Невероятен артист, с характерен образ и изказ – до такава степен автентичен във всичките си превъплъщения, че зрителите го възприемаха като „натурщик“, в смисъл на „съвсем истински“.
Никола Дадов е роден на 20 ноември 1921 г. в град Струмица, по онова време в територията на Сърбо-хърватско-словенското кралство, в семейството на потомствените градинари Тома и София Дадови, които имат четири деца. Семейството се мести няколко пъти в София и накрая се установява в Горна Джумая (дн. Благоевград).
Като младеж учи в Музикалната академия при проф. Христо Бръмбаров, но войната прекъсва следването му. Участва в заключителната фаза на Втората световна война след септември 1944-та година и е смъртно раняван два пъти. Получава девет ордена за храброст.
Първата му работа в театъра е като сценичен работник в /лагоевградския театър, а после се мести в Драматичен театър Враца, където работи до пенсионирането си. Първата му театрална роля е в образа на Македонски в „Хъшове“. Никола Дадов има над 250 роли в театъра, като по-голямата част от тях е изиграл на сцената на врачанския театър. Негови съратници разказват, че веднъж казал:
„Ако пия вода на сцената, то този, който седи в залата и ни гледа, трябва да ожаднее. Не стане ли това, значи нищо не съм направил“.
Врачанци още помнят ролите му в „Студена земя“ от Христо Кацаров, „Иркутска история“ на Ал. Арбузов, „А тук по здрач е тихо“ на Б. Василиев, „Боряна“ на Йовков, „Тузлушка история“ на Кольо Георгиев, „Любов под брястовете“ на Ю. О’Нийл, „Одисей пътува за Итака“ и мн. др.
Има една любопитна история, която врачанци обичат да припомнят – как докато бил директор и главен художествен ръководител на врачанския театър в периода 1978-1979-а година, Дадов наказал с директорска заповед „актьора Никола Дадов“.
За киното го открива Захари Жандов. Първата му филмова роля е в образа на селянина Петър във филма „Септемврийци“ (1954). Никола Дадов остави незабравилми образи в над 100 филма. Сред най-запомнящите се е в образа на Гатьо във филма „Дърво без корен“ на режисьора Христо Христов, като Мичо Бейзадето в „Под игото“ (1990); във филмите „Време разделно“ (1988), „Златният век“ (1984), „24 часа дъжд“ (1982), „Хан Аспарух“ (1981), „Всички и никой“ (1978), „Записки по българските въстания“ (1976-1980), „Иван Кондарев“ (1974), „Последната дума“ (1973), „Момчето си отива“(1972), „Тримата от запаса“ (1971), „Шибил“ (1968), „Привързаният балон“ (1967), „Крадецът на праскови“ (1964), „Гераците“ (1958), „Животът си тече тихо…“ (1957) и мн. др.
Освен заслужил артист, Никола Дадов бе носител и на ордените „Кирил и Методий“ Първа степен и „Червено знаме на труда“; на юбилейните медали по повод годишнини от победата над фашистка Германия; на юбилейния медал „1300 години България“ и др.
Никола Дадов си отиде от нашия свят на 22 ноември 2005-а година, на 84-годишна възраст, на втория ден след рождената си дата. Не изпълни по мъжки само едно свое обещание – че ще доживее до 100-годишнината си.
И днес, като гледаме кадри от „Дърво без корен“, сърцето ни се изпълва едновременно с любов и мъка. В този филм диша дъхът на чернозема, на родната земя. За ролята на Гатьо Дадов получи една от големите награди на 19-ия международен кинофестивал в Карлови Вари през 1975-а година, а по-късно – първи награди в няколко други чужди кинофестивала – в Германия, Грузия и Италия.
Ролята на Гатьо мотивира колегите му от врачанския театър да го номинират за званието „заслужил артист“, но удрят на камък. Намесват се и Съюзът на филмовите дейци и Съюзът на артистите, но още на два пъти предложението се неглижира мълчаливо от страна на началниците по „върховете на културата“.
Горчивината от този негласен отказ несъмнено се е „сборичкала“ в душата на актьора, в битка с твърдия му характер, но той не го показва и не позволявал да се отваря разговор по темата. Беше мъжкар – от онези, които рядко се раждат, и винаги казват „право куме в очи“ какво мислят. А такава откровеност определено не се харесва. Не се е харесвала на предишните властимащи, не се харесва и сега. Погледнато обективно, това звание, което след време и премахнаха, едва ли му е било нужно, но да усукваш присъждането му на един толкова заслужил човек, а да го раздаваш на… имаше много такива, несъмнено го е огорчило, да.
