Носителят на „Златен Хипократ“, младият благоевградски лекар, специализант по неврохирургия, д-р Велислав Павлов: Наградата не означава, че всичко знаеш, а просто си бил по-настоятелен от другите

Велислав Павлов е на 25 години от Благоевград. Възпитаник е на Езикова гимназия „Акад. Л. Стоянов“ и на Софийския университет, където завърши медицина с пълно отличие и заслужи признание за своя труд, упоритост, целеустременост. Випуск 2022 г. на Медицинския факултет към СУ „ Св. Климент Охридски“ се гордее с двама отличници. Единият от тях е чуждестранният гражданин д-р Глафи Пол, другият е именно благоевградчанинът Велислав Павлов, който бе награден със „Златен Хипократ“ – златна значка, грамота и плакет.

В момента младият лекар е специализант по неврохирургия в УМБАЛ „Свети Иван Рилски” – София.

Разговаряме с него за избрания път, трудностите и предизвикателствата, за това дали и какви съвети му дава неговата майка Кирилка Павлова, която е главен учител по математика в Националната хуманитарна гимназия…

Д-р Павлов коментира и темите какво кара редица млади лекари да търсят реализация в чужбина, как могат да бъдат спасени от закриване отделения и малки болници, защо самият той е избрал да остане в страната ни и не на последно място отправя съвет към младите хора, които се „лутат“ в живота…

Доктор Павлов, първо поздравления и честито!
Благодаря!
Какво стои зад това да завършите медицина без нито една петица и да заслужите отличието „Златен Хипократ”?
На първо място много труд. За разлика от много колеги няма да кажа, че е с безсънни нощи, тъй като, ако си постоянен, няма нужда да не спиш нощта преди изпита. Наистина е имало случаи да си лягам късно, но не и да чета по цяла вечер преди самия изпит. Основното изискване за постигането на дадена цел е постоянството. Необходима е обаче и доза късмет, особено на изпити, тъй като там се падат теми, зависим си от чисто субективни фактори, като настроение на преподаватели и т.н. В тази връзка бих искал да кажа, че самият „Златен Хипократ” далеч не означава, че всичко знаеш, а просто че си бил по-постоянен от другите.
По кои дисциплини или в кой период от следването Ви е било най трудно?
Най-трудни, но и интересни, са клиничните дисциплини, тъй като там има доста специфики, но и може да се задълбочиш в много и интересни теми, което може да отнеме доста време. Иначе от другите специалности са ми били интересни и „Педиатрия”, и „Вътрешни болести”. Що се касае до самото следване, според мен най-лесно е в началото, когато се изучават общите специалности, анатомия, физиология и след това, от трети курс, идват клиничните специалности и става по-трудно, но и по-интересно.

По време на произнасянето на словото след удостояването със „Златен Хипократ“

Имало ли е момент, в който да сте си казал: „Не мога повече. Дотук бях. Да става каквото ще”?
Минавали са ми мисли да се откажа, но не съм изпадал в крайности и никога не съм си казвал: „Да става каквото ще” и просто да „махна с ръка” и да зарежа всичко. Винаги съм се стремял да дам и да използвам максимума от себе си. Както се казва, „да се изцедя тотално”, за да науча и знам възможно най-много. Пак ще се върна на клиничните дисциплини. Има колеги, на които те им се отдават, вървят им с лекота. Аз трябваше да положа много труд, за да мога да разбера дадените особености, различните заболявания – тяхната патогенеза, клиника, самото им лечение. Наистина доста, доста пъти трябваше да препрочитам едно и също нещо, за да вникна, разбера и следователно да го запомня.

И като говорим каква е „формулата” за постигане на дадена цел, ще допълня, че освен постоянство и доза късмет е необходим и преговор на нещата.Сигурен съм, че няма лекар, независимо от специалността, който да е постигнал някакви цели, без да преговаря и да затвърждава знанията си.

