Носителят на приза „Будител на годината Дупница 2023” В. Боков 25 г. след гурбет в Италия: В Милано дупничани живеехме в Боклука, в бараки без ток и вода, но сме такива, че въпреки неудачите напираме да минем стената и надникнем оттатък

Валентин Боков е роден в първия учебен ден на 1959 г. във врачанското село Хайредин. Учи в Учителския институт в Дупница, където се запознава с бъдещата си съпруга Елена В. Кацарска и съвсем естествено след това остава в един от най-красивите градове на страната – Дупница. Работил е като учител по трудово обучение в гр. Мизия и по български език и литература в гимназията в Бобов дол, както и като художник и дизайнер в обувното производство. От 1992 г. е журналист във вестник „Югозападни вести“, а след това в „Нова България“. 1994/1995 е главен редактор на общинския вестник „Светлина“, а от 1999 г. заедно с Теньо Андонов, Юлияна Колчакова и Елена Кацарска като издател подготвят и издават регионалния вестник „Дупница плюс“. От 2008 до 2022 г. издава културно-информационен гайд за Югозападна България, в който отделя максимално внимание на културните събития и програми в региона. Междувременно подготвя за печат книги на краеведи, писатели и поети от Дупнишко и съседните области.

Валентин Боков е издал и няколко свои книги. От 80-те години на миналия век пише фейлетони, които са публикувани по националното радио и в печатни издания, като част от тях събира в книжка, която издава през 2015 г. Има издаден онлайн роман, а тази година излезе от печат книгата му „До Милано… и обратно“ – за съдбата на дупнишките гурбетчии в Италия през 90-те години на миналия век. Подготвил е за печат още няколко романа, които предстои да бъдат издадени.

Валентин Боков е „Будител на годината Дупница 2023“. Разговаряме за живота му в Италия и България една седмица преди представянето на книгата му „До Милано… и обратно“.

– Г-н Боков, в книгата си „До Милано… и обратно“ описвате живота на българските гурбетчии в Италия през 90-години на миналия век, както и Вашите „приключения“ в Италия през това време. Защо решихте да напишете тази книга 25 години по-късно?

– Първо бих искал да кажа, че това е една твърде лична, твърде изстрадана за доста дупничани тема. А за да напиша тази история, ме провокира и духът на нашенеца, който въпреки неудачите, трудностите и проблемите, които го спъват отвсякъде, винаги напира да мине стената и да надникне оттатък. А защо 25 години по-късно? Защото, след като се върнах от Италия, започнахме с колеги журналисти да издаваме вестник и времето ми беше ангажирано изцяло с тази дейност. Пък и, честно да си кажа, изобщо не ми се мислеше за този неособено приятен период от живота ми.

– Две години сте били в Италия. Кое Ви провокира да заминете в чужбина?

– Причината бе апокалиптичната криза, разтърсила страната ни през 1997 г. Така се събрахме една група познати и решихме да заминем. Затова и заедно подадохме документи за визи. Става въпрос за австрийски туристически визи, с които да можем безпрепятствено да се придвижим до италианската граница. От тази група, която се състоеше от 15-ина човека, само на мен и една жена ни издадоха визи за Австрия. Човекът, който ни транспортираше, ни остави в Словения – на 60 км от границата. С тази жена сами стигнахме граничния град Нова Горица, прескочихме оградата на границата с Италия, а след това стигнахме без особени проблеми гр. Милано.

– Какви бяха първите Ви впечатления, като стъпихте на италианска земя?

– Съвсем друга цивилизация – подредени и китни градове и села. Впечатлиха ме и затворените комплекси, в които външен, неканен човек не може да влезе.

– По какво си приличаше и различаваше България от Италия през 90-години на миналия век?

– България тогава имаше прилика с южната част на Италия донякъде. Иначе разликата беше огромна. Най-вече по отношение на инфраструктурата. Ако мога да направя грубо сравнение – днешна София прилича донякъде на Милано от 90-те години на миналия век.

– А Дупница на кой град в Италия прилича?

– Може би заради големината и планинските възвишения около него гр. Алба ми напомняше на нашия град. С тази разлика, че там ухае на препечени лешници, защото има голяма фабрика за преработка на тези ядки.

– Каква беше първата Ви работа и лесно ли се адаптирахте?

