Павел Димитров, когото познаваме като художник график, учител по изобразително изкуство в Националната хуманитарна гимназия „Св.св. Кирил и Методий” /бивша Солунска/ и като един от основателите на СДС, на 24 септември тази година щеше да навърши 71 години.
Роден е през 1952 година в Благоевград. Може би заради рождената дата есента е била любим сезон на Пальо, както всички го наричаха, и в началото на септември близките му откриха ретроспективна изложба „Наслагване”, която самият художник е искал да направи приживе по повод 70-ата си годишнина, но здравословното състояние не е му е позволило това да се случи. Умира на 15 януари тази година.
В зала „Временни изложби” на Регионалния исторически музей съпругата му Любима и синът Йосиф подредиха 38 негови графики, които представят творчеството му от студентската скамейка до последните му дни.
Павел Димитров беше един от най-обичаните учители в Националната хуманитарна гимназия. На откриването на изложбата дойдоха много близки, приятели, колеги, учители и негови ученици и почитатели. Кристиян Балабански споделя, че е учил дърворезба, но е влизал в часовете по графика заради възможността да говори с учителя на различни теми и да споделя с него нещата от живота, които го вълнуват, както и той е правил с учениците си. Откровен e бил с тях до болезненост. В едно интервю Павел споделя за различията в поколенията: „Днешните деца са много повече материални, отколкото бяхме ние, много повече прагматични. Не знам докъде ще потънат в интернет. Супер е да си играеш с него, но е много дълбока вода. Оттам понякога не се връщат. Не знам дали не сме последните, които по традиционен начин редим и гледаме изложби. Най-вероятно тези изложби в бъдеще ще бъдат на улицата. Все по-трудно хората отиват на изложби в зала, за да гледат произведения на изкуството”.
Павел Димитров е завършил Художествената гимназия „Илия Петров” в София, а по-късно и Художествената академия, специалност „Графика” при проф. Евтим Томов и проф. Галилей Симеонов. И в двете учебни заведения го приемат от втория път. След като не го приемат първата година в Художествената гимназия, Павел записва училище по лесовъдство в Пловдив и е живял в общежитието на католическата черква, но след това тайно от родителите си напуска училището и отива пак да кандидатства. Втория път го приемат в любимото му художествено училище. Там е в един випуск със Свилен Блажев-Свиката и с Вежди Рашидов, с които е живял в една стая в общежитието на гимназията. Казвал е на съпругата си Любима: „В моя живот всичко става от втория път, както и в брака”. От първия брак Павел има дъщеря Гюргена, която остава вдовица, живее известно време със семейството на баща си и през 2015 година заминава за Австралия, където работи като мениджър производство в компания за комуникационен дизайн и производство, предимно пътна комуникация и безопасност. Тя има три дъщери. Яна е на 22 години и се занимава с комуникационен дизайн и специализира илюстрация и анимация, Калина учи океанска биология, а най-малката Боряна е в 9 клас. И трите внучки на Павката са отлични ученички и работят в Австралия.
Голямо влияние в израстването на Павел като творец има проф. Галилей Симеонов, преименувал се официално на Никола Дамянов Цветин, класик в националното графично изкуство, за когото често е говорил в семейството си. След завършване на академията Пальо се прибира в Благоевград и се чувства изключително свързан с историята на родния край.
„При него творчеството беше дълъг процес. Обмисляше в дълбочина темите си, предварително правеше подробен проект с молив за всяка своя картина”, споделя съпругата му Любима.
Така са направени илюстрацията по поемата „Септември” на Гео Милев, „Песен за моята родина” на Вапцаров, триптихът „Илинден 1903 година”, личните събития, свързани с баба Магдалина Юрукова от Разлог, която събира главите на синовете си. Образът на Спартак, който той нарисува, беше патентован от Здравка Чимева като най-верен образ на този митичен герой. Много го вълнуваше историята на нашия край, както и всичко, свързано с детството му, на което е посветен цикъла „Типажи на времето”. Те са от родното село Мечкул на неговите родители Гюргена и Йосиф Павлов Димитров. Дядо Йосиф израства сирак. Майка му Милена умира млада, след като ражда последното си, осмо дете. По-късно става партиен деятел и краевед. Събрал е на едно място 369 песни от родния си край – Мечкул, Стара Кресна, Ощава, Сенокос, Ракитна, Брежани, и ги е завещал на Държавния архив в Благоевград, едно безценно богатство за фолклористите и за всички, които се интересуват от песенното народно творчество на този край. Дядо Йосиф има събрани и над 2500 пословици, поговорки и легенди, свързани с неговия край. Любимото му изречение е: „Ако искате да видите рая на земята, елате в Мечкул!”. За родното си село е написал книга с илюстрации на сина му от ученическите години. Затова Павел толкова много е свързан с родния край. От детството си той си спомня, че в Мечкул е ходил фотограф да ги снима, имало е подвижно кино, което се е прожектирало на единствената боядисана в бяло стена на кметството. Виждаме тези факти и в творбите му. Там са и кожарят на селото, бозаджията, „бакъреният харман”, покрит с плоча, където 9 коня са вършеели житото – една творба, правена по повод легендата за часовника на хармана в местността на храма „Свети Мина” в Мечкул. Бащата на Павел пише, че това е един от древнобългарските слънчеви часовници, построен по времето на Хан Крум, когато е минавал по тези места и изгонил византийците. И това вече е доказано от историците. В картините на Павел можем да видим и римския път, който е минавал през селото.
„Природата много го вдъхновяваше и харесваше всеки сезон, особено есента. Обожаваше да вали дъжд. Беше човек с отворени сетива към всичко красиво. Творбите му са художествен разказ. Има цикъл „Присъствия”, в който виждаме неговите колеги Сашо Стоицов, Васил Иванов и други личности на града. Павел имаше идея да продължи този цикъл. Рисунките му на голи тела с въглен са направени с един замах”. Това е гледната точка на съпругата Любима Димитрова, с която Павката се запознава в Благоевградската художествена галерия, където тя работеше. Той току-що се беше завърнал от София, а тя беше младо, хубаво момиче с отношение към изкуството.
Изложбата „Наслагване” на Павел Димитров откри изкуствоведът Борис Данаилов, който отдавна познава автора, както и цялата група благоевградски художници. Казах му, че съм изненадана от това, което виждам, и не само аз, приятелят му д-р Ловджиев също сподели с Пламен Ковачев, че Павел ги е изненадал дори и след смъртта си, от отвъдното, защото те никога не са предполагали, че той има такова творчество.
Борис Данаилов каза, че той не е изненадан и сподели: „Това е една изложба, която отговаря на мотото, заложено в нея, а именно натрупване, наслагване, изграждане, все неща, които водят към едно постепенно усъвършенстване, и това може да се види в неговите графични произведения. Те са разнообразни и по любопитен начин съчетават два момента. Единият е свързан с миналото и с неговите морални и етични ценности. Тя прозира в творбите му, посветени на Илинденско-Преображенското въстание през 1903 година, за Вапцаров, за загубените екзотични професии, които вече не съществуват, усеща се носталгия по миналото и същевременно един много свеж и любопитен момент е поредицата от графични произведения, която се свързва с хората, които работят около него и със самия него. Имам предвид серия автопортрети и произведения, посветени на негови колеги. Това е от гледна точка на процесите, които съществуваха през 1988-89 година в Благоевград. Тогава бяха организирани две възлови изложби за българската история на съвременното изкуство 1111-1988 г. и 1111-19 89 г. Любопитно е, че Пальо е човекът, който демонстрира в своите графични произведения, може би най-добре от всички останали, една висока степен на самосъзнание, което са имали тогавашните автори. Аз добре си спомням, защото участвах във всички разправии около изложбите”, казва доц. Данаилов.
„Това беше една своебразна, много остра реакция против конюнктурата и тогавашната нормативност на естетиката и на художествения живот. Мисля, че Пальо е човекът, който много добре отразява в своите работи именно този момент. Всичките ги познавам добре, но той е човекът, който рефлектира и който успя да остави в известен смисъл един исторически документ за онова, което се е случило. Така че неговата работа е изключително забележителна и много, много важна. Именно това е натрупването. Получило се е, защото той полека и постепенно добавя неща, които накрая сглобяват една много интересна картина на миналото”, допълва доц. Данаилов.
Павел беше консенсусен човек, който не одобряваше разделението на художниците на млади и стари, не обичаше раздорите между тях. Поддържаше много добри отношения със Стойне Шаламанов, защото си приличаха като характери.
Борис Данаилов каза още, че „в тази изложба има и капчица тъга, защото по чисто биологични причини започваме да намаляваме, но това, което е останало като художествен резултат, който виждаме в изложбата, е много важно и същевременно много вярно. Той беше много взискателен и с невероятен хъс лелееше за извършване на промени във всички сфери на живота. Той беше с висока степен на ангажираност и демонстрираше това и в действията си извън художествената активност във всички години, в които бяхме заедно и общувахме”.
Повечето хора бяха изненадани от тази изложба, защото голяма част от приятелите му са от по-новото време, след 1989 година. Тогава Павел беше по-известен като човека, символ на СДС. Имаше един период, в който той беше спрял да рисува по причини, които си отидоха с него, но към творческия процес го върнаха децата, на които отиде да преподава, учениците, които много обичаше и се гордееше с успехите им. Преди да приеме учителската професия, той се беше отдал изцяло на идеята за свобода и демократични промени.
„Дотогава нямахме негови картини вкъщи. Имахме само един портрет на Павел, рисуван от Сашо Стоицов. С него бяха като братя, неразделни от първи клас, затова ни стана и кум. Имаме една дърворезба на Христо Бараковски, която ни беше подарил на сватбата, и стари щампи от Рилския манастир. В един момент Пальо започна да слага свои картини по стените. В началото не ги продаваше, защото казваше, че не може да се раздели с тях”, каза Любима.
Синът му Йоско беше много развълнуван, защото той отдавна живее в САЩ и пристигна специално от Маями за организирането и откриването на изложбата на баща му. Беше впечатлен от творбите му, събрани на едно място. Част от тях не беше виждал, защото Павел не позволявал на никого да влиза в творческото му пространство.
„Този процес за него беше много интимен, или както той обичаше да казва – сакрален момент”, допълва Любима. Йоско беше откупил негови творби от галерии, за да покаже в изложбата развитието и израстването на баща си от студентската скамейка до наши дни.
„Намерихме част от първите му творби в Художествената академия, даже намерих един от малкото му автопортрети в частна галерия и я купих. От баща си съм запомнил, че не може да те питат какво е изразил авторът в картината си. Тя или ти харесва, или не ти харесва, или ти носи наслада, или не те вълнува. Не е нужно да бъдеш изкуствовед, за да си купиш картина, която те кара да я гледаш и да размишляваш”.
За баща си Йоско беше написал в своя профил във фейсбук: „Винаги ще те помня като човек, по-голям от живота! Човекът, който никога не се е въздържал и не е казвал нищо друго, освен истината, дори това да доведе до неудобна ситуация. Човекът, който предизвика авторитета и даде пример. Ти ми показа какво е критично мислене. Човекът, който не се оплакваше дори когато губеше битката. Човекът, който винаги ни подкрепяше във всяко глупаво решение, което вземахме, и беше готов да ни измъкне от кашата, след като прахта утихне, беше готов да ни каже, че сме се прецакали. Човекът, който ме предизвика най-много по свой собствен начин. Той ми беше не само баща, той ми беше най-вече приятел. Приятел, който би направил всичко за народа си и никога не е отказвал да помогне на някого, който има нужда от това. Aко ти, който четеш тези редове, го познаваше, щеше да знаеш, че където и да е той, там има парти, защото знаеше как да се забавлява. Толкова съм ревнив, татко, но знам, че сега показваш на Салвадор Дали как се пие, казваш на Пикасо да мълчи, питаш Анди Уорхол дали най-накрая може да нарисува нещо и говориш с Иван Милев за неговото изкуство. „Бийтълс” и Дилън свирят. Знам, че всички велики ви заобикалят и вие им показвате някои неща за изкуството и живота”.