Защо решихте да се насочихте към медицината? Със сигурност като възпитаник на Езиковата гимназия сте имал и други възможности за развитие?
Като ученик в 7 клас започнах да се увличам по химията и се класирах на националния кръг на олимпиадата по този предмет. По същото време започна да ми харесва и биологията. Въпреки това кандидатствах в Езиковата гимназия с цел да науча поне два чужди езика. Интересът ми към химията и биологията не стихна и продължих да участвам на олимпиадите по двата предмета. И, да, подготовката в ЕГ „Акад. Л. Стоянов” много ми помага. Научната/специализираната литература в областта на неврохирургията е на английски език, на български почти няма. Благодарение на усвоените знания и завършвайки паралелката с английски и немски, мога да си превеждам, да чета и разбирам това, което ме интересува. Разбира се, чуждите езици са много важни и за участието в симпозиуми, форуми, комуникацията с колеги от цял свят.

Що се касае до интереса ми към медицината, не мога да кажа, че директно и целенасочено „се запалих”. По-скоро бях привлечен от невронауките. Първоначално гледах документален филм за дълбокомозъчна стимулация. Операцията представляваше имплантиране на електроди за дълбокомозъчна стимулация в определени структури в главния мозък на пациент с Паркинсон, който по време на операцията бе буден и комуникираше с хирурзите. Най-интересното от интервенцията беше, че пациентът имаше значителен тремор, а след имплантацията на електродите и стимулация треморът на пациента намаля значително. Това доста ме вдъхнови и тъй като разбрах, че неврохирурзи от нашата страна осъществяват този тип операции, директно се насочих към специалността. Тоест първата ми любов и цел бе неврохирургията, а не точно самата медицина.

Е, да, но за да стане човек неврохирург, първо трябва да завърши медицина.
Точно така. Спомням си, че взех решението още в 10 клас и кандидатствах медицина с цел да стана неврохирург.
Не знам дали има такава тенденция, но си мисля, че много млади лекари биха се ориентирали към пластичната хирургия като по-комерсиална специалност.
Не само пластичната хирургия, а и дерматологията е доста комерсиална, но, честно казано, на мен не са ми интересни. Повечето от колегите, поне тези от Софийския университет, се насочват към тези специалности, защото настина ги влече, отдава им се и искат да се обучат, за да могат да третират правилно пациентите. За щастие, много малък процент от завършващите медицина, които са мои познати и колеги, избират въпросните специалности заради финансовите аспекти.
Аз лично, както и вероятно мнозина хора извън медицината, не знаех, че за разлика от други специалности при неврохирургията специализацията не е 2, а 5 години. Или се учи общо 11 години.
Да, действително са общо 11 години. Като през тези 5 години работиш и в клиника, не си само студент. Получаваш заплата, не разчиташ на студентската стипендия, която е много ниска, но това е друга тема.
И по време на специализацията имате нещо като ментор?
По време на цялата специализация имаш ментор и той отговаря за теб. Това е голям плюс, тъй като специализантът няма необходимия опит, който се натрупва с годините.
А Вашата работа в какво се изразява? Влизате ли в операции, „потапяте“ ли се в реална работна обстановка на истински лекар неврохирург?
На7 април бе изпитът за специализантското място. Бяхме трима кандидати. Комисията се състоеше от четирима хабилитирани лица /б.р. доценти и професори/. Дадоха ни да пишем по три теми. След устен изпит съответно аз бях избран за това специализантско място в УМБАЛ „Свети Иван Рилски” в София. По време на стажантството имаш възможност, естествено с разрешение, да те допуснат до операционната да гледаш операциите. Конкретно за неврохирургията, в най-важната част – оперативната интервенция, обичайната практика е функциите да се поемат от ръководителя на екипа, който е и главен оператор. Разбира се, самата оперативна интервенция е свързана с доста техники, чрез които може да се помага на главния оператор, тоест да се асистира.

Голям плюс е, че в нашата клиника почти всички случаи, да не кажа и всички, се обсъждат. По-младите и неопитните питаме, задаваме въпроси и по този начин се учим.

