Актрисата Мария Стефанова е родена на 9 октомври 1937 година в Горна Джумая. Тя спечели специалната награда „Икар” за чест и достойнство, която се връчва от Съюза на артистите в България за сценични изкуства. По този повод голямата актриса каза: „Това е една специална награда, която не се дава всяка година и която има особена стойност, защото освен професионализъм включва морал в професията, морал във взаимоотношенията с колегите, морал във връзките с пресата и във всичко, което се съдържа в един сериозен професионален театрален престиж”.
Като я слушам да ми разказва за детството си и за професионалния си път, усещам преживяна болка в гласа й, но не я споделя с упрек към другите. Научила се е да е благодарна за всяко нещо, което съдбата й е поднесла в живота. Научила се е да върви изправена, каквото и да се случва в дните й.
Родителите й са работили в Горна Джумая. Майка й е била учителка по литература. И сега, когато Мария чува имена на селища като Покровник, Крупник, Симитли, всичко й звучи познато. Тръгвайки за представления и гастроли по този път, казва: „Въздухът ми е познат, въздухът е мой, въпреки че не съм живяла дълго в този град. Напуснала съм го на 6 години”.
Винаги ще си спомня разказа на родителите си, че е родена в къща до топлата чешма и насреща е била ковачницата на чичо Димчо ковача, където е обичала да отсяда, след като излезе от портата на дома си. „Там съм ставала цялата в сажди и майка, като ме вижда, вика: „Какво правиш, Маренце?”. И моментално съм се пъхвала под топлата чешма за окончателен ужас на моята майка. Много пъти, когато съм идвала в Благоевград, търся да видя къде е тази топла чешма”.
Майка й си отива рано от този живот, а татко й не успява да й покаже къде е била тази чешма, въпреки че е идвала за по-дълго в града, когато нейният съпруг, художникът Христо Стефанов, рисуваше стенописи в читалището и в Регионалния исторически музей на града. Родителите й са казвали, че на сцената на старото читалище в Благоевград е била първата й изява пред публика.
Майка й Виктория, Червенякова по бащина фамилия, е от Дупница. Баба й Пана Паликарска по майчина линия е от Егейска Македония. Братът на баба й се е казвал дедо Коте. Чувала е, че Паликария, Паликарски значи гърчеещи се българи, въпреки че не е сигурна в това твърдение. Баба й Пана е била много красива и са й казвали Америката в съседното село Яхиново, където са имали имот с дядо й. Тя е била едра, бяла, с огромна пшеничена коса и със зелени, изумрудени очи. Въртяла е целия имот.
„Тя беше всичко, защото дядо ми Михал си беше абсолютен бонвиван, или плейбой. Той винаги работеше далеко и никога не идваше, когато прекарвахме ваканциите при баба, която се грижеше за шестима внуци. Натоварваха ни на влака за Дупница с по един мукавен куфар и пристигахме при баба. Всичко съм вършила при нея. Най-красивите ми лета са прекарани между Дупница и Яхиново”.
Тя й е казвала: „Ако не е огледалото, по сърцето човек никога няма да усети, че остарява”.
„Баба беше неграмотна, но това беше един от най-мъдрите хора, които съм срещала в живота си. От нея съм научила всички основни неща за живота на една жена. Как трябва да посреща събитията, големите и понякога недобрите събития, които съпътстват живота на една жена. А те са неизменни, на всяка жена се случват.
Другата ми баба Ефимия по бащина линия беше абсолютна интелектуалка, защото тя беше дъщеря на свещеник с много специално място в Царево село. Тя беше дълбоко религиозна, много вярваща. И аз помня нейната ръка, с която ме водеше в черквата. Нейният стол беше най-близо до амвона. Там съм видяла най-страшната картина от войната. Един оловен ковчег с едно прозорче. Какво ли не направи баба, за да не отида да видя това нещо, но детското ми любопитство надделя и това е травма, която нося цял живот от войната, която може би има точно този вид”.
Дядо й се е казвал Стоил. Баща й Александър Стоилов Стефанов е взел името на баща си, а за фамилно – на дядо си. Бил е царски офицер. И по баща, и по съпруг Мария запазва фамилията Стефанова.