– По онова време да тръгнеш на гурбет и успешно в един прекрасен момент да се установиш където и да било – в „приказната“ местност Боклука, в някоя запустяла фабрика или изоставена сграда, е, образно казано, първият етап от приключенията ти там. Защото, като пристигнеш в чуждата страна, работата не те чака. Първо трябва да си намериш място, където да преспиваш. А това място обикновено за хората без връзки е в барака на Боклука – тогава имаше 30-ина бараки, разположени в края на една нива, която се намираше на около два километра от центъра на Милано. След това трябваше да си оборудваш бараката, да си намериш легло, завивки и дрехи. Да намериш къде да се храниш, защото не може да си купуваш храна със средствата, които разполагаш. Издават ти карта за обяд и вечеря в менза – специални столови за безработни и бедни, най-вече чужденци. Храната в такива заведения бе добра. След като решиш тези елементарни битови проблеми, започваш да учиш италиански, защото никой не те взима на работа без да знаеш езика. Междувременно с приятели започваме да обикаляме в търсене на работа. Обиколихме всеки кът на Милано, после покрайнините, после извън Милано – на 20-30 километра в кръг, но работа нямаше. Имаше тогава хора, които по две години не си намираха работа. Но имаше и случаи, когато обитателите на Боклука са се вдигнали рано и отпрашили да търсят работа, а в бараките са останали неколцина, препили предната вечер. На някое капо му трябват в този ден работници и праща работника българин да му осигури. Този човек намира, естествено, пияниците, които започват работа, а прилежно търсещите съответно гонят Михаля.

Аз пристигнах в Италия през месец февруари 1997 г. След като не сполучих, през месец юли с един ломчанин заминахме да търсим работа в селското стопанство. Това стана в района на градовете Салуцо, Алба и Кунео – на около 60 км южно от Торино. Там се срещнах с много интересни хора от всякакви националности. Сприятелих се с един български турчин, който ми помогна да си намеря работа. Фермерите, при които работих, общо взето бяха чудесни хора. Те се отнасяха с уважение към нас и с разбиране. Но пък работата не беше лека и изискваше огромни физически усилия. Ломчанинът, с когото търсех работа, бе по-едър от мен, но и възпълничък. Затова капото предпочете да наеме мен. В селското стопанство съм брал праскови на няколко места, грозде и лешници. Надницата ми беше около 50-60 марки на ден. А за това дали италианците се чувстват богати, или не, ще дам пример с една млада италианка, която работеше на тази временна работа с мен, чийто съпруг беше карабинер. Той получаваше заплата от 1800 марки на месец, но тази сума не стигаше на семейството да живеят нормално. Тази жена ми е споделяла, че с тези пари не можели да си позволят да имат дете, а тя работеше, за да може да си оправи зъбите. Не мога да не спомена и дядото на това момиче – ноно (дядо) Бартоломео – 84-годишен, участвал във Втората световна война, пленник на руснаците няколко години. Една много колоритна личност.

Не мога да забравя и случай, когато в търсене на работа попаднах на един твърде изнервен фермер, който директно ме попита: „Абе, вие в България какви сте? Черни, бели или жълти?“. И до днес не мога да си отговоря на този въпрос. Защото разбрах контекста – роби ли сме, или свободни…

След това отново няколко месеца бях без работа и едва през пролетта на следващата година млад мъж от Благоевград ме ориентира към цветарски магазин в близост до гр. Комо. Там продавах цветя няколко месеца, но заплащането бе символично. При първия удобен случай напуснах и започнах работа в голям магазин за плод и зеленчук. Капото по това време откриваше ресторант на брега на едно езеро, в близост до гр. Леко. Та започнах работа и като помощник в кухнята, а сутрин помагах да се подредят касетите с плодовете на стелажите в магазина. Работата бе доста, без почивен ден, но това не бе особен проблем.

– Колко часа се работи в Италия и работили ли сте с българи?

– Ако работата е редовна, се спазва стриктно работното време – 8 часа. В това отношение италианците са перфектни. Особено за почивките – на големи празници, примерно 1 май или Коледа, всичко замираше – дори общественият транспорт не работеше. Но при цветарския магазин и този за плодове и зеленчуци, както и в ресторанта, нямаше определено работно време. В ресторанта се работеше до късно, което е нормално за такива заведения. Имах и една работа – в Бусто Арцизио, на 60 км от Милано, където се налагаше да стана в 4, за да хвана първия тролей, после от една гара – влак за този град, а там пък пътувах близо част до работното място с градски автобус – цяло пътешествие.

Иначе с българи там почти не съм работил. Работил съм с албанци, румънци, араби, италианци. Манталитетът е различен, отношението и изпълнението на задълженията – също. В книгата давам десетки примери с чужденци и наблюденията ми спрямо тяхното поведение.

Имате ли любимо италианско ястие?

– В магазина, където работех, съпругата на капото (началника ми) готвеше страхотни ястия, често и с морски дарове. Харесваха ми тяхното ризото с миди и пастата, също с морски дарове.

– Разкажете повече за българската диаспора в Милано. Пред какви трудности се е налагало да се изправят българите?

