Анита Серо е родена на 3 март 1997 година в Благоевград. Остава сирак, без баща, и живее в Дома в Благоевград до седемгодишна. През 2005 година я осиновява френско семейство социални работници и оттогава живее във Франция, в малко градче до Гренобъл. През изминалия период редовно се завръщаше в Благоевград, а понякога и по два-три пъти в годината, с родителите си или сама. Тук се среща с роднини и приятели, запознава се с нови хора. Преди три години в интервю за в. „Струма“ я представихме като една от активните участнички в движението на „жълтите жилетки“ във Франция. Сега се срещаме след дългото й пътешествие от Франция до Турция и из Балканите. Напомня ми за хипитата от 60-те години. Както при всяка среща, тя е отворена за контакт и разказва откровено. Наистина не съм срещала момиче като нея – нито на живо, нито в литературата. Задоволява се с твърде малко. А най-важното й качество е безусловната й доброта и готовност да се отзове при нужда.
– Не сме се виждали от пролетта на 2021 г. Кога за последно си идвала в България?
– Миналата година, на път за Турция. Но тогава останах в Благоевград само два дни.
– При последната ни среща работеше във фотографско ателие. Още ли работиш там?
– Не. Аз завърших средно образование със специалност социални грижи и от една година работя като чистачка при възрастни хора. Но смятам да продължа образованието си, записах се на безплатен курс за готвачи. От шест месеца минах на половин работен ден, само преди обед.
– На половин ден? Стигат ли ти парите?
– Да. Аз мога да живея с малко.
– Живееш самостоятелно, какъв наем плащаш за апартамента?
– Наемът ми е двеста и нещо евро. Живея в малко градче, но работя в Гренобъл, дотам пътувам с влак или с автобус.
– На какви хора помагаш?
– Това са възрастни хора, които живеят сами или не могат да се обслужват сами. Основната ми работа е да почиствам жилището. Ако пожелаят, понякога ходя да им пазарувам, много рядко и готвя.
– Как се чувстваше, когато се озова във Франция?
– Познавах малко моите осиновители. Тогава не усещах разликата, бях малка, на седем години. Странно ми беше. Ама бързо научих френски и след три месеца вече говорех свободно.
– Браво на теб! Ти си много талантлива. Сама си се научила да четеш и пишеш на български. Владееш арабското писмо. Говориш по малко фарси, афгански и турски. Интересен е твоят живот.
– Според мен, да. Обичам да пътувам, да се срещам с приятели, да се запознавам с нови хора.
– Какви са твоите приятели? Има ли сред тях българи?
– Повечето са французи. Българи приятели нямам.
– В Гренобъл има ли емигранти?
– Да, много. Аз ги уча на френски. Те са пълнолетни, между 18 и 25 години. От Афганистан най-вече идват.
– Устройват ли се във Франция Има ли живот за тях?
– Според мен – не. Първо трябва да научат френски. След това им дават разрешително за престой за десет години. Ако са научили френски, могат да си намерят работа.
– Каква работа?
– Работа има, но е мръсна работа. Французите използват емигрантите, плащат им много малко.
– А безработни французи има ли?
– Много, да. Не знам точно колко, ама има.
– Ти се интересуваше много от политика, беше активистка в движението на „жълтите жилетки“. А сега?
– Преди се интересувах много, сега – по-малко, защото животът ми е запълнен и нямам време за това. Интересувам се най-вече ако има протести.
– Какво се случи с „жълтите жилетки“?
– Няма ги. Спряха да протестират.
– Защо? Не виждат смисъл ли?
– Да. И защото има много проблеми с полицията. Аз ходех на протестите, но внимавах и се пазех, ако полицията започне да бие жестоко. Аз съм момиче, нямам сили да се пазя, ако ме бият.
– Жители на Гренобъл участваха ли в последните бунтове с паленето на коли?
– Да, след като полицията уби момчето, много млади хора излязоха, чупеха витрини на магазините, крадяха стока – обувки, скъпи вещи… И коли палеха.
– Ти разбра ли за какво убиха момчето?
– Не съм разбрала какво точно е станало. Полицията му е казала да спре, но той тръгва с колата и го застрелват. Но аз мисля, че полицията не трябваше да го убива – толкова млад човек, на 17 години…
– Как виждаш бъдещето?
– Моето ли?
– Твоето и общо…
– Виждам се на път, да пътувам.
– А имаш ли някаква мечта? Не е задължително да я казваш, ако е тайна…
– Да няма войни. Да бъде мирно навсякъде, да живеем спокойно.
– Успя ли да се видиш с роднините на баща ти в Симитли?
– Да, за малко ходих да ги видя.
– Помниш ли баща си?
– Бях малка, когато умря, но имам спомени с него. Видяхме се и с мама Лили. Тя ни идва на гости във Франция, празнувахме заедно Коледа във Франция.
– Французите май не са много религиозни вече? Майка ти Катрин ми каза, че е атеистка.
– Има, има вярващи католици. Катрин вярва в Бога, но не го показва.
– От 18 години живееш във Франция, останаха ли ти приятели в Благоевград?
– Да. Лидка. С нея се познаваме от Дома, в който живях преди да ме осиновят. Тя беше медицинска сестра там и се грижеше за мен като малка. Знае френски и превеждаше разговорите между родителите ми от Франция и мен. После стана много близка приятелка с баща ми и майка ми от Франция.
Друга много добра приятелка ни беше Анастасия (Секулова – б.а.), тя също помогна за осиновяването ми. Говореше малко френски. Беше директор на ГУМ. Баща ми и майка ми търсели нещо там и тя им съдействала. Случайно запознанство. После им е съдействала да ме осиновят. Когато Анастасия почина по време на пандемията (2021), дойдохме от Франция със самолет за церемонията по прощаване в читалището. Тя пееше в хор „Ален мак“. Беше ни много скъпа. Всичките й роднини ни бяха приятели. За съжаление почина и сестра й миналата година. Нейният син ми е кръстник.
– Направила си голямо пътешествие това лято. Разкажи за него.
– Тръгнах от Франция за България на автостоп на 2 август. Аз пътувам на стоп във Франция, но до България сега ми беше за първи път. Тръгнах сутринта, качих се в един камион. Прекосих за три дена на стоп Италия, Словения, Хърватска, Сърбия, Македония. Пътувах през деня и през нощта. В Благоевград останах няколко дена. Оттук взех влак до София и Пловдив, оттам с автобус до Истанбул. Един ден останах в Истанбул и отпътувах за Анкара.
– Познаваш ли някого в Анкара?
– Не.
– Какво те впечатлява в Турция?
– Джамиите. И авантюрата. Отивам да разгледам и да се запозная с хора.
– Ти мюсюлманка ли си?
– Не, аз уважавам всички религии. Християнка съм, кръстена съм в България от баща ми и майка ми от Франция през август 2005 година в Копривщица.
– В Турция къде спеше?
– В джамиите, на пейки… Винаги намирам някъде, където да преспя.
– Позволяват ли да се спи в джамия?
– О, да, вътре. Много хора в Турция през нощта спят в джамии. Разхождах се в Анкара, разговарях с хората.
– На френски ли?
– Не, на турски. Знам горе-долу. В Анкара се запознах с една много добра туркиня, тя живееше на улицата.
– Бездомна?
– Да. Бушра се казва, на 35 години. Когато й казах, че ще пътувам до Кападокия, тя се натъжи и поиска да дойде с мен. Купихме си билети за автобуса и потеглихме заедно.
– А откъде пари за билети? Нали е бездомна?
– Не знам. Тя имаше пари. Не проси. Може би от стара работа, тя работи на различни места по малко, за да преживява. Не е женена, няма деца и не знае бъдещето, не знае какво да прави. Объркана е малко. Родена е в Чанаккале, но от десет години живее в Анкара.
От Кападокия с Бушра и заминахме за Газиантеп, където беше голямото земетресение през февруари. После отново се върнахме в Кападокия. Там се запознахме с турско семейство, което работи и живее в Германия. Те казаха, че имат две свободни места в колата и предложиха да ни закарат двете и да ни оставят, където искаме по пътя. Бушра отказа и се разделихме. А аз продължих с това семейство чак до Ниш в Сърбия.
– Колко време продължи пътуването ти до Ниш?
– Цял ден и цяла нощ. Спирахме само да си купят винетка и да пием кафе и да ядем. От Кападокия до Ниш са 1452 км. В Ниш останах един цял ден, спах на автогарата. Там се запознах с млади афганци емигранти. Те нямаха никакви пари за ядене и аз ги почерпих с храната, която имах в чантата. Купих им от аптеката лекарства, защото по краката си имаха много рани от обувките. Оттам те отпътуваха за Белград и после за Германия.
От Ниш с автобус заминах за Прищина, столицата на Косово. Там останах два дни и се запознах с две френски семейства. Едното семейство живее близо до Париж. В другото семейство жената е румънка, а господинът французин и живеят в Букурещ с многото си деца. Говорихме. Попитах ги дали има възможност да наема стая за два дни, за да се изкъпя. Те ми казаха да ги изчакам на пейката, докато се разходят. Дойдоха в 19 часа, поканиха ме в апартамента, който бяха наели за два дни. Там се изкъпах. Поканиха ме да вечерям със семейството им и да преспя в апартамента. Бях много доволна. Много добри хора!
– И накъде потегли след Косово?
