75 години /1948/ от разгромяването на пиринските горяни /комити/, известни като Шести Пирински отряд и Бандата на Герасим Тодоров, действали в периода 1947-1948 година.
Авторът на този материал е свидетел на част от събитията, разигравали се в периода 1947-1948 година най-вече из западната част на Северен Пирин, до долината на р. Струма. Виждал е обезобразеното тяло на водача на горяните Герасим Тодоров, изложено за всенародно презрение на централния площад в кв. „Спирката” в Кресна, виждал е арестувани ятаци и горяни да бъдат прекарвани в товарни коли по тогавашното неасфалтирано шосе, лично се е познавал с деца на някои от тях.
Познато му е и осъществяването на голямата операция “Елен” срещу новите пирински комити в частта й в Кресна /тогава село Гара Пирин /, започнала с пълни блокади, непозволяващи никакво движение извън домовете и дворовете в нощните часове, а в дневните само по единично, и то до магазин или до животновъдна ферма.
Познава и участници в тази съпротива срещу червената власт в годините след излизането им от затворите и лагерите. Познава и синовете на Герасим Тодоров -Йордан и Владимир, дъщеря му Василка, видна самодейка, вече покойница, която често е споделяла, че в този живот се е поне напяла на песни. Познавал е горяните Китан Михов Илиев, Кирил Солунов -Комитата, Яне Емтимов Андреев и други.
Фамилията му има лично участие, като ятаци са Петър Сандански, брат на баща му Костадин Сандански, тетин му Герасим Куртишев, съпруг на тетка му Ката, сестра на баща му.
Имал е възможности да разговоря с някои от тях по тези тъжни и страшни времена, но като че по някаква неписана разпоредба всеки се е стараел да държи всичко затворено в себе си, което няма друга причина, освен страх от нови наказания и издевателства.
В много от излязлата литература вече за Шести Пирински отряд или Бандата на Герасим Тодоров се сочат като причини за търсенето потайностите на пиринските гори в политика да не се предаде Пиринският край на Македония към Титова Югославия. Може и да има някакви малки истини в това, но участникът в горянската чета Крум Монев след излизането си от затворите не ми е споменавал такива неща, а и е озаглавил книгата си /трилогия/ „Македония, моята опора “
Истината е по-близо до насилвеното налагане на народната власт и започналото преследване на всички що са в несъгласие с тази власт и започналото им преследване. И като че несъгласието идва не толкова от създадените вече командващи партийни организации на БКП, а по-скоро на местните комитети на Отечествения фронт.
Времето към 1946-1947 година бе обречено на глад и мизерии, наложени са на селяните задължителни държавни доставки от месо /ако имаш домашно прасе -даваш половината/. Като държавни доставки са давани мляко, вълна и други продукти. Беше и купонна система. Доставяха се и манифактурни стоки, които обаче се разпределяха на хората от комитетите на Отечествения фронт и с предимство се ползваха членове на БКП и отечественофронтовци.
Тези неща се потвърждават и от открити от мен писма на дружбите на БЗНС във Влахи, Горна Брезница и Гара Пирин до разни държавни институции, в които най-често в текстовете се изразяват несъгласия със случващото се. Така дружбите постепенно се превръщат в опонент на БКП и някои преминават почти в опозиция към БЗНС в страната, водена със секретар Никола Петков, който впоследствие също бе съден и обесен от народния съд. Докуменните, които бяха в мое притежание, сега са в мой личен фронт в Държавния архив в Благоевград и всеки може да се убеди в достоверността на това, което пиша.
НАЧАЛОТО
Първата искра пламва във Влахи. Палва я Герасим Тодоров, брат на Захари Тодоров, който в миналото е работил и за ВМРО, а племеникът му Тодор Тодоров е бивш директор на училище в Кресна, на училище в Дупница, там е водил и общинската просвета.
