Вихрещите се в последните седмици драми около това ще има ли или не редовно правителство ще се коалират ли или не нашите с другите, кога ще са извънредните избори, ще внесе ли или не служебният кабинет нов бюджет, а и въобще цялата политическа въртележка от последните година и половина-две някак си ме накара да се сетя за един стар тоталитарен виц: Директор на голямо предприятие най-сетне се навил да си вземе отпуск за първи път след 10 години на поста. Преди са заминат с жена му на морето, той наредил на заместника си да му докладва всеки ден, сутрин и вечер за това как върви работата. Първи, втори, трети ден почивка на морето – всяка сутрин и вечер заместникът го уверявал, че работата върви без проблем и всичко е наред. На четвъртия ден директорът, видимо притеснен, наредил на жена си: “Събирай багажа, прибираме се в София“. На учуденото възражение на съпругата му, че според докладите на заместника му всичко е наред, директорът отговорил: „Точно това е проблемът. Ако не се приберем веднага, те ще разберат, че могат да работят и без мен“.
Мисля си дали само на мен ми се струва, че правителствата от най-новата демократична история на България не се възприемат донякъде като този мастит директор от вица. И което е по-тъжното, дали и ние избирателите не гледаме на тях, правителствата и политиците, по подобен начин – като на тези, от които зависи дали ще се оправи, или не тази държава. Също така си мисля дали е случайно, че глаголът „оправям“ има това второ цинично жаргонно значение в българския. Дали не е показателен за нас като общество толкова широко наложилият се в политическия жаргон на масите израз: „Този (тези) ще ни оправи“ и производното „и този няма да може да ни оправи“.
ПРЕДПОЛАГАМ ФРОЙД БИ ИМАЛ ИНТЕРЕСНИ РАЗСЪЖДЕНИЯ ПО ВЪПРОСА КАКВО ТОЧНО ИСКА НАРОД, КОЙТО ВСЕ ЧАКА НЯКОЙ „ДА ГО ОПРАВИ“.
Като оставим настрана семантиката и фройдистките шегички с мръсно подсъзнание, струва ми се, че периодът на политическа нестабилност от последните две години наистина предлага повод за някои сериозни размисли. През миналата година ходихме на избори 3 пъти. Тази година отново имахме предсрочни избори и е много вероятно съвсем скоро пак да се наложи да се разходим до урните (или машините, но това в случая не е важно). Също така по всичко изглежда, че и следващите избори ще произведат още от същото, а именно партии, които да не успеят да намерят начин за съставяне на стабилно мнозинство, което да излъчи устойчиво правителство. Погледнато през призмата на една такава политическа гледна точка, ситуацията у нас в момента изглежда доста отчайваща, някой дори би я нарекъл безнадеждна. Аз обаче бих искал да ви поканя да отместим за момент фокуса на наблюдение от политиката към икономиката и ежедневието. Защото съм твърдо убеден, че ако има въобще надежда за тази наша изстрадала България, то тази надежда се крепи най-вече именно на това, което се случва (или не) в ежедневието на нас, хората, тук долу, а не на това, което се говори и обещава там горе. И погледнато от тази гледна точка, на мен лично ми прави впечатление нещо, което смятам за доста обнадеждаващо, а именно, че
ВЪПРЕКИ ЦЯЛАТА ТАЗИ ПОЛИТИЧЕСКА НЕСТАБИЛНОСТ И ЖЕСТОКО ПАРТИЙНОТО РАЗДЕЛЕНИЕ, ЗАВЛАДЕЛИ ОБЩЕСТВОТО НИ В ПОСЛЕДНИТЕ ДВЕ ГОДИНИ, ДЪРЖАВАТА НИ НЕ РУХНА,
не се „счупи“. Напротив, животът си продължава през тези две политически размирни години горе-долу като преди (да, да знам – затова казах „горе долу“). На всичко отгоре към политическата нестабилност у нас се прибавиха световна пандемия, заради която Ковид истериците почти сринаха цялата глобална икономика, а сега и войната в Украйна. Независимо от всички тези много тежки вътрешни и външни предизвикателства българската икономика продължава да функционира и да прави това, което една икономика прави – да произвежда стоки и услуги, които да задоволяват потребностите на населението и да пълни хазната, за да може държавата да продължава да функционира нормално. И всичко това тази частна икономика в последните две години постига въпреки липсата на стратегическа подкрепа както от българските правителства, които или са служебни или са излъчени от раздираща се от вътрешни противоречия безпринципно съшита коалиция, така и от намиращите се в постоянен режим на предизборен популизъм политици. Или пък може би бе по-правилно да кажем „благодарение на“ липсата на политическа подкрепа. Колкото и парадоксално да звучи,
МОЖЕ БИ НАЙ-ДОБРИЯТ НАЧИН ДЪРЖАВАТА ДА ПОМОГНЕ НА ЧАСТНИЯ БИЗНЕС Е ДЪРЖАВАТА ДА… НЕ ПОМАГА НА ЧАСТНИЯ БИЗНЕС.