– На сутринта се разделихме. Аз се запознах с един млад турчин от Истанбул и с него заедно пътувахме с автобус до Скопие, откъдето той продължи за Албания. Останах два дни в Скопие – много красив град, центърът е чудесен, снимах се пред статуята на Александър Велики. Ама хората са малко хладни с чужденците.
Оттам една сутрин тръгнах с автобус за Битоля. Предишната вечер се бях запознала с един възрастен македонец – той ме заведе до автогарата. Дадох му моя телефонен номер и му казах, ако идва във Франция, да ми се обади, ще му помагам, ще му превеждам, за да си намери работа. Защото той е бездомен, без работа, две-три френски думи знае. Разговаряхме – той на македонски, аз на български.
Разгледах Битоля и оттам на автостоп прекосих гръцката граница. Стигнах на стоп до Метеорите. По това време баща ми пътуваше с колата си от Франция заедно с приятели съседи и трябваше да се срещнем в Кастраки, близо до Калабмака. Но още не бяха минали с ферибота при Игуменица. Запознах с едно семейство и през нощта с тях потеглихме за Атина. Видях Акропола отдалече, входът струва 20 евро. Оттам следобед се върнахме на Метеорите. Беше много красиво. Покрай пътя видях пожари. Разделихме се със семейството и аз пеша се придвижих до центъра на Кастраки за срещата с баща ми и неговите приятели. Заедно дойдохме в Благоевград. Тук приятелите на баща ми останаха една седмица и вдругиден заедно си заминаваме с тях с автобуса. Баща ми остава в Благоевград.
– Добре, а колко пари общо похарчи за това дълго пътешествие?
– Не много. Около 200 евро. Никъде не съм плащала за нощувка. За ядене харчех по около 2 евро на ден. Ядях много краставици, яйца; неща, които не са скъпи и лесно се готвят на газовия котлон. Носех си храна и от Франция. Аз съм си купила отрано автобусния билет за връщане, струва 80 евро, а приятелите платиха сега по 100 евро.
– Колко километра измина тоя август?
– 8644 километра. В това число включвам и обратния път до Франция.
– А с какво се хранеше по пътя? Какъв багаж носеше?
– Една раница, една чанта с продукти за готвене и една количка с газов котлон, малка тенджера, чинии и прибори за хранене. Нося си батерия за зареждане на телефон. Готвех си, носех някои продукти от Франция, други купувах по пътя. В Турция храната е евтина. За турците е скъпо, но за чужденците не е. Много българи ходят да пазаруват в Турция, защото там е по-евтино, отколкото в България.
Аз обичам турските сладкиши, пишмание, баклава… Но тези неща са скъпички и затова купих само една кутийка за подарък за Франция.
– Сега като се прибереш, продължаваш ли на същата работа?
– Не, не. Аз завърших на 30 юни и сега ще започна на ново място.
– Сама ли се издържаш във Франция?
– Да.
– От дете си такава. Още беше ученичка и носеше подаръци на близките ти хора в Благоевград, купени с изработени от теб пари. Имаш щедро сърце. Пожелавам ти да си жива и здрава и да намираш в живота щастието и приятелите, които искаш. И да успееш. Мисля, че един ден можеш да отвориш и свой ресторант с екзотична кухня… Всъщност кои са важните неща за тебе? Мечтаеш ли да имаш свое семейство, деца?
– Може би с времето, каквото животът даде… Искам първо да си изживея младостта, след това ще видя.
– Пътувала ли си до други места в Европа?
– Да, през 2018 г. също на автостоп до Румъния. Прекосих Италия, Словения, Сърбия. Отидох на рождения ден на моята любима приятелка от Франция, тя е румънка. Бях още в Тимишоара, Букурещ, Крайова. По обратния път прекосих Дунав при Видин, там останах три дни. Запознах се с местни хора. После в Монтана, София и в Благоевград. Бях поканена и заминах на сватба в Делчево, Македония.
– На кои други места си била в България? На Черно море ходила ли си?
– На много места съм била в България. На море съм била в Бургас и Варна като малка с баща ми и майка ми. И в Гърция ходихме много пъти на море – Аспровалта, Пелопонес.
– Я ми кажи как се чувстваш тук и как във Франция?
– Добре. Навсякъде съм добре.
– Поддържаш ли връзка с други деца от Дома в Благоевград? Какво се случи с тях?
– Имах, ама вече нямам. Днеска бях в моя Дом, където вече не живеят деца. През деня там водят деца, сега е Център за комплексно обслужване на деца с увреждания и хронични заболявания – Благоевград. Социалната работничка беше в отпуск. Но се видях с две гледачки – те ме помнят, защото много често съм идвала през годините в Дома. Не ме забравиха.
– Благодаря ти за интервюто и до нови срещи в Благоевград!
Разговаря ЛАЛКА БЕНГЮЗОВА