Познавах лично съпруга й Христо Стефанов, който беше приятел с благоевградския дърворезбар Христо Бараковски и участваше в документален филм за него. Освен това той е художникът, направил стенопис в Регионалния исторически музей в Благоевград, поканен да рисува по повод пристигането на Дипломатическия корпус в града.
Мария добавя, че той е изписал тавана на читалището в града, където има едно младо момиче, което поднася цвете на тази сцена, защото това е първата сцена на неговата съпруга като дете. Била е петгодишна и е ходила на детска градина в града. Когато е трябвало да излезе на сцената, е съвпаднало с важно събитие в живота на семейството. Предстояло свето кръщение на братчето й, но Мария заявила, че ако не присъстват всички, включително и попът на първия ред, така че да ги вижда, няма да излезе да играе щуреца в детската пиеса. Тя нарича детската градина забавачница. Мария е играла щуреца – главно действащо лице в пиеската.
Христо Стефанов е един от голямата петорка художници на Пловдив заедно с Георги Божилов-Слона, Димитър Киров, Енчо Пиронков и Джон Левиев. Било е през 1964 година. Седели са на една маса в пловдивски ресторант с драматурга на пловдивския театър, който я посреща на гарата и я води на обяд с тях.
„Един поет ги нарече „князете” – споделя Мария. – Видяха, че влиза млада артистка, шегуват се, закачат се. Запознавам се – Мария Стефанова. Христо също се представя – Стефанов, и се засмива: „Предопределено е!”. Всички се смеят, а на мен съвсем не ми беше в този момент до шеги. Подминах мрачна, мъчих едни сарми, които въобще не можех да преглъщам, и така започна съдбовната ми история в Пловдивския театър”.
И разказа за душевната травма. Навремето имаше прегледи за национална драма и театър, в които всички провинциални и столични театри представяха най-добрите си представления. Преди това имаше районен преглед и тези, които се класираха на първите места, отиваха на националния преглед в София. Тогава тя играе в Русенския театър и е в ролята на цветарката в постановката „Я, колко макове” на Никола Русев, като печели награда. Получава покана от директора на Народния театър Славчо Васев, който й казва да не заминава, защото искат да я вземат в Народния театър.
„Той беше писател, симпатичен и кротък човек, и ми каза: „Избрали сме си няколко имена за назначения и едно от тях е и Вашето”. Чуло се беше из София за това назначение, защото нашият театрален безжичен телефон работи безотказно и аз чакам, чакам… Един ден срещам една колежка по „Раковски” и тя ме пита защо не съм била на откриването на театъра. И аз казах, че не знам, че се е открил сезонът. Тогава поисках среща с директора. Записах си ден и час и той с такава болка и притеснение ми обясни как театърът има много сериозна нужда от мъж като Любчо Киселички, но той току-що се оженил. Жена му също била актриса и той поставил условие, че ще дойде в театъра, ако бъде назначена и жена му, иначе не бива да се разбива младото семейство. И аз, която имах най-малко връзки и специални контакти, изгърмях. Но директорът ми каза: „Долу Ви чака цялото ръководство на пловдивския театър”. Когато излязох от кабинета и влязох в двора на Народния театър, който е знаменателен в моя живот, видях подредени тримата: големия български режисьор Христо Христов, кинорежисьора Кирил Илинчев и драматурга Атанас Бояджиев. Казаха, че ме чакат и ми обясниха какви роли са ми приготвили да играя. Наредиха ми един фантастичен репертоар. Казах, че ще си помисля, и побягнах, защото сълзите ми напираха. Но чух зад гърба си ясно: „До довечера трябва да ни кажете, защото трябва да си намерим актриса”.
Майка ми ме посрещна и каза: „Ще отидеш там, където те искат. Където не те искат, ще съжаляват!”. Тя беше изключително мобилизиран и сериозен човек, учител по литература и български език, високоинтелигентна, с широки разбирания за живота и света, и е първият човек, който за ръчичка ме е завела в Народния театър. Имаше пристрастия към Работническия младежки съюз /РМС/, защото беше изключвана от много университети заради това, че разпространявала „Червен смях” на Смирненски. Тя беше една от жените, която работеше активно в българското женско движение”.
Родителите на Мария напускат Горна Джумая около 1946 година и винаги след това са живели в София. В Благоевград Мария вече няма близки, но си спомня преди години, когато отива да защити колегите си в Народния театър, получава наказание и отстраняване от трупата. Тогава веднага я канят колегите от благоевградския театър.