Без да са медийни звезди, и въпреки че никой не ги кани в тв студиа, работодатели, бизнесмени и самонаети предприемачи вършат своята работа всеки ден, ден след ден. Благодарение на техния труд и усилията им, които, за съжаление, често остават недооценени и нерядко са дори осмивани и оплювани, държавният кораб продължава да плава в бурните води на сегашната ситуация сравнително стабилно. Защото правителствата нямат други ресурси освен това, което могат да извлекат от частния сектор. Да, да знам – имаме рекордна инфлация, много бедни хора изнемогват, хора загубиха работата и бизнесите си. Но това не е само български проблем. Тези трудности в момента засягат хората и в Европа, и в Америка. Но както вече споменах, основната вина за това е на Ковид истерията (на която между другото ние тук, в България, се поддадохме до много по-малка степен и съответно реагирахме много по-адекватно от редица западни демокрации, което също е повод да се потупаме по гърба) и на нахлуването на Русия в Украйна и последвалата дълга война. Да, стоките в магазина са по-скъпи, но ги има. Самият факт, че цените вървят нагоре, показва, че има достатъчно хора с пари, за да ги купуват. Няма режим на ток и вода, няма купони, няма дефицити, няма дълги опашки, няма хиперинфлация. А много от това го имахме в началото на демокрацията, когато пазарната ни икономика беше едва прохождаща и все още неукрепнала. Случващото се у нас обаче в последните две години въпреки скандалите в парламента, въпреки неспособността на политиците да излъчат стабилен кабинет мен лично ме обнадеждава. Дава ми надежда, че пазарната ни икономика, която в основата си е просто свободни икономически отношения между частни субекти, без намесата на държавата, е в добро общо състояние. Че 30 години след рухването на комунизма и плановата икономика, тръгвайки почти от нулата
БЪЛГАРСКИЯТ ЧАСТЕН БИЗНЕС Е УКРЕПНАЛ ДО СЪСТОЯНИЕ, ПРИ КОЕТО ФУНКЦИОНИРА ДОСТАТЪЧНО ПЪЛНОЦЕННО, ЗА ДА МОЖЕ СТРАНАТА НИ ДА ПРЕОДОЛЯВА ДОРИ ТЕЖКИ ПОЛИТИЧЕСКИ КРИЗИ КАТО НАСТОЯЩАТА.
Това постижение, защото аз наистина го смятам за постижение, често се пренебрегва в постоянното настояване да се изваждат на преден план най-вече негативите на прехода и провалите. Никой не отрича, че са правени грешки и дори умишлени престъпления, но не бива да пренебрегваме и доброто, което е постигнато. Не знам за вас, но според мен създаването на частен бизнес сектор, който да е достатъчно жизнен и адаптивен, за да може да посрещне и сравнително добре да се справи с тройното съчетание от вътрешна 2-годишна политическа криза, световна пандемия, довела до глобален срив в бизнес инфраструктурата и продължителна война, вилнееща не много далече от нас, си е постижение, заслужаващо съответното признание и дори адмирации. Може би пък не е толкова далече времето, когато мнозинството от хората наистина ще осъзнаят простата истина, че
СЪДБАТА НА БЪЛГАРИЯ И ТОВА НАКЪДЕ ЩЕ ПОЕМЕМ – НАПРЕД И НАГОРЕ, ИЛИ НАЗАД И НАДОЛУ, ЗАВИСИ ПРЕДИ ВСИЧКО И НАЙ-ВЕЧЕ ОТ ВСИЧКИ НАС.
Много повече от нашата упорита, съвестна и качествена работа като част от пазарната икономика и много по-малко от страстите и пристрастията ни като част от политическия процес – че нашата съдба е в нашите си ръце. И тогава може би ще запретнем ръкави и без много, много да се интересуваме кои точно са поредните 240 избраници в парламента и как точно са били избрани (с хартия или машина), просто ще заработим по-здраво, за да направим България по-добро място за живеене. А пък политиците ни бих посъветвал, вместо да се плашат като директора от вица, с който започнахме (че са излишни и хората се справят и без тях), напротив, да са доволни, че са станали „по-незабележими“. Защото, както ни казва древно-китайският даоистки мъдрец ДжуангДзъ
„НАЙ-ДОБРИТЕ УПРАВНИЦИ СА ТЕЗИ, КОИТО НЕ ЗНАЕМ (ЧЕ СА УПРАВНИЦИ)“.
Между другото, пак според него следващи в класацията за управници са „тези, които народът обича“, по-надолу са „тези, от които народът се страхува“, а на дъното са „тези, които народът презира“. Чудя се дали, ако живееше в днешна България и наблюдаваше случвалото се на политическа сцена, ДжуангДзъ нямаше да се изкуши да добави и още една, най-ниска категория управници – „тези, на които народът се присмива“.
ИВО СТАНОЕВ