Младият лекар по време на участието си в международен конгрес

Д-р Павлов, фактът, че сте решил да останете и да работите в България, ме кара да повдигна една „болна” тема. Много млади лекари „бягат” от страната ни и търсят реализация в чужбина. Защо се случва това – заради заплащането и условията на труд ли?
Според мен един от проблемите е, че много от завършващите медицина доста късно се ориентират за дадена специалност. И, да, често като оправдание се използва заплащането, но аз мисля, че поне за човек в моето положение – като току-що започващ лекар специализант, заплатите са добри. Естествено, би могло и да е по-добре, има накъде да се надгражда. Ще го кажа така – заплащането не е перфектно, но не и най-лошото.
Както казах, колеги не знаят до последно към какво да се насочат. Някои започват със спешна медицина и ако не може да се преориентират тук, в България, заминават за чужбина. Там първо трябва да положиш изпит за езика. Говоря конкретно за Германия, защото знам, че там е така. След това трябва да ти отпуснат място и е доста дълга и несигурна, поне за мен процедура. Също така има малка вероятност, поне в настоящия момент, да вземат лекар-специализант в добра клиника в страна като Германия, тъй като имам колеги, които работят в момента там и сме обсъждали темата.
Тук процедурата, в повечето случаи, е следната: от 4-5 курс, когато си се ориентирал за дадената клинична специалност, която искаш да специализираш, отиваш на стаж, като по този начин виждаш част от същинската работа още преди да си завършил. След това се обявява конкурс, естествено в зависимост от необходимостта за специализанти на дадената клиника, и се кандидатства за даденото специализантско място, като в никакъв случай не е сигурно, че ще те приемат в клиниката, в която си доброволствал. Същото е като в чужбина, но добра чуждестранна клиника трудно ще ти отпусне място, тъй като те си обучават студентите още от университета и след това ги назначават. Тоест много е трудно чуждестранен лекар да се уреди в хубава клиника, поне за момента.
Разликата е обаче, че в Германия например може да работиш в лечебно заведение в малък град и въпреки това заплащането и условията да са много добри. Тук не е така. Има много ограничаващи фактори, в това число и проблем с местата за специализанти. Много колеги искат да специализират в големите градове – Пловдив, Варна, Стара Загора, София, може би и Плевен, но клиниките там не са безброй.

Със съученици и класната Я. Ангелова след изпращането на випуск 2016 г. на ЕГ

В смисъл че лечебните заведения в тези градове имат капацитет и местата за докторанти не са неограничени?

Точно така. Но имат и друг проблем. Извън градовете, които изброих, няма толкова добри условия. Специално за Благоевград съм сигурен, че няма чак толкова специализантски места, няма и голяма патология. Болшинството от младите лекари искаме да работим много, за да видим голяма част от клиничните специалности, за да сме по-добре подготвени. В големите центрове има много пациенти и може да се учиш, докато в провинцията това няма как да се случи. Да, хората ще кажат: Все отнякъде трябва да се започне”, но е факт, че по-трудните случаи от провинцията отиват в големите центрове, в големите градове.
Тоест един от проблемите е, че в провинциалните болници няма необходимите условия или капацитет?
И двете. Като няма условия и капацитет, няма и възможности за лечението на по-сложните и различните заболявания. Друг е въпросът, според мен, че дори и за не толкова сериозни заболявания пациентите търсят конкретен специалист, който си е изградил име в някой от големите центрове. Пациентите, не по тяхна вина, вместо да търсят специалисти в местната болница, търсят лекар с авторитет, който би следвало да се занимава с тежките патологии. Тоест провинцията един вид бива „захвърлена” за сметка на големите болници и лекари, които имат много случаи, и по този начин се пренатоварват. Наистина има случаи, които трябва да бъдат оперирани в голям център, но други не. Това важи и за другите клинични специалности, било за обща хирургия, педиатрия… за всички.
Факт е, че много отделения, да не кажа и по-малки болници, са пред закриване точно заради липсата на кадри. Как може да бъде разрешен този проблем?
Може би решението е лекари от голям център /и от съответното отделение/ да бъдат пренасочени и да работят и преглеждат в по-малките болници. В големите клиники има строга структура и йерархия. Един от начините, според мен, който ще предотврати закриването на отделенията, е предлагане на по-млади специалисти ръководни длъжности в други болници, като по този начин той може да развива своето отделение. Другият е, ако в самото отделение няма чак толкова много работа и имат свободно време, да се извършват своеобразни обмени на опит – или лекари да бъдат пренасочвани към по-малки клиники, където да прилагат знанията и уменията си или от другите клиники лекари да посещават големите центрове с обучителна цел.
И все пак опира до пари. Тоест, малката болница трябва да разполага с финансови средства, да привлече даден специалист?
Да, но ако той е наистина добър, ще може да сформира екип, а това ще е печелившо.
Вие лично бихте ли дошъл да работите в Благоевград?
Разбира се! Ако получа покана, бих дошъл да консултирам пациенти в свободното си време. Винаги бих дошъл в родния си град, а и не само за да помогна, да бъда полезен, с каквото мога.
И като казвате свободно време, какво обичате да правите, когато не сте на работа, не учите или не четете строго научна литература? Спомням си, че в юношеските години бяхте успешен таекуондист.
Тренирах таекуон-до 10 години, но се отказах заради медицината. Предстоеше ми участие на европейско първенство, но имаше предварителни кандидатстудентски изпити и се отдадох на четенето. След като ме приеха, спрях с таекуон-до. Не ми остава чак толкова свободно време, за да се осъществяват различни „нощни дейности”, а и гледам да напредвам в неврохирургията. Чета учебници и статии. А иначе обичам да се разхождам с приятелката си и други приятели, понякога играем футбол с тях. Прибирам се и да видя родителите си.
Какво дете бяхте, ядосвахте ли родителите си, налагало ли се, ще се изразя по-деликатно, да Ви „профилактират”? Г-жа Павлова дава ли Ви съвети и напътствия?

