Неуверената дива от Петрич Катя Паскалева – живот като холивудски филм

Катя Паскалева е родена в Петрич през 1945 г. През 1967 г. завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ в класа на Методи Андонов.

Творческият й път започва в Пазарджишкия театър. Следват Драматичен театър „Йордан Йовков“ в Толбухин (1969-1970), Драматичен театър „Н. О. Масалитинов“ в Пловдив, Театър „София“ (1976-1984), Сатиричен театър „Алеко Константинов“ (1985-). На Стената на славата пред Театър 199 има пано с отпечатъци, послание и шарж на Катя Паскалева.

Тя прави забележителни роли в киното – „Козият рог“, „Матриархат“, „Звезди в косите, сълзи в очите“, „Вилна зона“, „Спирка за непознати“, „Бедният Лука“ и много други.

Член на СБФД.

В края на живота си подготвя моноспектакъла „Скитница“.

През 2002 г. умира след продължително боледуване.

В книгата си „Катя Паскалева. Жените в мен” журналистът Георги Тошев търси личността на акрисата, пръсната в бележки, картини и разговори с близки.

„Животът на Катя днес е в три кашончета, съхранени в Държавния архив”, казва Георги Тошев. Той написва книгата, но после се отказва от нея. По-късно попада на дневниците на актрисата и решава, че само нейният собствен глас може да разкаже историята й автентично.

По ирония на съдбата героинята й Найме от първия й филм „Краят на песента” е безмълвна, така приключва и животът на Паскалева – като губи най-ценното за една актриса – гласа си.

Откъслечните бележки в книгата дават сведения за въпросите, които са вълнували актрисата. Тя до последно запазва естественото си любопитство към света и към себе си. Всичките й вътрешни конфликти и тайни намират излаз в записките, ролите и рисунките й.

НЕДОВЪРШЕН РАЗГОВОР

В дома на Катя съм. Най-сетне! След дълги уговорки. Знам диагнозата й – рак. И тя я знае. Вече се лекува. Не питам как е. Отслабнала е… Не пие. Изглежда добре. Приветлива, предлага чай, вода или кафе. Тя посяга към чашата с вода. Немного студена. С любимия си пуловер е, кафяв. В очите й има надежда. Запомних тези очи. Видях ги за последно. Началото на 2001 година. В хола, край масата. Записвам.

