Никудин: Селото с нулева престъпност, беззъбите усмивки на местните и валящите от покрива на кметството лястовици

От 7 години тук не е ставало никакво престъпление. Преди 2-3 лета се завъртял някакъв юнак – дошъл на гости при баба си, след като опоскал заради наркотици градския апартамент на родителите си, но тъкмо преди да стане белята и да задигне нещо, му влязла в сила присъда и го прибрали на топло в затвора.
Това е и най-забележителното събитие от 2012 г. в струмянишкото село Никудин. Хората не говорят много за него, защото не е нещо, с което едно село да се хвали, но и всеки си има едно наум, когато на площадчето пред кметството спре чужда кола. Тогава изведнъж мегданът става много оживен – жените изненадващо се сещат, че им трябва нещо важно от единственото селско магазинче, което обикновено е заключено, но повикаш ли продавачката от отсрещната къща, тя веднага слиза. Мъжете пък решават, че спешно трябва да отскочат до кръчмето за по една бира. Веднага край колата се завъртат и „младежите“ – няколко 50-годишни мъже, които са единствените работещи в Никудин – дърводобивни фирми ги наемат на частно да секат дърва. Спешна работа около кметството си намира и другият работещ освен дърварите – Васко, който от един месец чисти района по програма на община Струмяни. Освен прахоляка по краищата на единствената улица той обгрижва и района на 4-те контейнера за смет, които се появили за пръв път в селото заедно с него миналия месец – дотогава всеки си хвърлял боклука където завари.
След като пришълците в колата са локализирани, местните се изнасят от площадчето и то отново опустява.
Извън нулевата престъпност Никудин всъщност е типичното българско селце – със 78 души население /от които на последните избори гласували 28 души/, повечето във възрастовата група 60 плюс, с църква, но без поп в нея, библиотека, в която от години не е влизал никой, 120 къщи, от които само 48 са обитаеми, и двата стандартни паметника на разрухата – бившата болница и бившето училище. Последните са грозна гледка – части от стени със зейнали по тях дупки, останали, след като някой е задигнал дограмата. През годините всъщност всеки си е взел каквото му е било необходимо – керемидите от покрива, прозорците, мебелите вътре. По нищо не личи, че през 50-те години на миналия век в училището е имало 120 деца, а болницата е била участъкова – с лекар, зъболекар, медицинска сестра, акушерка и 3-ма санитари, както и че в нея е имало и родилно отделение, и стационар за болни. Сега руините едва се виждат от избуялата по двора растителност и селяните избягват много-много да минават оттам – заради змиите и спомените.
Всъщност и двете сгради отдавна са частни, само дето собствениците им изобщо не се интересуват от тях. Училището преди години го купил мощният сандански бизнесмен Андон Червенков, а болницата я взел бившият кмет на Симитли Васил Георгиев. В селото обаче не си спомнят да са ги виждали през последните десетина години. Разчуло се, че Червенков търси на кого да препродаде училището, но тук никой не вярва, че ще се намери човек, който да даде пари, за да стане собственик на земята под руините.
Не че няма интерес към селото – понякога случайно през Никудин минавал някой заблуден турист и подпитвал има ли къща за продан, но до момента такава не се е появила – наследниците на никудинци упорито отказват да обявят дядовите си къщи за продан, явно все с надеждата, че като остареят, могат да се върнат в този рай.
Още повече че преди няколко години селото аха да се превърне в курортна дестинация. Тук се появила столична адвокатка, която набързо построила къща за гости. 1-2 години пред нея спирали коли със софийска регистрация, най-вероятно приятели на стопанката, после съпругът й заминал за Испания и оттогава никой не се мярка в къщата.
Никудин е от малкото български села, до които води безупречен асфалтов път. Такъв е при това не само в един участък, а в цялото му 30-километрово продължение до магистрала „Струма“. Въпреки че се води в община Струмяни, целият живот на никудинци е свързан със Сандански. До Сандански пътува единственият автобус, минаващ през селото – без вторник и четвъртък. От Сандански е бившата акушерка, която обслужва здравно целия район, и макар да не се качва в Никудин, селяните знаят, че ако много са на зор, могат да я намерят в някое от близките села. В Сандански хората ходят и на зъболекар, макар че това се прави само в краен случай, и то директно за вадене на зъб. Според кметския наместник на селото Емил Костадинов това било и първото му впечатление от никудинци, когато преди 5 г. го назначили за управник в селото – беззъбите усмивки, с които го посрещнали селяните.