Майка ми дава съвети, но чисто житейски, не за ученето. Като малък бях доста мотивиран и въпреки че тя е учителка, не ме е карала да уча насила и не ми е „стояла над главата”. Винаги ми е било интересно да чета по каквито и да е предмети. Естествено, изпитвала ме е и много ми помогна за кандидатстудентския изпит по биология. Там трябваше, образно казано, да се „зубрят” темите и да се пишат дословно, както е в учебника. Благодарение на майка ми, която ме изпитваше, не се наложи да ходя на частни уроци. Много съм признателен и на баща ми. Той е шофьор и има хоби да строи, изработва различни неща и винаги ми е било много интересно да го наблюдавам как „изобретява” предмети за къщата. Надявам се да съм наследил неговата сръчност.
А имал ли сте афинитет към математиката?
Да, при това голям.
Значи има наследствена връзка в тази посока?
Със сигурност. Настина математиката ми вървеше и не съм се „затормозявал”, за да я науча и да се справям с материала. Решавах задачите с лекота и бях сред първенците в класа, но никога не съм мислел да кандидатствам с математика.
Тоест нямал сте амбиции да станете учител по математика?
Учителският пример и с негативните, и с положителните емоции е пред мен. Виждах какво е да си учител, но не знаех какво е да си лекар. Реших да се насоча към медицината, още повече че нямах база за сравнение по отношение на лекарската професия.
Как се виждате след 10 години?
Харесва ми начинът на работа в клиниката, в която съм сега. Виждам се там. Искам да оперирам много, да придобия значителен опит, да се развивам в областта на функционалната неврохирургия. Желанието ми е да съм от максимална полза на пациентите си. Хубавото е, че неврохирургията е доста по-млада, ако мога така да се изразя, от много други специалности и има поле за развитие. Надявам се и да започна да публикувам научни статии, което ще подпомогне работата ми.
Значи твърдо сте решил да се реализирате в България?
Разбира се! Искам и възнамерявам да остана тук. От моята гледна точка смятам, че тук е много по-трудно да се реализираш, отколкото в чужбина. Затова добрите лекари избират трудния път и остават в България!
Споменахте за статии, научна продукция. В този ред на мисли имате ли амбиции и за академична кариера?
Да. Имам интерес към научната и академичната дейност. Докато бях студент, участвах в четири международни конгреса и имам три първи места за представени проекти. Участието в подобни форуми до някаква степен помага при писане на статии. Също така в Софийския университет бях демонстратор в Катедрата по анатомия. За съжаление беше за кратко, но за в бъдеще искам да преподавам на студенти и да ги мотивирам.
И на финала на нашия разговор може ли да Ви помоля да отправите съвет към стотиците млади хора, които се лутат в живота и не могат да си намерят мястото?
Бих ги посъветвал да си ценят времето и да го използват максимално, защото то не е безкрайно. Колкото по-рано се насочат и знаят какво искат да правят /и тук нямам предвид само медицината, а по принцип за нещата от живота, дадена специалност, работно място/, толкова по-добре за тях. Бих им казал и че ако искат да постигнат целите си и да бъдат удовлетворени, то трябва да оползотворяват времето си за смислени неща.