Катя, ако трябва да се представите като актриса, как ще звучи това?
Трудно, но ще цитирам човек, когото обичам: „Тя може да играе баба и бебе!“.
Колко хубаво!
Може би това е истината за моето изкуство!
Казват, че човек е голям, колкото големи са мечтите му. За какво мечтаехте като малко момиче?
Аз имах много развинтена фантазия. Дори понякога прекалено развинтена… Бяхме бедни и като дете мечтаех да стана археолог. Защото в моите представи те кръстосваха най-различни места, общувах с хора, които не могат да се видят на живо. Исках да пътувам и да общувам! Струваше ми се, че ако съм археолог, ще съм недосегаема. Но сега като помисля… всъщност това е пак игра… Винаги съм искала да бъда актриса! Защото така най-вече мога да си фантазирам до безкрай. Това, което ти е мечта, на сцената можеш да го приложиш. Това е едно от най-красивите неща в нашето изкуство. Затова имах огромната мечта да стана актриса.
Как започна творческият Ви път?
Честно казано, започна съвсем нормално. В началото бе следването ми във ВИТИЗ в класа на професор Боян Дановски, за което съм много щастлива. Често съм казвала – сегашните студенти във ВИТИЗ могат само да завиждат, че имахме възможност да се учим от такива личности като Дановски, Стефан Сърчаджиев, Методи Андонов, Владимир Трендафилов, от големите колоси на българския театър. В този смисъл според мен днешните студенти са малко ограбени, но това е отделен въпрос. Много дължа на моя професор! И досега той е мой кумир – като човек, като творец и като „черноработник“. След това по разпределение работих най-напред в Толбухинския театър, после в Пловдивския (по една година) и след това седем години играх в Пазарджишкия театър. Това беше един период, за който ще трябва да благодарим на съдбата. Тогава ние, група още млади актьори, изиграхме толкова много роли, натрупахме толкова полезен опит, че дори днес и да изпаднем в творчески луфт, имаме защитни сили, защото имаме база. Щастие за нас бе да работим с най-популярните режисьори на българския театър: Леон Даниел, Крикор Азарян, Асен Шопов, Николай Поляков, Вили Цанков… Елитът на българските режисьори!
В Пазарджик Методи Андонов Ви преоткрива за киното?
Така е… Голям шанс… В Пазарджик ме свари поканата на Методи Андонов за участие в „Козият рог“ и така едновременно с работата ми в театъра започна и търсенето от страна на киното. Никога обаче не съм преставала да играя в театъра. Мнозина смятат, че Мария в „Козият рог“ е първата ми кинороля, но не е така. Още като студентка съм се снимала в малки роли във филмите „Понеделник сутрин“, „Отклонение“, „Скорпион срещу Дъга“. За тези ми участия се сетиха едва след „Козият рог“. До „Козият рог“ никой не ме беше забелязал, освен режисьорите, които ми предложиха тези малки ролички. В „Понеделник сутрин“ например Пискови взеха наведнъж пет-шест души от нашия клас (тогава бяхме в първи или втори курс). Играхме заедно цяла група млади хора. След това от нея излязоха артистите Стефан Данаилов, Руси Чанев, Пламен Дончев, Пепа Николова… Бяха хубави студентски години! По-късно Пискови ме поканиха за „Слънчев удар“, където се срещнах с Армен Джигарханян, отново с Невена Коканова, но вече като равностойни партньорки.
Как си обяснявате феномена на ролята на Мария сред публиката?
Наистина нямам отговор. Големият наш режисьор Захари Жандов беше казал след „Козият рог“: „Това момиче с този филм седна по турски в киното!“. Знам, че филмът се случи. Усещах го още по време на снимки. Такава енергия, на всички от екипа. Такова желание и единомислие… Това съвсем не означава, че беше лесно… Получи се и благодаря на съдбата, че и на мен се случи! Божествен филм! Във всички смисли! Когато го снимахме, имаше някакво особено съчетание на звездите. Играх много спонтанно, въпреки че бях на 27 години. И вече бях актриса. Почти всички актьори бяхме ученици на Методи Андонов. Живеехме един живот, имахме една база, говорехме на един език. Мислехме по един и същи начин. Втурнахме се в този филм. Играхме като деца. След това в доста филми играя по-професионално, рационално, дори по-интелигентно, но я няма магията на „Козият рог“.

Изпитвам любов към този филм. И благодарност! Всичко беше особено. Помня един 30 юни по време на снимките. Тогава е рожденият ден на моя брат, който почина преди време, в този ден загинаха Гунди и Котков. С Антон Горчев станахме в 6 сутринта, за да тренираме с конете. За първи път яздих без седло, държейки се само за гривата. Конят беше особено изпотен и нервен. Изплаши се и тръгна през баирите в галоп. Някаква клечка от дърво влезе в окото му и конят ме хвърли на земята. А много ме обичаше. Ударих си четвъртия прешлен, като паднах близо до много остър камък. За първи път видях треньора си по езда блед. А той беше железен. Ако бях паднала върху камъка, не знам какво щеше да стане. Затова казвам, че в „Козият рог“ имаше нещо мистично. Помня, че тогава Методи Андонов каза: „Забранявам на Катя и Антон да яздят, защото все пак искам да си завърша филма“. Казвам ти, Божа работа… Обичам всичко, свързано с този филм!