Герасим Тодоров след опит на заселване в Гърция по време на Втората световна война се връща във Влахи и поема магазинерството на кооперативния магазин на местната кооперация . Става и един от дейците на БЗНС. В търсене на справедливост стига до конфликти с местните власти и е обвинен от тях в укриване на олио и някои нарядни стоки. Нещата стават все по-сложни и потърсва спасение там, където и много други по-рано са го търсили – горите на Пирин планина.
Недоволни обаче има и други, и скоро и те последват примера му, като се създава и малка нелегална група, която започна бързо да нараства. За бързото й нарастване обаче спомага и самата власт, функционери на властите и БКП, често уж така като между другото, подхвърлят на набелязани хора, че ще бъдат арестувани и някои откривайки в това истина, хващат към дебрите на Пирин. Тук ще разкажа и един случай. Китан Михов, участник в горянската група, се укрива сред хвойните в м. Ново село. Вижда го баща ми Костадин Сандански и го придумва да се върне, че да не му се случи и по-лошо. Върнал се човекът, но през нощта около къщата му започнали да потропват хора и на другия ден страх-не страх, хванал гората. Това последното пък го знам и от сина му Кирил, с когато ме е свързало над 60-годишно другарство.
КЪДЕ СЕ СЪЗДАВА НЕЛЕГАЛНАТА ГРУПА НА ГЕРАСИМ ТОДОРОВ
Почти едновременно с Герасим Тодоров към Пирин планина поемат още двама негови другари. Това е към месец март 1947 г., а в следващите месеци намират връзка със създадения вече горянски отряд и недоволни от властите от Брежани, Сенокос, Ощава, Горна Градешница, Илинденци, Свети Врач /Сандански/. Път към Пирин намират и офицери, клели се във вярност на царя, и то с високи чинове до подполковници и полковници. Към месец април-май горянската чета вече брои 14 души. Установява се на лагери в горната част на течението на р. Влахинска из клековите гори в близост на Влахинските езера.
Групата става все по-многочленна, а съществуването й без яташка база става немислимо и невъзможно. С такава задача още към края на март 1947 година в дома на Солун Георгиев Ташев се провежда тайно съвещание, на което присъстват 7 легални, приели да помагат на четата. Това съвещание има и задача да се образува нелегална организация със своя структура и ръководство, с основни задачи да осигурява тайно храни на четата, облекла, по възможност и оръжия, лекарства и да разузнава за намеренията на властите. За ръководител на тази организация от ятаци е избран Солун Ташев, в ролята на войвода е утвърждаван Лазар Евтимов Цирков, секретар е Йордан Христов Ангелов, подсекретар Илия Бояджиев. Куриерски задачи се поверяват на Лазар Дафев, Георги Самарджиев, Веселин Чаушев,Тодор Секулов, Йордан Гарасимов, Борис Угринов.
На 10 юли пък има второ тайно съвещание в махала Дребако. Приема се, че на него е взето решение четата да се именува Шести Пирински отряд, а за властите си остава Бандата на Герасим Тодоров.Тя вече е с над 30 души нелегални и разполага с добър яташки апарат, освен във Влахи и в другите селища в района. На това съвещание се стига и до решение за усилено въоръжаване на четата и масовизирането й.
ШЕСТИ ПИРИНСКИ ОТРЯД В ДЕЙСТВИЕ
В обследванията, които прави полковникът от резерва Йордан Аврамов в книгата си „Ощава, страници от историята”, съобщава, че на 12 март 1948 година към нарасналия вече отряд са се присъединили двама офицери от бившата царска армия – полковник Стойне Бачийски, действал като командир на дивизия, и полковник Димитър Цветков, командвал полк. Йордан Аврамов прави откритие в книгата си, че още преди да излезе в Пирин, Герасим Тодоров е имал срещи с видния журналист опозиционер Михаил Думбалаков, който лично му предавал инструкции за каква да бъде дейността на БЗНС в Пиринско от преминалия в опозиция БЗНС, носещи подписа, а и устните разпоредби на неговия секретар Никола Петков.
