Серафим Митев-Сарафа е планинар с дългогодишен опит. Той е и някогашен планински спасител. Не е от много приказливите, не обича да се шуми около него. С малко опъване прие да разговаряме за опасностите, които крие зимната планина, една гореща тема, която смръзна българите с вестта за злощастния инцидент с бащата и сина под връх Ботев.
Серафим Митев е роден в Благоевград. Завършил е основно и средно училище в родния си град. Подсилил е образованието си с Учителски институт в Дупница. Работил е като учител по рисуване и история в села, най-много в Полето. От 2000-та година, когато съкратиха селските училища, остава безработен. Отдава се на строителни дейности по алпийски способ с въжета – бояджийство, монтажи, изолации. С приятели правят и покриви. Има две дъщери, които живеят в чужбина и син – известният телевизионен журналист Иван Георгиев. Дядо е на четири внучета.
– Серафиме, как би определил злощастния случай с бащата и 17-годишния му син край връх Ботев?
Много нашумя този случай. За съжаление нито е първи, няма да е и последен. Бих казал, че са подценили обстановката. Тръгнали са, преди да се развали времето, на всичко отгоре и с маратонки. А това е много труден район.
– Защо?
Защото времето там се променя много рязко. Стара планина е преградата между севера и юга, сблъсъкът на топли и студени маси е бурно. Времето е непредвидимо, може да се смени за половин час.
За младото момче е разбираемо да не е наясно с тези особености, но не е ли стряскащо баща му да не ги е предвидил?
Хората са казали: „Зимата е тежка и не тръгвай без
дрешка!” Екипировката за любителите на зимната планина е много важна. По наше време нямаше кой знае какви екипировки, сега има всичко и хората могат да се подготвят идеално – има хубави обувки, хубави грейки, има термо бельо, всичко има.
– Започна с обувките, те ли са най-важни за екипа на човек, тръгнал през зимата в планината?
Обувките трябва да са непромокаеми за влага, да са здрави, със силна подметка, особено за зимния сезон, да са високи, да държат глезена. Сега алпинистите си слагат и котки. Но такива обувки са задължителни не само за зимата, а и за лятото. В планината задължително се ходи с високи обувки.
Казваш, основната грешка на двамата е, че са подценили обстановката. Какви други пропуски виждаш в техния случай?
Явно не са били екипирани добре. Освен това, минали са по тъмно край хижа „Рай”, хижарят ги е видял, пътеката е на 50 м. Можели са да слязат там и да пренощуват, или да се обадят на хижаря, той е видял да светят два челника. Между впрочем, те са се качили до връх Ботев, на другия ден са тръгнали да се прибират и изчезват. Тогава става рязката смяна на времето, явно някъде ги е хванала бурята. Търсели са ги по заслоните, от двете страни на връх Ботев има заслони, в един от тях са намерили единия челник, който е бил действащ, което означава, че са преминали скоро. Но оттам им се губят следите. Ако са поели по Южния джендем, така се казва – джендем / ад – б. а. /, там са едни ждрела, скали, достатъчно е било едно подхлъзване и край. Ако са тръгнали на север, там е Северният джендем и е още по-опасен, има само една пътека за хижа „Плевен” и не са ли я открили, били са обречени.
При тези крайно неблагоприятни обстоятелства дали са имали някаква възможност да оцелеят?
Възможност винаги има, но трябва да се мисли. Щом са били на връх Ботев и се е очаквало времето да се развали, не е трябвало да тръгват. Там има голяма метереологична станция, телевизионен ретранслатор със стотина човека персонал. Едно момче от Благоевград работи там.
В психологически план, какво е търсел този баща, повеждайки 17-годишното си момче на подобно изпитание?
Явно този човек не е имал опит. Подценил е ситуацията, нямам друго обяснение.
– Дали пък не е опит бащата да насърчи влечението на чедото си към мъжество и героизъм?
Може да е искал да се доказва пред сина си, нямам представа.
Ти откога си планинар?
Още като ученик започнах да ходя по планините.