Има нещо, което не се променя с годините. И сега, когато го дават по телевизията, се оказва, че не е остарял. По някакъв естествен начин продължава силно да въздейства. Преоткриват го и други поколения, вълнува ги. Разпознават ме по улиците млади хора, които са родени след премиерата на филма… Има нещо в „Козият рог“, но е много трудно да се обясни неговият успех…

А защо публиката, пък и повечето режисьори Ви откриха след „Козият рог“?
Знаеш ли, нямам отговор на този въпрос, честно! Искаше ми се да са ме открили още след филма „Краят на песента“, отново по Хайтов. Това е въпрос на някаква друга съдба на филма. Може би „Козият рог“ много неочаквано се „блъсна“ във възприятията на публиката. А режисьорите видяха, че не само изглеждам и реагирам, а мога и да вляза в образа, да потъна, да съм различна от това, което изглеждам, да рискувам, да се променям… Знам ли?!
Някои критици намират сходство между Мария от „Козият рог“ и Найме от „Краят на песента“.
Странно… Досега не ми е хрумвало подобно сравнение между двата филма. Не намирам обаче, че са сходни. „Краят на песента“ носи някаква особена поетика, той е малко по-условен филм, докато „Козият рог“ е по-директен, по-пряк, по-бурен… Може би фактът, че действието им се развива в еднакъв екстериор, навява подобни мисли, но според мен те са различни.

Критиката „помогна“ за успеха на „Козият рог“! Доколкото си спомням, тя не възприе „Краят на песента“ така, както филмът заслужаваше още навремето. Докато „Козият рог“ го „поеха“ още от самото начало – и публиката, и критиката.

Защо след „романтични роли“ като в тези два филма дойдоха еснафките от „Вилна зона“ и „Лъжовни истории“?
Участието ми във „Вилна зона“ ме направи щастлива не само с факта, че ме покани режисьор като Едуард Захариев, но и с това, че той ме постави на изпитание. „Дали ще мога да изиграя убедително образа на такава жена?“ – този въпрос ме преследваше тогава навсякъде. Изглежда в моя творчески натюрел съществува стремеж да опитвам винаги неопитваното от мен досега. В търсенето на нови, още неизследвани в себе си (и като човек, и като актриса) неща намирам някаква сладост. Не ми е интересно да повтарям един и същ тип роли. След „Вилна зона“ и след няколко еснафки, които изиграх, отхвърлих няколко подобни роли. По-нататък отказвах даже и на добри режисьори, и то не с лоши покани. Не дадох съгласието си само за да не се закова в тази посока, пък и защото човек трябва да се пази да не го „канонизират“ приживе. Много артисти страдат от това, че след като ги видят в едно амплоа, оттам нататък вече трудно им вярват, че могат друго. А за да може един артист да се развива и да расте, трябва непрекъснато да опитва нови територии. Това, разбира, се важи не само за актьорите, а и за много други области от нашия живот, така че моите избори и откази са се ръководели от качеството на материала и главно от възможностите на режисьора, с когото работя.
Как гледате на участието си в чужди продукции?
Играла съм в един унгарски филм. Ролята ми в него беше незначителна, но ми беше интересно, защото видях друг стил на работа, други взаимоотношения… по-различни, по-човешки, по-артистични… При нас е малко по-сковано, по-чиновнически в сравнение с тях. Ако това мое участие ми донесе нещо, това не е, че съм изградила роля, а че попаднах в един колектив, в едни отношения, които за мен са идеал – как трябва да се държат хората помежду си по време на снимки. Филмът се казваше „Хайдути“, а негов режисьор бе Ференц Кордош. Снимахме в унгарската пустош, без всякакви контакти с външния свят, освен конете, овчарите и снимачната група. Цели два месеца. Въпреки това не се случиха лоши неща помежду ни. Ние бяхме трима души българи – Джоко Росич, Тодор Тодоров и аз, които просто се разтопихме сред тях, не се чувствахме чужденци. Доколкото чух по-късно, филмът не е имал голям успех. Режисьорът се занимаваше с доста сложни страни от тяхната история, които са близки само на унгарците. За нас например те ще останат неразбираеми. Наскоро имах покана за един френски филм, но ми беше унизително някакъв си треторазряден режисьор, който хабер си няма от богатството на актьорските таланти у нас, да ми прави пробни снимки. Да беше изгледал един филм с мое участие, да имаше представа, а не да ми се обаждат хора, с които съм работила дълги години и въпреки това да ми искат снимки. Режисьорът се интересувал как изглеждам сега и дали въобще мога нещо да правя. Естествено, че отказах. И то не защото да отида на кастинг ме обижда, а защото ние полагаме усилия, а те се отнасят към нас като към второ качество актьори.
А как е с партньорите – с мъжете или с жените Ви е по-лесно на снимачната площадка?