Малко известен факт е, че от съществуването на Шести Пирински отряд вече знаят и властите в Гърция, а от района на столицата Атина започва работа радиостанция “Горянин“.
Зимите на 1947 и 1948 година се оказват доста люти. За оцеляването като добра мярка се приема отрядът да се раздели на две групи /чети / – едната с помощен яташки апарат от селищата Ощава, Кресна, Сенокос и Влахи с командир Герасим Тодоров и втората с помагачи от Илинденци, Плоски, Сандански, с командир Кирил Бенгюзов.
ЗЛОВЕЩАТА 1948 ГОДИНА – КРАЙ И НАЧАЛО НА НОВИ МЪКИ
Създаденото срещу така наречената народна власт горянско движение в Пирин се оказва най-мощното в цялата страна и от властите му е придаден характер на бандитско. Това, че е станало нещо като държава в държавата, може да се съди и по твърдения на писателя Костадин Кюлюмов, участник в е операцията “Елен“, който пише:
“През 1947-1948 година Бандата на Герасим Тодоров държеше територията на бившата Санданска околия /Светиврачка/, голяма част от селата в този край, прехвърляше част от Разложко, дори стигаше до Гоцеделчевско – оттатък през Пирин планина и части от бившата Горноджумайска околия. Това беше не само най- голямата Банда в България, но и най-опасната поради това, че тя контролираше територия, в която почти бе ликвидирана народната власт”.
Шести Пирински отряд разтревожва комунистическите власти и на воденото от Антон Югов Министерство на вътрешните работи му се поставя задачата да го ликвидира. Така стига до планиране на една голяма операция под кодово име “Елена”. В нея се включват 450 милиционери /Според Диню Шарлалов в книгата си „Горяните. Кои са те?”/, а според други източници и много, много повече. Почти изцяло милиционерските сили в Софийско, Пернишко, Кюстендилско, Дупнишко, Благоевградско, Петричко и други райони през пролетта на 1948 година осъществяват пълна блокада от долината на р. Струма до върховете на Северен Пирин. Помагат и местните власти. Забранено е всякаква земеделска дейност, извеждане на стада на паша, всякакво движение нощем, а в деня само до магазин, ферма и лекар. Живеещите в малки махали край Ощава, Влахи, Илинденци и други селища са принудително закарани в домове на роднини и близки. Всичко това е свързано с едната цел – да не се създава никаква възможност за връзка с горяните. Завардени са и всички ридове, чуки, долини и пътища от милиционерски засади. И всичко това води до резултат такъв, какъвто е и бил замислен – Шести Пирински отряд е обречен на смърт от глад, ако не и в сражения. При липса на всякаква възможност за продължаване на дейността си отрядът стига до решение на саморазпускане и по единично и по групи участниците му започват да търсят оцеляването си.
НАЧАЛОТО НА НОВИ МЪКИ В “ИМЕТО НА НАРОДА“
Разпръсналите се горяни поемат в различни посоки. Мнозина се предават на милиционерските части. Първоначално ги прибират в освободените от ученици училища във Влахи ,Ощава и други селища. Случват се и самоубийства при невъзможност за бягство през границата. Изпълва се с арестанти и милиционерският участък в Сандански. Започват разследвания, разпити, съпроводени с мъчения за вземане на самопризнания. Стига се и до съд.
Създаденият съд по горянското дело стига до жестоки съдебни решения – осъдени са на смърт 10 души, повече от 20 души на доживотен строг тъмничен затвор. Присъдите се излежават из затвори и лагери първо в Благоевград, после из Шумен, Варна, Сливен, лагера на остров Белене и други. Стигнало се и до 15-годишни присъди за предадени 10-15 кутии цигари на горяните /случай с Георги Ковачев/, доктор Петър Митов пък е с доживотна присъда, че им дал лекарства.
