Хорът на момчетата „Канон“ с ръководителя си Иван Гатев пред катедралата в гр. Кьолн, Германия
Иван Гатев на концерт в Германия
Посрещане на хористите в Германия
Част от хористите в атрактивния самолет на летището в Мюнхен, Германия
Хорът на момчетата с ръководителя си Иван Гатев на хълма над гр. Кьолн, Германия
Хорът на момчетата с ръководителя си Иван Гатев в Германия
Дамският камерен хор на ХФК - гр. Дупница с ръководител Иван Гатев
Хорът на момчетата „Канон“ със своя ръководител Иван Гатев на концерт в гр. Висбаден, Германия
Иван Гатев е роден през 1951 г. в гр. София. Завършва специалност „Хорово дирижиране“ в Консерваторията. В Дупница го довежда през 1977 г. диригентът на мъжки хор „Марек“ Крум Максимов. Започва работа като помощник-диригент, а след това е художествен ръководител на хора. Успоредно е и диригент на дамския камерен хор на ХФК. На 6 декември 1980 г. основава Хора на момчетата „Канон“ в Дупница, на който е диригент и ръководител. Носител е на званието „Почетен гражданин на Дупница“. След 40 години професионална дейност, днес Иван Гатев е пенсионер и живее в Дупница.
Разговаряме с дългогодишния ръководител на Хора на момчетата „Канон“ Иван Гатев за творчеството, хора и живота.
– Г-н Гатев, израснали сте в семейство на полковник и счетоводител. Как се отрази семейната среда за Вашата бъдеща кариера?
– Родителите ми Пенчо и Милка Иванови бяха доста гласовити. Баща ми беше военен – полковник, а майка ми – счетоводителка. Те са родени в Севлиево, били са съученици и са пели в хора на гимназията, а като студенти идват в София и остават там. Аз съм роден в София през 1951 г.
Нямах и 5 години, когато родителите ми ме записаха на школа по пиано в близкото читалище в квартал „Овча купел“. По-късно се преместихме в къща в квартал „Павлово“ и там ходех на уроци по пиано в друго читалище. Спомням си, че накрая на годината имахме изпит и трябваше да научим определен репертоар, който да представим пред комисията. Когато дойде моят ред, аз започнах да свиря едно след едно всичко, което бях научил през годината. Тогава комисията ми каза: „Добре, момче. Хайде, стига вече!“.
Вкъщи сядах на пианото и започвах да свиря, а родителите ми пееха. Беше весело…
Имам и по-малък брат от мен с пет години, който е инженер. В 7-ми клас учителят ми по пеене ме навиваше да следвам в музикалното училище в София. Аз реших да кандидатствам, но за да свириш на пиано, трябва да имаш дълги пръсти. А моите не са такива… Явих се на изпита, трябваше да изсвиря нещо на пианото. Свирих, но комисията ме извика: „Момче, я си покажи пръстите!“. Погледнаха ръцете ми, нищо не казаха, но когато отидох след това да видя дали съм приет, ме нямаше в списъка… Тогава реших, че трябва да завърша техникум, за да хвана някакъв занаят. Приеха ме в Техникум по индустриална химия…
– Не Ви приемат в музикалното училище заради късите Ви пръсти, но след Техникума по нндустриална химия завършвате специалност „Хорово дирижиране“ в Консерваторията?
– В Техникума по индустриална химия имах един учител по музика, който правеше хор. Той беше разбрал, че свиря на пиано, и започнах да му помагам. И така четирите години минаха… Именно той ме навиваше да кандидатствам в Консерваторията, специалност „Пиано“. Аз му казах, че съм кандидатствал в музикалното училище, но не са ме приели, защото са ми къси пръстите. Тогава той ми даде идеята да кандидатствам за специалност „Хорово дирижиране“. Ходих на уроци по пиано, а отделно на солфеж. Мина изпитът, бях приет на второ място и така завърших специалност „Хорово дирижиране“.
– През социализма рано или късно момчетата попадаха в казармата. Вие сте служили в Кресна?
– Да… Служих две години в Гара Пирин /сега Кресна/. Спомням си, че втората година трябваше да направим концерт. Бяхме три взвода. Там командирът ни разпредели: първи взвод – първи глас, втори взвод – втори глас, и трети взвод – трети глас, но без да ни прослушат. Командирът идва при мен и ми казва: „Редник Гатев, ти свириш на пиано, значи ще пееш”. Аз му казвам, че не мога да пея. А той ми повтаря: „Редник Гатев, ти свириш на пиано, значи ще пееш“. И най-накрая, като разбрах, че няма да изляза с него наглава, казах: „Тъй вярно“, и започнах да пея…
– След завършването на Консерваторията съдбата Ви довежда в Дупница. Разкажете за Вашата професионална кариера?
– Още преди да завърша Консерваторията, през 1977 г. ме откри и ме доведе в Дупница диригентът на мъжки хор „Марек“ Крум Максимов. Започнах като помощник-диригент, а след това се оказа, че мога да бъда полезен и свирех на пианото. След като напусна Крум Максимов, бях художествен ръководител на хора. Успоредно бях и диригент на дамския камерен хор на ХФК – Дупница. Два пъти в седмицата по два часа репетирахме. В предприятията имаше традиция да се развива художествената самодейност. След 1989 г. дамският камерен хор на ХФК прекрати своята дейност. На 6 декември 1980 г. ми се връчи заповед с решение на ОбС – Дупница да бъде основан Хорът на момчетата „Канон”. И така съчетавах и двете работи, но явно да работя с деца ми е заложено отвътре и аз реших да се занимавам само с тях. Спомням си, че в началото на учебната година ходех от училище на училище, за да прослушвам момчетата и да ги каня в хора. В едно от тях – ОУ „Неофит Рилски“, имаше в един клас по 40 деца. Тогава имаше много деца в училищата, а сега са намалели навсякъде… Провеждаха се фестивали на художествено-творческата самодейност. Даваха се доста средства за култура. С момчетата сме печелили много медали както в България, така и в чужбина. През годините съм обучавал над 500 деца. Ходили сме в Германия, Гърция, Русия, Франция, Швейцария, Холандия… Навсякъде сме се представяли много добре.