Не мога да направя рязка граница между мъжете и жените партньори. В живота имам много повече приятели мъже, с тях се разбирам по-добре. В „Матриархат“ например нямах чувството, че сме само жени. Людмил Кирков бе подбрал така женския състав и създаде такава атмосфера, че нямаше никакво значение дали Георги Георгиев-Гец е единственият мъж, или не. В „Матриархат“ се получи, докато на други места с жените ми е било по-трудно. Не навсякъде, разбира се. Имам много силни приятелства с жени. Но общо взето повече контактувам с мъже! Ето, липсва ми скъпият ми приятел и колега Антон Горчев, когото загубихме. Много ми липсва. С него се познаваме още преди „Козият рог“. И той е ученик на Методи Андонов. Беше един випуск преди мен. След това бяхме заедно в Пловдивския театър. Голямата ни среща и приятелство обаче се родиха по време на снимките на „Козият рог“. Не мога да повярвам, че го няма. Много ми е жив още и ми е трудно да говоря за него в минало време. Защото освен че бяхме нещо съвършено в общуването си като партньори, бяхме и извънредно добри приятели. Това не е загуба просто на познат, на човек и приятел от нашето актьорско съсловие. Но голяма загуба на един от най-ценните хора, които съм срещала досега в живота си. Тони е едно от най-мъжките момчета, които съм срещнала в живота си. Човек на честта. В него има мъжественост и сила, съчетани с неговата извънредна крехкост и деликатност. Той беше обаятелен и с неговото много Антоново чувство за хумор. Разсмивал ме е до сълзи. Шегувахме се, че хващам мускулна треска на бузите от всички негови измислици. Мъчно ми е… Със смъртта му нещо си отиде от мен… Завинаги! Позната ми каза нещо много точно, като ме срещна на улицата след кончината му: „Тих ангел прелетя“. Тя ми припомни тази реплика от „Чайка“ на Чехов. Помниш ли, с теб и Антон играехме в спектакъла „Чайка“ на Чехов на режисьора Митко Недков? Помниш ли какъв д-р Дорн беше, а аз – Аркадина! За първи път заедно на сцената! Тони играеше в един бял костюм. Като се появяваше на сцената, изведнъж някакво сияние имаше на сцената. Беше голям актьор, с неповторимо присъствие. Той изпълваше цялата сцена, дори и да не прави нищо. И понеже е добър и нежен, фин и същевременно мъжествен, неговата ирония на образа беше много човечна, точно чеховска. Той просто стана едно и също с д-р Дорн. Тази му реплика „Тих ангел прелетя“ беше изнесена по невероятен начин и аз настръхнах, като ми я каза тази жена на улицата. Спомних си Антон… В белия костюм!

През седемдесетте години имате по няколко филма на година. Защо сега снимате все по-рядко?

Това е комплекс от причини. От една страна, вече по-рядко ме канят, по-малко сценарии се пишат за героини на моята възраст, повечето са за млади момичета. От друга, получих няколко покани, в които трябваше да преповтарям вече правени от мен неща. Така че беше въпрос да издържа! Струва ми се, че показах характер. Реших, че е по-добре да не снимам, отколкото да почна бавно да участвам във филми, които няма да ми доставят нито радост и удоволствие, нито с нещо ще допринесат за творческото ми развитие. Затова се занимавам главно с театър и ми се струва, че там направих няколко добри неща. За да потвърдя думите, ще кажа, че сега филмът „Памет“ (по сценарий на Константин Павлов, с режисьор Дочо Боджаков) ми донесе дълго чаканато удовлетворение от истинска работа в киното. Там получих трепет – както преди години след прочитане на сценарий, когато ролята ми харесваше. Това веднага се улавя от актьора. Разбрах, че каквото и да поискат от мен, мога да го дам!