В секретен архивен документ под номер 83 се дават кратки биографични данни за съдените и че са съдени по Закона за защита на народната власт. Смъртни присъди получават /и са в изпълнение/ полковник Стойне Бачийски от София, Асен Михайлов Иванов от Ощава, Илия Митов Чопев от Ощава, Димитър Павлов от Дупница, Георги Тополигов от Голешево, Смилен Гаргов от Джугурово, Андрея Спасов от Влахи, Петър Митов от Кресна, Янчо Иванов от Кресна.
Ще си позволя тук да добавя за любопитен случай, разпространяван от много години. Осъденият на смърт Янчо Иванов е обесен в затвора на Горна Джумая. При обесването му въжето се скъсало и останал жив. По стари разпоредби бесен човек не се беси втори път при скъсано въже, че тук има и Божа намеса, но с него се е стигнало и до второ нахлузване на въжето на шията му.
В архивен секретен документ под номер 82 пък се дават имената на ятаците и четниците на осъдените на доживотен и с по-малък срок от година затвор, които са повече от 30.
Не дочакват присъди предпочелите се да се самоубият Георги Сучев от Илинденци, Петър Гърков от Брежани, водачът Герасим Тодоров.
Четирима пък са приети за безследно изчезнали и сега, 75 години след арестуването им, са с незнайни гробове. Това са Солун Ташев, Васил Андонов, Асен Драчев и Иван Танчев от Влахи.
Впоследствие към втората половина на миналия век на някои от лежащите из затворите и лагерите им са намалени присъдите и след 1955 години започват да се завръщат по родните си места в домовете си, посрещнати от остарели и недобро видели съпруги, от синове и дъщери без тях израснали, а и те изпитали много горчивина във времена на интернирания из Северна България, а и като семейства на народни врагове.
Идват си останалите живи горяни за нов живот, но за мнозина от тях той не е дълг, защото си идват с влошено здрава вследствие тегобите, изживени из затворите и лагерите.
Идват обаче и години на политически промени, години на демокрация и всички съдени и осъдени по политически причини са реабилитирани. Това касае и участниците в Шести Пирински отряд и в тяхна чест на обществени места са вдигнати и паметни значи, превърнали се сега в места за почит и поклонение.
ПАМЕТНИ ЗНАЦИ ЗА ШЕСТИ ПИРИНСКИ ОТРЯД
В центъра на село Влахи, само на няколко крачки от паметника на родения тук войвода Яне Сандански, място за почит е една голяма скала. На челната й част е поставена голяма плоча, на която са изписани именната на всички участници в най-значимата съпротива срещу червената номенклатура в страната. Това дело е почти изцяло лична заслуга на работещия сега като адвокат в Перник, но с корени във Влахи, Димитър Ризов. Любопитно е, че неговият баща Герасим впоследствие е бил член на БКП, а голям партиен функционер и преди и по времето на Втората световна война и след нея е чичо му Йордан Ризов, а другият му чичо пък Кирил Ризов е помагал на горяните…
ПАМЕТЕН ЗНАК НА ГОРЯНИТЕ ИМА НА ЦЕНТРАЛНИЯ ГРАДСКИ ПЛОЩАД “КРЕСНЕНСКО ВЪСТАНИЕ “ В КРЕСНА
Намира се в северозападната част на площад “Кресненско въстание“. Представлява две мраморни колони, на които е монтирана мраморна плоча с имената на участниците в Шести Пирински отряд от Кресна, като е поставена и по една снимка. В поставянето на този паметен знак има известна заслуга и общината в Кресна, но инициативата е на местната организация на учредения след 1990 година Съюз на репресираните от комунистическите власти.