Тъй като селото все пак се води в община Струмяни, Костадинов е човекът, който върши административните услуги, ако някому от никудинци се наложи да се свърже с общинска служба.
За съществуването въобще на община Струмяни виновникът е комунистическото величие Владо Сандев, който е от Илинденци, разказва Костадинов. Тогава тя се създава с 20 села, въпреки че повечето от тях са по-близо до Сандански, отколкото до Струмяни. Иначе неудобството е по-скоро за администраторите в общинските и държавни служби, отколкото за самите селяни. Например служителите от Бюрото по труда в Струмяни трябва да пътуват до Никудин, за да изплащат помощите за безработни, пощаджийката идва пак от там, за да раздава пенсиите.
За Костадинов това не е първото кметуване в Никудин. През 1979 г. бил учител, когато му предложили за пръв път да оглави селото. Тогава останал 3 мандата. По онова време по избирателен списък в Никудин имало 230 души и се правели по 2-3 сватби годишно. Имало и пари – построил двата моста в селото. Замалко да получи и славата на кмет, по чието време в селото е направен язовир – просто демокрацията избързала с няколко години и проектът останал недовършен.
Сега, по време на този му мандат, вместо по 2-3 сватби годишно се правят по 2-3 погребения, а за една изгоряла крушка трябва да ходи да подава молба в общината, защото селото, както и останалите в Струмяни, е без бюджет. По тази причина за този си мандат кметът успял да изгради само чешмичка в селското гробище. То и гробищната църква всъщност са и мястото за социален живот на никудинци – събират се тук да изпратят поредния съселянин, на помен и на 4-те курбана, които се организират всяка година.
Другото посещаемо място освен магазина, кръчмата и гробището е кметството. Понякога, макар и доста инцидентно, някой селянин идва тук да потърси кмета, за да му свърши някоя работа. Иначе върволицата в сградата е по време на избори, защото избирателната секция е в библиотеката, през която се минава, за да се влезе в кметския кабинет. Библиотеката е и най-тъжното място в селото, защото стотиците книги са потънали в многогодишен прах и никой не ги поглежда. Кметът пробвал да ги даде на свой колега от съседно село, но получил отказ – колегата имал селска библиотека със същите заглавия, защото през соца всички книги пристигали с обща поръчка и на практика били еднакви.
В библиотеката единственото съвременно нещо са енергоспестяващите крушки, които нелепо висят на голи шнурове от напукания таван. Въобще цялата сграда е руина. Тя е бивша турска казарма и никой няма спомени някога да е било ремонтирана. Най-зле е таванът над стълбището, който отдавна е паднал и в момента през него прозира небето. В резултат през рехавите, изпочупени греди непрекъснато падат лястовички и почти ежедневно се налага кметът да организира спасителни акции.
В момента с. Никудин е притихнало в тръпно очакване – няколко баби стягат къщите си, защото ще идват внуците от чужбина. И без това освен домашен уют друго няма какво да им предложат. Интернет няма, единият от мобилните оператори тук също няма обхват. Единственото, което бабите могат да предложат като дестинация, е пенсионерският клуб, където понякога се събират местните самодейци, но витае силно съмнение, че на децата ще им е интересно. Едва ли някое ще прояви любопитство към снимките със старата слава на селото, на които дори е запечатан целият болничен екип от най-славните години на някогашната болница. Внуците биха могли да се полюбуват и на запазените тук от баба Добринка 150-годишни носии, но по-скоро няма да проявят кой знае какво любопитство към някогашните пищимали и везани престилки. Теоретично биха могли да си играят и сред буренаците на запуснатото училище, но пък там едва ли ще ги пуснат. Затова остават игрите по дворовете, 10-метровата разходка по напеченото селско площадче и някоя и друга баня в плитката селска рекичка. Но и най-важното – бабините гозби, кристалният въздух на с. Никудин и пищната природа, която зарежда човек дори ако само я наблюдава през прозореца.
ВАНЯ СИМЕОНОВА

loading...


Коментар с Facebook

Подобни новини

Остави коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *