Младен Ризов е 55-годишен, роден в Кюстендил. Има завършено висше образование в Русия, ин- женер от Ярославския Политехнически институт. Съпругата му Елеонора е рускиня. От брака си имат три деца. Ризов е и един мандат общински съветник, 2011-2015 година. 25 години е управител на фирма „Макдоналд“, бизнесът, който фалира, е производство на парафинови свещи.
– Господин Ризов, какво Ви свързва с Русия, защо се озовахте в тази необятна държава?
– Като всеки млад човек, мечтаещ да се реализира, опитах да кандидатствам във Военната академия във Велико Търново. Поради ситуацията, в която не се случват нещата, тогава баща ми, дядо ми и изобщо никой от родата не е бил член на БКП, нямах това щастие да бъда студент в България. И поради тази причина, в желанието ми да се реализирам като човек, заминах по трудов договор в Русия. И оттам започна моето СV. Отивайки там с тригодишен договор като строителен работник, на втората година записах висше образование. Учих в продължение на 6 години, беше по-дълго, защото учех вечерно образование. Причината беше, че трябваше да работя през деня, а вечер да уча. Бях в един град до Москва – Ярославов. За града ще кажа само две думи – това е град, където не само намерих живота си, но и съпругата си Елеонора. Там получих образованието, открих и приятели. Оттам стартира и моят бизнес. Учейки в Политехническия институт като инженер, се свързах с много качествени хора, които впоследствие ми протегнаха ръка. Започнах като дистрибутор на Завод за нефтопреработвателни продукти. Станах дистрибутор за България на парафин, който е нефтен продукт. Служи за индустрията, за фармацевтичната промишленост, дървообработване и мн. други. Парафинът е основният за производство на парафинови свещи. Този бизнес ми позволи да остана в България и да осъществя не американската, а българската мечта. Сега съветвам много млади хора, включително и моите деца, там, където са в момента по света, да се опитат по някакъв начин чрез времепрестоя им, чрез тяхното учение, чрез тяхната информация и живот около себе си да направят това, което аз направих. Аз благодарение на тези мои качества, може би български, се опитах да направя така, че чрез образованието си бизнесът, който беше в Ярославов, а там има цялата Менделеева таблица като промишленост, като индустрия, като икономика развита, частица да внеса в България. И благодарение на дистрибуцията на този Завод за парафин в Кюстендил, който е любимият ми град и се боря по всякакъв начин той да просперира, направих цех за свещи. В него работеха между 70 и 100 човека при непрекъснат режим на работа. Може би тогава попаднах в такава ситуация, че в България и близките страни не се произвеждаше парафин, като Македония, Сърбия, Косово и Албания. Това ми помогна да разгърна тази дейност. Доволен съм, че дадох възможност на много семейства да работят във фирма „Макдоналд“.
– Как създадохте дружеството си?
– Ами с много любов, така че създавайки фирмата, създадох и семейството си. Имам три прекрасни деца, които благодарение на фирмата успяха да видят реалния живот и да бъдат подготвени. Мога смело да кажа, че е благодарение на това и на още един плюс. Плюсът е, че през 2001 година създадох карате клуб шотокан „Макдоналд“. Причината е, че много години бях спонсор на различни клубове в Кюстендил. Бях спонсор на много празненства като „Девойка Кюстендилска пролет“, Празника на плодородието и мн. други. Във времето си като бизнесмен всячески се опитвах и помагах на нашата община, имах тази възможност. Спонсорирайки други клубове, сметнах, че е най-разумно да направя собствен клуб и да го развивам. Като спортист имаше в мен такава заченка, че трябваше да правя нещо да се случва не само в бизнеса, но и да се опитаме по някакъв начин да дадем от другата страна на нашето население друга видимост, защото както многократно съм казвал, спортистите са посланиците на нашия град, на нашата държава.
– Защо точно карате, а не избрахте друг спорт?