Откъм източната част на централния площад в село Илинденци, община Струмяни, място за поклон е паметник на Георги Сучев /Гошката/, който е сред най- младите горяни. Едва завършил гимназия заминава в отряда на Герасим Тодоров, а при блокада на милицията на Антон Югов се укрива в една тютюнева изба и е хранен от едно семейство. След разкриването му от милиционерска част не се предава, а се самоубива.
На пътяа за село Ощава, в източната част на село Сенокос, на едно огромно каменище е поставена паметна плоча с имената на участниците в горянското движение в Шести Пирински отряд. Любородното дело е на Йосиф Атанасов и други родолюбци от Сенокос и района.
Кресненското село Ощава се включва дейно в съпротивата срещу утвърждаването на червената диктатура. Сред участниците в мощното пиринско горянско движение е и Асен Милев /Михайлов/, обесен през 1948 година. Синовете му Петър и Николай, останали невръстни сирачета, впоследствие се изявяват в дарителства, сред които е един параклис при изоставената отдавна махала на Ощава с име Германци, една чешма в Ощава. А най-благопристойното им дело, подпомогнато частично и от общината в Кресна, е един мемориален знак на площадчето в центъра на Ощава, като от другата страна е най-големият паметник на селото – църквата “Св.Тодор Тирон“, два пъти опожарявана от турски войници през 1878 и 1912 година, в която често се отбивал и Яне Сандански, а се знае, че е идвал, и то при служба, и апостолът Гоце Делчев, а бил и пял в нея.
На паметника са изписани имената на участниците в съпротивата от Ощава.
Път, къс или дълъг, винаги започва с първите крачки. Появиха се символични крачки и в просветната книжовност, изминат и от най-мощното горянско движение в периода 1947-1948 година в страната, което е намерило закрила от пиринските горски потайности, използвани по-рано и от войводата Яне Сандански и други дейци на ВМРО. Имена на участници в тези борби са вписани вече в справочници, намерили са място в медии, не липсват и народните песнотворения. Не липсва и книжовен летопис, пресъздаващ действия, причини и последствия от това значимо брожение из пиринските гори.
Своеобразна епопея под заглавие “1948:Кръстосани съдби” е създало перото на талантливата журналистка и член на Съюза за българските писатели Лалка Бенгюзова от Благоевград, дъщеря на най-младия участник в горянската чета на Герасим Тодоров – Лефтер Бенгюзов, който бил само на 17 години.
Под формата на спомени в трилогията пресъздава участието си в горянското движение Крум Монев. Това са три тома под общо заглавие „Македония – моята опора“. Когато постъпва в отряда на Герасим Тодоров, е навършил 20 години, едно обущарче по занаят, но впоследствие из затворите “попада на хора“, както пише поетът Никола Вапцаров, и развива талант с перо, и няма да е грешка, ако за него се каже, че това е българският Солженицин.
Широко място отделят на Шести Пирински отряд и Дино Шарланов в книгата си “Горяните. Кои са те?”, отпечатана 1999 година.
Не пропуснал да почете подобаващо пиринското горянско движение и полковникът от резерва Йордан Аврамов в книгата си “Село Ощава. Страница от историята“. С голям принос в разкриването, а и в разсекретяванто /на дейността на Шести Пирински отряд е и Веселин Ангелов с книгата си “Отличен българин с име Герасим“, работил и като научен сътрудник в Исторически музей в Благоевград. Имал е възможност да надникне до секретна и друга информация из милиционерските съдебни и други държавни архиви, имали отношение към пиринските горяни и техния водач Герасим Тодоров. Изданието е обемисто и в него авторът се е постарал да предостави на читателите възможността да се запознаят и с голяма част от тогавашната документалистика по причините, довели до горяните и до борбата им да се опълчат срещу едно държавно управление. Последното е, и то също най-вече в документи, осъществяването на милиционерската акция “Елен”, последвалите съдебни и други процеси, издадени присъди, екзекуции и прибирането на осъдените зад затворническите решетки.
БОРИС САНДАНСКИ