– Аз мога да разказвам само за хората, с които съм живял заедно. Това са обитателите на бараките на Боклука, на изоставени фабрики, както и една изоставена гара в Милано, където живееха българи. Освен с дупничани, които бяха мнозинство, срещал съм се там и с доста благоевградчани и кюстендилци. Трудностите бяха много. Естествено, нямаше елементарни битови условия. В бараките зимата температурите често падаха доста под нулата, през нощта обитателите на бараките на Боклука излизаха навън и започваха да палят огньове, за да се стоплят. Трудно беше, но хората имаха силен дух и не се оплакваха.

– Според Вас българите помагат ли си в Италия, или трябва човек да бъде „вълк единак“, за да оцелее?

– Помагат си. Да се настаня, да се уредя за храна, дрехи – за всичко това ми е помагано от нашите сънародници. За да си намеря работа – също.

– По какво си приличаме и различаваме с италианците?

– Основните проблеми на италианците и на нас са горе-долу едни и същи. От наша гледна точка те са по-богати, но като живееш сред тях, разбираш, че това не е точно така. Но за разлика от нас те не се интересуват от това, което става навън. Интересуват ги само техните си проблеми. За България знаят единствено хората, които са пътували до страната ни или които са имали примерно приятелка българка. Срещнах млад италианец, който като разбра, че съм българин, издекламира десетина думи на български, всичките синоними на „обичам те“. Така си направих извода, че все пак българките са големи патриотки, щом карат чужденците да им се обясняват на български. В повечето случаи, ако кажеш на италианец, че си от България, следва: „Ааа, това беше столицата на Унгария”, или обратно. Един румънец ми се похвали, че като казал, че е от Румъния, италианецът възкликнал: „Ааа, това е столицата на България!”. Та такива са им географските разбирания.

Лесно ли е да си гурбетчия в чужбина?

– Когато тръгвах тогава, бях подготвен психически за възможно най-тежката работа. Там работното време се уплътнява максимално. Не те оставят и секунда без работа. Свършиш ли нещо, бригадирът веднага ти намира друго занимание. Решиш ли да си почиваш през работно време, веднага се намираш на улицата – имаше и такива случаи, но с италианци.

– А какво ще посъветвате българите, които имат желание да отидат да работят в чужбина?

– Българите са много наясно какво трябва да правят навън и работят здраво. У нас ако имаше същата организация и заплащане, резултатите щяха да бъдат други.

– Ще стигнем ли стандарта на живот на италианците?

– Преди три години Соломон Паси предлагаше да се целим като държава в Г-20. Нещата оттогава се промениха драстично, държавата е разделена, за нищо не се разбираме. Така че трудно ще стигнем който и да било в Европейския съюз.

– А достигнахме ли т.нар. желана демокрация в България?

– Може би, ама не съвсем. Самите хора би трябвало да осъзнаят, да проумеят „законите“ на демокрацията. Какви възможности им дава, но и задълженията, които човек би трябвало да спазва.

– Вие сте роден в китното врачанско село Хайредин. Завършвате Учителския институт в гр. Дупница. Тук се запознавате с Вашата съпруга Елена Кацарска. Моля, разкажете по-интересни моменти от Вашата професионална дейност?

– Родното ми село, за съжаление, вече не е толкова китно, макар природата там да е страхотна. Населението там от моето детство досега е намаляло – 3 пъти. Иначе моята трудова биография е доста богата. Бил съм учител в гр. Мизия, в Бобов дол след това, но основно от 1992 г. до съвсем скоро бях журналист – професия, предлагаща възможности за много срещи и запознанства с интересни хора. Истинско изпитание обаче бе за мен и екипът, с който работех в издаването на вестник, който въпреки трудностите успя да се утвърди като обективно и качествено издание за Дупнишкия регион. Повече от 20 години се занимавам с издаване на книги – голяма част от дупнишките автори, а също така и автори от Кюстендил, Перник и София са издали книгите си с помощта на издателството ни. Много от тези издания събират информация, фотоси и архиви за родния край и така съхраняват миналото за бъдещите поколения. Интересен момент от трудовата ми биография бе издаването на културно-информационен гид – за този период редовно посещавах изложби и други културни събития в Югозападна България, които отразявах в изданието, срещах се и интервюирах интересни творци.

– Вие сте носител на приза „Будител на годината Дупница 2023“. Според Вас има ли нужда от събуждане на съвременното българско общество и какви качества трябва да притежава един будител?

– В това отношение може да се прави много и от повече наши съграждани. Дълг на всеки българин е да си свърши това, което зависи от него. Това е добра основа за развитието и благоденствието на родното село или град, и на родината. Да създава и гради, а не да руши и съсипва. Така че будител може да бъде всеки, който милее за род и родина, и дай Боже да има повече такива хора!

– Какво ще пожелаете на колегите журналисти?

– Пожелавам им здраве и да не се страхуват да показват нещата такива, каквито са!

Разговаря НИКОЛАЯ ИВАНОВА



Подобни новини

Остави коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *