на момента.
Това се случва през далечната 1964 г., когато животът на Невена се преобръща завинаги, след като е избрана за главната роля във филма. Това е една история с главно „И“ и любов с главно „Л“ – „Крадецът на праскови“ и той… Раде Маркович.
Тази изпепеляваща любов пристига с гръм и трясък в живота на примата на родното кино. На снимачната площадка на романтичната история по Емилиян Станев чувствата излизат извън написания сценарий. В момента, в който героят на Маркович изрича към Коканова репликите: „Защо те волим, слънце мое, ти го знаеш, я те волим“, всички на терена застиват. Камерите сякаш забавят своя ход, а екипът се вцепенява. Режисьорът Въло Радев само отронва лека въздишка, безсилен пред случващото се.
То вече е станало. Пламнала е голямата, забранена любов между Раде и Невена.
„Още на първия дубъл се усети, че между нас прехвърчат искри. Мисля, че филмът се харесва и днес, защото в него се разигра истинска любов, не само на екрана, а и наяве. Това беше една любов, каквато може да се роди по време на войната”, спомня си Маркович в свое интервю.
Любовта им е невъзможна, защото той е женен за сръбската звезда Оливера Маркович, артист на Югославия, тя – омъжена за Любомир Шарланджиев. Съпругът на Невена знае за увлечението й. Той е толерантен, но дава да се разбере, че трябва да избира.
„Не мога да кажа кога всичко това се превърна в любов. Но го осъзнах чак след снимките, когато се върнах в Белград. Аз се разведох, но Невена не можа. Нейният съпруг бе с тежки сърдечни проблеми. Разводът щеше да го убие…“, споделя още актьорът.
За ролите си в „Крадецът на праскови“ Маркович и Коканова получават наградите за мъжка и женска роля на Фестивала на българското кино „Златната роза“, но в живота голямата награда им се изплъзва.
Седем години те крият тази невъзможна любов. Тя е любов на откраднати мигове, целувки, на тайни срещи и обреченост. Прекрасна любов, заради която времето спира, въздухът застива и Земята спира да се върти, само за да даде повече пространство и минути на влюбените да се обичат.
На червения килим във Венеция обаче ги възприемат официално като двойка и именно там Раде и Невена изживяват най-вълшебните си десет дни. В началото на 70-те години двамата слагат край на бурния си роман, но остават приятели до края на дните си.
В продължение на 40 години си пишат невероятни любовни изповеди и макар родните и югославските тайни служби зорко да следят кореспонденцията им, те поддържат пламъка на любовта до края на живота си.
„Когато снимахме „Крадецът на праскови”, ни беше забранено да изказваме истинските си чувства. Тогава бяха други времена. Югославия беше на една страна, а България – на друга. Политиката диктуваше дори и личните чувства. По едно време ми идваше да зарежа артистичния си живот, защото ми беше писнало да съм артист на сцената и извън нея”, споделя Маркович.
Невена си отива от този свят на 3 юни 2000 г. на 61 г. Коварната болест рак отнема живота на голямата актриса, която до последно не свежда глава, никога не се оплаква и запазва статута си на вечната и незабравимата. Последният й пристан е с. Иглика в Еленския балкан, където тя избира да линее тихо и достойно.
От този свят десет години по-късно в хърватския град Забок си отива и нейната голяма любов – Раде Маркович. След смъртта му става ясно, че той е запазил всички писма, които са си разменяли с голямата му любов Невена. Раде е съхранил нейни невероятни изповеди, съвместни снимки от кинофестивали от цял свят, както и фотоси на красивата българска актриса.
Единственото, за което сръбският актьор така и не успява да си прости, е, че не е успял да се сбогува с нея и до края на дните си страда, че не е могъл отново да каже „Обичам те” на единствената и неповторима Невена.
За нещата от живота
„Тръгне ли човек с чисти подбуди към нещо, винаги успява“.
„Да напиша книга за живота си? Не. Това биха били страниците на моята душа, а нямам ли още бели (страници), върху които искам да пиша? Това ли е причината… не знам и аз. Или действително – аз знаех как да се държа пред хората, но онова, което е мой свят, мисля, че е много действително мое и няма всеки право да ми го докосне, да го пипне, да го помирише, да го вкуси… откъде накъде? Това е моят си живот“.
„Любовта има толкова много лица! Можеш да я откриеш навсякъде, ако очите на душата ти са отворени… Не бих казала, че любовта е чувство. Тя е състояние на цялото твое същество. То е трамплин, от който душата ти се извисява, всички клетки на организма достигат върховния си заряд. Тогава си по-работлив, по-талантлив, по-градивен“.
„Мразя да говоря за моите трудности. Срамота е да приказвам за тях, когато обичта на толкова хора ме придружава от първото кокиче до последните хризантеми“. „Аз съм артистка. Животът е моето хоби“.