След като се пенсионира, актьорът се насочва към родовата традиция – градинарството – отглежда цветя. Също като Гатьо от „Дърво без корен“ го тегли земята. Въпреки че е изиграл толкова много роли, врачани разказват как мръзнел в землището на село Лиляче и в къщата под площад „Руски“. Никой, обаче, не го чул да се оплаче, или да упрекне някого… Някак иносказателно споделял, че все някога, както мътната вода, докато се бие в бреговете, се мие от пясъка, и „нашата вода ще се избистри“. Какво ли щеше да ни каже днес, ако беше жив?!… Можем единствено да си представим невероятния му поглед на мъдрец, и вероятно ще открием, ако не отговора, то със сигурност – разочарованието…
Една мисъл на Никола Дадов може да ни послужи за урок към бъдещето, към което все се стремим и толкова години вече, не постигаме: „Пази се от оня, който се страхува от теб, и помни, че и в най-благородните постъпки подлата душа винаги вижда най-долни подбуди“. Никола Дадов си отиде тихо, но в съвестта на мнозина споменът за него „крещи“ за онази справедливост, която някак все не получават приживе много от най-достойните ни герои и творци. А той беше и двете!…
9 ордена за храброст
Любимецът на няколко поколения, артистът Никола Дадов (Мамата) е роден на 20 ноември 1921 г. в Струмица, Югославия, в семейството на потомствени градинари. Неговият път започва като сценичен работник в театъра на Горна Джумая (днешния Благоевград). После учи в Музикалната академия (при проф. Христо Бръмбаров), но войната прекъсва следването му и той тръгва по фронтовите пътища. Девет ордена за храброст ще получи, после с години ще лекува раните и ще се учи да ходи.
Пъвата му роля – Македонски в „Хъшове“. За да пресъздаде в богатия си театрален живот над 250 образи. И над 100 в киното. За киното го открива Захари Жендов. Първата роля – селянина Петър във филма „Септемврийци“ (1954). „Най-голямата” – Гатьо в „Дърво без корен“…
Тихо и безшумно вървим по земята и ние, неговите зрители и обожатели на огромния първичен, земен талант, ние, които в угрижения ден забравяме хората, дарили ни красота, и радост, и упование. Толкова ли са много големите таланти по нашата земя, че не умеем и не смогваме да кажем заслужената добра и благодарствена дума, пише Марин Ботунски.
Над сто роли изигра в киното Никола Дадов. И нито една не е за подценяване. Защото и в най-малката роля все има по един щрих, който доизгражда целостта на българския характер. Но от първата му поява в български филм – до Гатьо в „Дърво без корен“ на режисьора Христо Христов – артистът извървя труден, но чудесен път, разкривайки от роля в роля все по-широко и все по-дълбоко своята дарба по рождение. Не, не е грешка – защото Никола Дадов е роден артист!
И който е гледал „Дърво без корен“ не може да не е отнесъл със себе си поне част от любовта и мъката, породена от любов, да не е усетил оня черноземен лъх – на родна земя, роден край, родно гнездо. За ролята на Гатьо Дадов получи една от четирите главни награди на 19-ия международен кинофестивал в Карлови Вари през 1975 г., първи награди на фестивалите в Германия, Грузия и Италия.
Тази роля беше и голямото основание на Никола Дадов да бъде присъдено званието „заслужил артист“.
Около присъждането на званието имаше и горчивина. Враца направи предложението – резултат нямаше. На следващата година Дадов бе предложен отново от врачанските институции, присъединиха се Съюзът на филмовите дейци и Съюзът на артистите. Всички отбелязваха високото художествено постижение в „Дърво без корен“, но в списъка на удостоените със званието Никола Дадов го нямаше. Помня островат разговор с Александър Лилов, който сподели високота ни оценка, но… защо не сме се обадили по-рано…
На следващата година упорството на Враца даде резултат.
В тези години почти всяка вечер сядахме заедно в Клуба на дейците на културата, аз имах здравословен проблем и си позволявах чаша червено вино. Кольо Дадов си поръчаше голяма салата и гроздова ракия („грозданка“). Беше корав характер, никой не го е чул да хленчи за каквото и да е. Но в тези вечери, след поредните чаши, зад „коравостта“ на думите му усещах трептенето на болезнена струнка.
Дадов обичаше откритостта, и сам беше открит. През 1978 -79 г. бе директор и главен художествен ръководител на театъра… (И е единственият, може би, директор на театър, издал заповед за наказание на себе си, на артиста Никола Дадов!)
Като го пенсионираха (защото у нас станаха царе да пенсионират артистите в най-омъдрената възраст), Никола Дадов, чието име е редно и естествено да носи врачанско кино, или театър, или културен институт… започна да отглежда цветя. Цветята растяха и разцъфтяваха под постоянните му грижи, а неговата душа, независимо от топлотата и подкрепата, която му даваха съпругата Маргарита и синовете Цвети и Стоян, „мръзнеше“ в землището на село Лиляче и в къщата под площад „Руски“ във Враца: заради българското ни безпаметство и крещящата неблагодарност, заради пропуснатата нужна и непропуснатата ненужна дума, заради лакомията в битието и духовното безапетитие, заради погребания висок порив в името на охолното битие, заради…
Но това са мои думи. Никола Дадов никого не упрекваше, само в погледа му се стаяваше жал за нас и за това около нас…
Казваше, че и мътната вода се бие в бреговете, мие се в пясъка и крайречната растителност, утаяват се най-тежките й частици и… накрая се избистря. Ще се избистри и нашият живот.
Почина на 22 ноември 2005 г.