„Аз пристигнах и поставих там пиесата „Инкасаторът” на турския писател Азис Несин с трима прекрасни благоевградски артисти – Юлия Дживджорска, Бистра Тупарова, а мъжът в историята, който завърта интригата, беше актьорът с гръцкото име Стефан Гулямджис. Димитър Цолов беше директор и работих с удоволствие. Много висока оценка от театралната критика получи това представление. Един доста серт критик написа, че това е бижуто на сезона. Обичам ги тези актьори, мила ми е историята с Благоевград. Мило ми е мястото, мил ми е въздухът, когато тръгвам по пътя за този край, въпреки че съм прекарала в Дупница и в Яхиново много лета и зими, и празници. Божич съм посрещала там и съм вършала с конете, и съм въртяла веялката, носила съм на жътварите храна и съм карала кабриолета на баба, и съм яла от голямата ябълка, която се намираше в малката бахча на Джерманчето. Мисля, че дете, което не е раснало на село, е ощетено дете.
След завършване на висшето си образование във ВИТИЗ „Кр. Сарафов” Мария работи по разпределение във Враца, след това две години в русенския театър и 10 години в пловдивския.
„Аз винаги съм се връщала в Народния театър, носих със себе си репертоара му, играх всички роли, които една млада актриса би могла да пожелае. Няма голям български актьор, с когото да не съм играла, както няма престижен режисьор, с когото да не съм се срещнала. Имах шанс и голяма болка в професията. Нищо не ме пощади, животът ме удари всякак, спъна ме много пъти, но моят характер изглежда е такъв, че събирам сили, гълтам сълзите, прощавам и продължавам”.
На въпроса коя е най-голямата болка в живота й, казва, че има нещо, за което не може и не иска да говори. „Болката не се преодолява, човек трябва да се научи да живее с нея. Когато е сериозна, истинска, дълбока, тя не минава с магическа пръчка. Човек намира начин да може да живее с нея”.
Двамата с Христо имат дъщеря, Елена, която живее в чужбина, но за съжаление казва, че няма внуци. Не иска да говори за това, просто съдбата е била такава. „Не ми беше лесно в този период, в който тя трябваше да направи някои неща”, казва Мария за дъщеря си. „Работеше на три места, за да лекуваме баща й, при когото първо започна ослепяването от химикалите, с които работеше сцените, които толкова обичаше да рисува и изографисва. След това заболя от рак на белите дробове и години наред го лекувахме преко сили, когато лекарите ни казаха, че му остават от три до девет месеци живот, но го казаха на мен и на нея, не на него. Той до последно не научи, че му е сложена диагноза с толкова страшен и кратък период, но двете успяхме да изкопчим от живота шест години и половина”.
След смъртта на Христо Мария се връща в Народния театър по покана на директора Мариус Донкин и получава „Аскеер” за главна женска роля, която изиграва в спектакъла „Три високи жени” от Едуарт Олби. Там играе „Моята скъпа лейди” от Израел Хоровиц. Следва „Облог” от Дейвид Линдзи-Абер – роля, с която е принудително пенсионирана на 55 години. Но един ден отново я търсят да се върне в театъра, та до днес. В момента каза, че репетира по покана във Военния театър една сериозна роля в пиесата „Кралицата Майка” на италианския автор Манлио Сантанели, в което има игра на думи. Извън контекста на висшите особи за децата, майката наистина е действителната, живата кралица. Питам я дали й пречи възрастта, а тя казва, че щом я взимат да играе, нищо не й пречи, само понякога пречат събитията, които се случват извън волята и силата й да разреши даден проблем.
„Аз съм в прекрасни отношения с колегите си и за тази награда съм безкрайно благодарна на Съюза на артистите и лично на Христо Мутафчиев! Това е животът . работиш, спъваш се, падаш, ставаш, прощаваш! Толкова малки дребни предателства, обидни подлости, но те не са на централно място и не могат да спънат човек, който има нещо, към което се стреми, което поставя по-високо от своето его. Когато обичаш нещо повече от своя егоистичен интерес, трудно могат да те спънат трайно. Всяка роля малко или много оказва влияние върху актьора, който я изпълнява. И сега всяка роля, която играя, като „Скъпа Лейди”, „Облог”, „Нова земя”, във всяка от тях има нещо от моя живот. Още не съм навършила 85 години, но в това мое дълго живеене няма начин в описаните женски сериозни роли или чувствителните женски характери да няма частица от мен. Винаги има в тях част от моята съдба. Те винаги са били част от мен и аз винаги съм била голяма част от тях”.