През 1974 г. по време на априлската ваканция завърших курса по алпинизъм на Централна планинска школа при Мальовица. Нямах още 18 години, малко нелегално стана. После бях в казармата, следвах в института в Дупница. През 1979 г. се завърнах в Благоевград и тук завърших курс за инструктори по алпинизъм. Две-три години бях треньор по алпинизъм, водех курсове. От София идваше Митко Бърдарев, Бог да го прости, да изпитва. В Благоевград имаше клуб по алпинизъм, по пещерно дело, по ориентиране, по рафтинг. А бе имаше много хубави неща, сега няма нищо… През 1981 година завърших курсовете за планински спасители, те са два – летен и зимен. Тогава станах планински спасител, по-късно се отказах, не бях съгласен за някои неща с ръководството…
Толкова години скиташ по планините, на какво те научи планината?
Учи те на дисциплина, на ред. Дори само да знаеш как да си подредиш раница, пак е нещо. По онова време трябваше да те направят не само алпинист, но преди всичко да бъдеш планинар. Да уважаваш планината. Така и аз учех младите: Като отидете на планина, все едно влизате в храм, със смирение и поклон. Защото няма по-голямо нещо от природата. Ти си една прашинка, може да ти се случи нещо, да изпаднеш в тежка ситуация, да няма измъкване.
– Какво покорява алпинистът – върховете, или нещо в себе си?
Много пъти са ми задавали въпроса дали се доказвам на някого? Не се доказвам на никого, доказвам се на себе си. Не съм опитвал да влизам в национални отбори, в експедиции. Доставя ми удоволствие и съм го правил. Поставял съм си цели, за които в голяма степен съм бил сигурен, че ще ги постигна. И, слава Богу, досега съм успявал. Бил съм в Алпите, в Хималаите. Никога не съм поемал излишен риск, въпреки че в алпинизмът е невъзможно да няма риск. Изпадал съм в кофти ситуации, висял съм на десет метра на въжето, добре че бях с опитен колега и приятел, който ме задържа. Да се друснеш десет метра на въже, което продължава да се разтяга над 200-метрова пропаст, една минута да се люлееш, е доста неприятно. Но преодоляваш страха и пак тръгваш.
В зимната планина кои са границите на риска, отвъд които не трябва да си позволяваме волности?
Преди всичко трябва да знаеш къде си тръгнал. Да си наясно с възможностите си и тогава да предприемаш преходи в планината. Сега поне има комуникации и задължително трябва да се обадиш на хижата, за която си тръгнал. Добре е да осведомиш спасителната служба, че си по еди-кой си маршрут и ако се случи нещо непредвидено, да знаят къде най-вероятно е местонахождението ти. Да кажем, потегляш зимно време от хижа „Яворов” за хижа „Вихрен, което означава, че трябва да пристигнеш след около девет часа. И ако станат 11, 12,13 часа, значи нещо не е наред и ще трябва да ти се окаже помощ.
Имал ли си опасни случаи като планински спасител?
Участвал съм в 10-15 спасителни акции, но повечето се забравят, особено когато сме търсили загубили се в планината. Някой благодари, друг – не, но това няма значение, не си отишъл да спасяваш, за да ти благодарят.
Би ли разказал случай, който не се забравя?
Една от най-големите спасителни акции на нашия отряд беше над Кирилова поляна. Навремето имаше екскурзионни летувания по една седмица на Рилския манастир. Бяха българи и чужденци. Правеха си преходи от Кирилова поляна до Рибни езера. Не знам как германци бяха навили водача българин да ги заведе на Мальовица, и то през улеите. Беше месец март, много сняг, а меко време. Дигнаха ни някъде към 11.00 ч. вечерта. Бяхме 7-8 човека. Докато стигнем на Кирилова поляна с текезесарски джип, акцията започна към 1.00 ч. А германците се пръснали на три групи. Викаме, открихме ги и стигнахме до тях. Около десетина човека бяха запалили огън, събирали дърва от клековете. Трябваше да прекараме хората през един улей. Тогава бях в страхотна форма, водех германка, вързал съм я с въже за мен. Тя изплашена, бяха много стресирани. Изведнъж се подхлъзна и се повлякохме надолу по склона. На мига се хванах за клек, а на 10-15 метра под нас имаше голям пад – отвесна скала. Размина ни се. Отведохме ги на Кирилова поляна, но за съжаление трима бяха загинали.