– Разкажете някоя случка с момчетата?
– Спомени има много. Нашият хор имаше две участия в Дубна, на 120 км от Москва. Пяхме на една сцена с техен състав на разменни начала. Първия път техният хор, който беше повече от момичета, дойде в Дупница, а след това ние отидохме там. Пътувахме с автобус, носехме си и храна, за да ни излезе по-евтино. В началото на града ни посрещнаха руските хористи. Първо бяхме в една зала – от едната страна аз с моя хор, а от другата страна техният хор с тяхната ръководителка. Ръководителката на руския хор ни поздрави на руски език и защото аз знам руски, мисля, че й децата го знаят. Когато ги попитах дали са разбрали какво казва тя, те ми казват: „Г-не, ние нищо не разбрахме”. След това аз върнах поздрава на български език, а пък тя го преведе на руски на своя хор.
Бяхме настанени при семействата им. Спомням си, че руските момичета се скараха по едно време коя кое момче да вземе в нейното семейство… Тогава си казах: „Боже, много са добри момчетата“.
В Германия пяхме в една църква. Посрещнаха ни много добре. Били сме в Южна Франция. Минахме и през Париж. Качих ме се на Айфеловата кула. Едно от момчетата се страхуваше да се качи и ми каза: „Г-н Гатев, аз ще ви чакам тук“. А аз отвърнах: „Внимавай, момче, стой и ни чакай тук, защото, ако тръгнеш нанякъде, няма да можем да те намерим“. Беше на риск, но като слязохме долу, ни чакаше.
Бяха много добри момчета, не съм имал никакви проблеми с тях. За мен бяха като мои деца. Даже големите момчета помагаха на по-малките, когато пресичахме улиците, те ги хващаха за ръка и ги превеждаха. Помагаха ми във всичко.
Водил съм ги и на лагери. През зимната ваканция ги водех на лагер в Сандански, през пролетната – на Паничище, през лятото две седмици в Долно село над Кюстендил. Водил съм ги и на море. След закуската ги водех на плаж в детския басейн, а по-големите искаха да ходят вечер на дискотека. Казвах им: „Момчета, аз нося отговорност за вас. Ходете, но бъдете внимателни, за не стане някаква беля“. Винаги си идваха навреме, никога не са ми правили проблеми.
Спомени… Бяха хубави години. Тази година ще навърша 40 години професионална дейност.
– Вие сте носител на званието „Почетен гражданин на Дупница“, днес сте пенсионер и живеете в града. Как преживявате?
– Дейността на Хора на момчетата „Канон“ беше прекратена миналата година. Как живея? Трудничко. Пенсиите на културните дейци за съжаление са малки, но аз никога не съм бил разточителен. Цял живот съм живял скромно. Правил съм си сметката…
– Жива ли е още у Вас тръпката да обучавате деца?
– Да, разбира се. Имам желание да продължа работата си с тях в областта на изкуството. Цял живот съм свикнал да обучавам деца, за мен те са всичко на този свят. Те са нашето бъдеще… За съжаление обаче не знам дали днес децата ще проявяват този интерес към хоровото изкуство, както тогава. Вече навлязоха новите технологии. А и днес няма толкова деца, както тогава. Хубавото е, че и до днес поддържам контакти с моите възпитаници. Двама-трима от тях се ожениха. Похвалиха ми се, че си имат деца – момичета. А аз на шега им казвам: „Хубаво, момичета, хайде направете и по едно-две момченца, та като пораснат, ги дайте при мен…“
– Има ли Ваши възпитаници, които са избрали музиката за своя съдба?
– Да. Един от тях е известният оперен певец Георги Петров, който е възпитаник на Хора на момчетата. Един от Тримата български тенори /Уникалните гласове/. Имам много мои възпитаници, които живеят и работят в чужбина, но когато си идват в България, се срещаме в Дупница.
– Вие също сте баща два две деца. Разкажете за тях?
– Да, имам син и дъщеря. Синът е икономист, живее в София, а дъщерята живее и работи в САЩ. Там е омъжена. Добре са.
– Учителят е й будител. Според Вас младото поколение уважава ли своите учители?
– По онова време системата налагаше да се показва уважение към учителя. Днес, понеже демокрацията се поставя на първо място, като че ли западна този момент. Децата започват да излизат на първо място с претенции по отношение на правата си.
– Според Вас днес Дупница „музикална“ ли е, какво може още да се направи за развитието на културата в града?
– Според мен традициите продължават да се поддържат в община Дупница, което е много хубаво.
– След няколко дни започва предизборната кампания за парламентарните избори. Какво желаете да се промени в България?
– Не може постоянно да излизаме с лозунг „Промяна“. Според мен е по-добре вместо да развяваме разни лозунги, да погледнем дългогодишните традиции от нашата история, да се поучим от тях и да вървим напред.