Питам я кой я открива за киното. А тя казва, че докато е била студентка, това става естествено. „Бях Сарафовска стипендиантка и в момента, в който завърших, бях разпределена безапелационно на мястото, определено за мен. И това беше Враца. В който и театър да попаднех, винаги бях плътно заета в репертоара. И така се получаваше, че директорите, не с лошо чувство, разбира се, а за да си запазят репертоара, не ми казваха, че има интерес от страна на режисьорите към мен, че съм поканена на кастинг, който тогава се наричаше пробни снимки. Когато дойдох в София, веднага на следващия сезон започнаха поканите. Въпреки че работех интензивно в Народния театър и не разполагах с много свободно време, имам вече 28 филма зад гърба си и много телевизионни постановки. Тогава един филм се снимаше по пет-шест месеца. Това беше невъзможно в моята практика, но съвместявах. Едновременно репетирах, играех и нощно време снимах в телевизията или в киното. През нощта снимам, връщам се и отивам на репетиции в театъра. Свършва репетицията, качват ме на кола, заминавам на снимки”.
Част от заглавията с участието на Мария Стефанова са „Малко небе за трима”, „Иван Кондарев”, „Карамбол”, „Вчера”, „Всичко е любов”, „Петък вечер”, „La donna e Mobile”, както и телевизионните сериали „Сам сред вълци”, „Дунав мост” и др.
Спомням си я много красива в ролята на Ния от „Преспанските камбани”. Каза, че й е любима роля, защото там е работил и нейният съпруг заедно с режисьора Христо Христов. Съпругът я облякъл в тази красива рокля с люляков цвят. „Когато излизах с нея за чакръка, усещах как публиката ахваше. Това усещане е незабравимо за мен”.
Питам дали Христо я е ревнувал от това, което се случва на сцената и в киното, защото тя наистина беше и е много красива жена. „Сигурно ме е ревнувал, това е неизбежно, но той никога не ми сложи някакви юзди и никога не показа това чувство пред мен. Беше много уравновесен човек. Това беше големият ми подарък в живота – да срещна Христо и той да бъде мъжът до мен. Аз бях толкова сигурна с този човек. Той никога за нищо не ми попречи. Даже когато тежко заболя и аз прекъснах всички мои участия, огорчих много мои колеги, ядосах доста директори, той не се успокои, когато чуваше да отказвам по телефона, и питаше: „Защо го правиш? Аз мога да се справям, защо го правиш?”. Но за мен решението беше категорично. Знаех тежката диагноза. Преживях 6 години до него без театъра, без киното. Но това бяха най-плътните взаимни 6 години в живота ни. Оставахме все повече само двамата и приятелите ни, които помнят как сме живели с големи компании, гостуванията у нас на чуждестранни колеги, мои и негови, и все ни питаха: „Но какво правите само двамата по цели нощи?”. Ми нищо, говорихме си, говорихме си, изговорихме си целия живот. И много често за абсурда на нашата кооперация от нашия апартамент се чуваше бурен смях. От сърце сме се смели на истинските представи за нас двамата, за неверните илюзии за нашия живот, за всичко, което само ние двамата си знаехме какво е, как е било и защо е било”.
Питам кой е най-големият урок в живота й досега. „Уроците на живота са няколко, не мога да кажа, че има само един голям урок. За мен истинският урок е това да мога да прощавам и преди всичко да бъда търпелива. Нищо насилствено не става добре. Най-хубавите неща се случват по естествен път. Тогава те са и най-сладки”.
Пожела си само да е здрава и колегите й да са здрави, театърът да върви напред по своя си път и публиката да я обича! Защото нейният любовен разговор с тази публика някак си не свършва. Много й е скъпа тази нейна публика! Публиката, сцената и любимата й дъщеря са светлината и надеждата в дните й! А за публиката Мария Стефанова е и остава една от най-красивите и талантливи актриси в театъра и киното.
ЮЛИЯ КАРАДЖОВА