От какво?
Единият от лавина, беше се измъкнал от снега, но явно е имал много травми, защото бе оставил диря от кръв. Другите са си отишли от замръзване.
Дали днешните добри екипировки и съоръжения не дават излишно самочувствие на младите да се впускат в неразумни приключения?
През зимата най-голямата опасност са лавините, те са бич. Младите карат по улеите, където стават лавините, слизат от Тодорка към Бъндерица. Всяка година по Пирин загиват момчета. Да чукам на дърво, сега няма, но всяка година там се дава курбан. Трябва много да се внимава.
Рисуваш, какво задоволяваш с живописта, какво търсиш, какво ти дава?
Бях учител по рисуване. Рисувах за себе си. В края на 90-те години започнах да участвам в изложби. Когато ме съкратиха като учител, трябваше нещо да правя, защото останах без работа. В известен смисъл рисуването ме спаси?
Как, материално ли?
Не, помогна ми в психологически план. Иначе винаги съм обичал да рисувам.
Планината ли е твоето вдъхновение?
Аз съм малко абстрактен художник и не обичам да рисувам от натура. Но да, планината ме вдъхновява, това са натрупвания, които изразяваш върху платното. Както казва Пикасо, аз не рисувам това, което виждам, а това, което чувствам.
В училище децата получават ли достатъчно знания как да пребивават в планината и изобщо как да общуват с природата?
Не знам как е сега, но като преподавах в селското училище, ги водех по планината. Ходехме на хижа „Моравица” над Брежани, били сме на хижа „Македония”, на хижа „Вихрен”. Сега, като се срещнем, те вече са големи, някои имат внуци и не ми казват какво са научили по рисуване и история, а къде сме ходили по планината. Каквото съм могъл, предал съм им го – за екипировки, за движение по планината.
Как стоят нещата в семейството, родителите дават ли достатъчно култура как децата им да се държат в планината?
Сега по-рядко ги водят на планина. Понаучих моите деца да карат ски, ходехме със сина ми Иван. По-късно той водеше приятели.
Значи при вас има приемственост?
Спомням си, с Иван имахме принудителен бивак около Вихрен. Времето беше много гадно, валеше дъжд, небето трещеше, а аз изпитвам голям страх от гръмотевици. Наложи да да нощуваме навън, имах найлон, вързах го горе-долу за клек и се вмъкнахме в спалните чували. А гърми, аз се правя, че нищо ми няма, за да не предавам паниката на сина си. По някое време гледам неговият чувал се напълнил с вода, това е през нощта. Питам го: Защо не ми казваш? Добре че по някое време дъждът спря. На сутринта прибрахме чувалите, изгря слънце и хванахме пътя за Банско.
Какви са ти наблюденията, днес има ли застой или възраждане на интереса на българите към планината?
През 90-те години имаше застой, но застой имаше навсякъде. Беше трагедия, нямаше хора по планините. Сега те се връщат. На хижа „Македония” всяка зима в края на седмицата идват софиянчета, десетина момчета и момичета. Разговаряме се с тях, понякога заедно караме ски. Казват: Ние сме IT специалисти, цяла седмица работим и едва чакаме да дойде петък, за да отидем на хижа „Македония”. Познават се, събират се, изключително готини са.
Всяка сутрин правиш кросове. Защо са ти нужни, за да поддържаш формата си на планинар ли?
Повечето време ходя, две-трети от маршруга ходя, една трета бягам. Стигам до Бачиново, понякога и до Дъбрава. Това е за кондиция, не може по цял ден да седиш у дома.
Разговора води ВЛАДО КАПЕРСКИ
На Рибни езера със заснежена брада
На Рибни езера със заснежена брада
Младият Серафим в планината
Траверс по Пирин /ходене по билото / с Васил Спасов и Йордан Грозданов от Благоевград