Не се ли чувствате понякога изчерпана?

Не! Даже ми се струва, че вече много по-дълбоки неща ме интересуват. Не ме впечатляват вече елементарни, леки, повърхностни, ефектни думи и жестове, както навремето. Днес ме увличат по-задълбочените, по-сложните и по-психологическите проблеми, които поставят пред мен животът и актьорската ми работа. Когато чета някой сценарий, даже се ядосвам – как може да не разбират някои хора колко по-сложни са нещата. Човек е изчерпан тогава, когато започне да се харесва. Засега това не ме заплашва. Напротив, винаги съм много самокритична. В момента, когато привърша работата си във филма или пиесата, тя престава да ме занимава. Погледът ми е обърнат напред – към това, което ме чака, и това, което чакам… Никога не преставам да се вълнувам и интересувам от живота, от хората, от събитията около мен…

Много ли искат режисьорите от Вас?

Искат, разбира се. В тяхното право е да искат, но ми се струва, че то е взаимно. В един филм има неща, за които понякога режисьорът не успява да се досети, защото той се грижи за всичко. Той не може да се зарови толкова дълбоко в проблемите на една роля, колкото актьора. Особено ако изпълнителят е така взискателен към себе си и към ролята, както режисьорът е взискателен към цялото. В такива идеални случаи актьорът дава повече от изискваното и това е добре дошло за режисьора, защото то помага на общото дело, провокира го, подтиква го. Този взаимен процес на работа винаги е най-добър!

Как гледате на импровизацията?

И в живота, и в професията ми е важна. Зависи как се прави, да има мярка. Спомням си, че Методи Андонов ме остави да импровизирам в „Козият рог“ в сцената с мъртвия любим на Мария. Тогава аз реших да бера маргаритки, внимателно, и да ги поставя около любимия. Получи се един странен, почти медитативен ритуал. Това е добър пример, когато всички са готови да поемат тази импровизация и тя да има форма, да е в стила на цялостното звучене на филма. Не харесвам самоцелните импровизации.

Има една сцена във филма „Вилна зона“, която между нас, артистите, е много прочута. Преди да я заснеме, режисьорът Еди Захариев ни извика с Ицко Финци и ни каза: „Аз нямам решение за тази сцена, правете каквото искате“. И ние го направихме. Беше много смешно, защото по сценарий синът ни във филма ни съобщава, че отива да се жени. Ние онемяваме и… На мен в този момент ми дойде мисълта, че за всичко е виновен Ицко. Ударих му един страхотен шамар и очаквах, че той ще реагира по някакъв начин, но той само се хвана за главата. Леко се олюля. Оказа се, че аз съм го ударила толкова силно, че после дълго криха от мен, че Ицко е с мозъчно сътресение – улучила съм го точно в слепоочието. Така че тогава малко пострадахме от импровизации.

Импровизацията е свързана с доверието между режисьор и актьор! Когато режисьорът гласува доверие на актьора, е хубаво, защото се разкрепостяваме. Тогава актьорът може да извади от себе си неща, които сам не подозира, че притежава. А когато се окаже, че те са в посоката, в която мислят и режисьорът, и партньорът, тогава импровизацията е най-сладка. Защото тя не значи случайност, а нещо много сериозно. Точно заради това харесвам джаза като изкуство. Там обаче импровизацията се базира върху много стабилна музикална култура и взаимно разбиране. Бих казала между хората, които го правят – аз съм за тази импровизация.

Това е валидно и за театъра, но трябва все пак да има рамка, контури, вътре в които да се вае. Един актьор в такива моменти трябва да е не само психолог и да прецени дадени човешки реакции, но и да бъде човек с личностни качества и култура. На мен никак не са ми по вкуса импровизациите на простака, който гъделичка долните страсти на публиката със смешки. Това понякога го прави популярен, но от мен да запомниш: тази популярност никога не е трайна! Тя е временна и евтина, като смешките му.