Райка Пейова, сестрата на Любима, добавя, че Павел е един прекрасен човек, съпруг, баща и дядо. „Той е много верен и откровен към близките и прителите си!”.
Това споделя и един от най-близките и дългогодишни приятели на Павел – Спас Димитров. Той каза, че не е познавач на това изкуство, но притежава няколко графики на Павел в дома си и те са много ценни за него. Питам го какъв седесар беше Павката, а той ми отговори: „Той е преди всичко много почтен човек, изключително коректен и добър приятел. Ние имахме едни и същи политически убеждения, споделяхме едни и същи надежди. Когато аз бях председател на СДС, той беше секретар. Той движеше нещата, защото беше по-организиран от мен и се грижеше за документацията. В този период от моя живот в това отношение аз бях небрежен”.
Павел имаше много приятели в целия Благоевградски регион, където създаваше структурите на СДС. Благодарение на контактите му с Начко Пехливанов, виден седесар, той основава Лайънс клуб с благотворителна цел в Благоевград, на който беше пръв председател. Чрез този клуб той уреди линейка за онкоболницата, която дойде като дарение от Австрия. В този клуб членуват по-голяма част от приятелите му от СДС, художници, лекари, адвокати, много обществено ангажирани личности.
Питам Спас Димитров дали са разочаровани от демократичните промени и разбирам, че нито той, нито Павел са разочаровани и добавя: „Демокрацията е сложно състояние. Това, че виждам около мен много хора, на които тя създава проблеми и се обявяват против нея, си е техен проблем. Никой не казва, че демокрацията е казармено общество, което да бъде обяснено и разбрано по някаква проста схема. Напротив, тя ще се усложнява. Ще оцелеят и ще се развиват тези, които я приемат такава, каквато е, и който разбере това, толкова по-добре. Виждам, че около мен има една вълна, която си обяснява нещата с несполуките на демокрацията. За мен тя е преди всичко свобода на индивида. Всичко това споделяше и Павката. Когато преди години се поболя, той беше изключително устойчив и психически здрав човек. Бях изумен от търпението му и от начина, по който изживяваше всичко това. Не се оплакваше. Това е нещо уникално. През всичките пет-шест години, в които се бореше с раково заболяване, което му повлия на движенията и на комуникацията с другите, ме изумяваше, че болката не се отрази на духа му и на отношенията поне между нас двамата. Когато се обездвижи и ходех да го виждам,с нищо не показваше, че по някакъв начин се е обезкуражил, предал или размекнал. Павел е човек, за когото винаги може да се говори, и аз се надявам с тази изложба не само да си спомним за него, но и да остане споменът за човека в нас. В мене е останал и се надявам в много други хора да е така, защото той имаше това качество, да оставя спомени за него”.
Специално за Павел Димитров на изложбата беше дошъл и известният ни художник Свилен Блажев от Кюстендил. Двамата се познават отдавна и Свиката сподели: „Ние сме израснали заедно от деца с него. Заедно бяхме в общежитията, заедно работехме в Мензата, където миехме чинии, после заедно тръгнахме да рисуваме и така животът ни продължи до днес. Имам чувството, че не сме се разделяли. И сега той витае тука. Голямо момче, много голямо момче, и това му личи по работите. Виж колко е подреден, колко е стриктен, колко е организиран, което е много важно в изкуството. Думите са малко, за да кажа, че много го обичам и продължавам да го обичам. Имам чувството, че той и сега е тук”.
Павката имаше свободен дух и ако вярваме в безсмъртието на душата, той сега е още по-свободен и ефирен в пространството и се рее там някъде над родния край, над небето на Охрид и Македония, които много обичаше. Ние с нашите неразвити сетива не можем да видим този светъл път, по който тръгва душата, но тези, които са в това измерение, успоредно на нашето, ни виждат и складират мъдростта на лично преживяното и постигнато във времето, отредено ни на земята за развитие на душата. Едно е сигурно, Пальо се върна в изначалното божествено пространство с по-богата и помъдряла душа, която продължава творческото си развитие в други измерения.
ЮЛИЯ КАРАДЖОВА