– Свързан съм с бойните изкуства, владея част от тях. Мотивира ме точно този спорт, като ще махна клишетата, че спортът е начин на живот, начин на мислене, всички го употребяваме. По-скоро ще кажа, че режимът, обогатяването на децата, друго е. Пример прост, моите деца и тримата са каратисти, имат черни колани, с национални титли, европейски. Когато най-голямата ми дъщеря участваше, малките гледаха на татамито в залата и викаха „Давай, како, давай, „Макдоналд“, айде, Кюстендил!“. След това голямата започна да изтегля брат си – айде, Едуард, му викаше, после се включи и най-малката. Спортът ги сплоти. В момента са в различни краища на света, но продължава това татами, тази зала. Това е най-голямото богатство за мен, плюс това, което им давах в реалния живот. Идва време за заплати на моите работници. Истината беше такава, че първо гледах да осигуря техните заплати, а после за семейството. Така постъпвам, първо уважавам хората, а за нас дали ще има, или не, но ние сме длъжни. И това нещо им даде истинското в живота. Те сега са в Англия, в други държави, не им е лесно да се справят с трудностите, но когато са подготвени, сме спокойни. Каратето им дава самообладание, самозащита, но не е това целта. Целта е да ги подготвиш за реалния живот, към невъзможността да намериш възможния начин.
– Къде се запалихте по бойните изкуства, тук, в България, едва ли сте имали възможност, или в Русия?
– Започнах в България. Като ученик тренирах самбо, треньорът ми Иван Иванов е уникален човек. Като заминах в Русия, продължих. Ако държавата постъпваше по-правилно към хората като него – учителите, нещата ще се случват по-добре. Бойните изкуства са изкуства, но и всичко, което ни заобикаля. Нима художествената гимнастика не е на върха“ Прекрасни деца, гледайки ги в последно време какви постижения имат, носят медали. Това е труд, а трудът трябва да се заплаща и възнаграждава. Но не и да се уеднаквява, този спорт е майчиният, а този бащиният.
– Да Ви върна към цеха за свещите, защо не успяхте да продължите? Кое се превърна в препъникамък и затворихте фирмата?
– Животът в голям процент преминава в изпитания. В изпитанието човек трябва да намери пътя си и да прецени. Когато през 2009 година започнах за първи път да се занимавам с политика, отговорността, която носех към семейството си, мина към политиката. Ти си човекът, не може днес да се облечеш в други дрехи и да си по-различен. Още тогава казах, че за мен най-важното са три буквички – КПД /коефициент на полезно действие/. Така отиваме към един регулатор, който държавата да управлява. Държавата не може да абдикира, тя трябва да е този механизъм, този поглед, този сателит, който да гледа постоянно какво се случва. А защо така се случи с цеха за свещи, както и с много други цехове… Тогава правителството на Станишев говореше, че сме като в Швейцария. Ние не усещахме световната криза. Тя обаче влезе много здраво. И как влезе тази криза? Ами влязоха турските фирми с евтини свещи, влязоха китайските с евтини свещи. Някъде се пълнеха джобовете, но някъде в производството, в промишлеността, такива фирми като моята загиваха. Регулатора го няма, сателита го нямаше, държавните институции липсваха. Нима като внасях милиони по ДДС и разни разходи към хазната, тогава се усещаха нещата, но когато започнах да закъсвам, не усетиха че има проблем? Държавата не погледна на проблема при другия фактор, какъвто са банките. Нейната политика е безпринципна. Банките задушаваха бизнеса отвсякъде. Ти не можеш да овладееш ситуацията. Ти не си защитен, ти си сам, зад гърба си нямаш никого. Имаш зад гърба само когато трябва да плащаш, да внасяш. В един момент автоматично ставаш длъжник, защото давам на хората заплатите, но пък аз не получавам нищо. Къде беше държавата да попита, да се поинтересува защо не плащам, защо не смогвам с разходите, а имам толкова работници? Безразличието роди различието и оттам дойде този двойният аршин, едни се гледат, други не. За жалост така тръгна и политиката. Влязох в политиката с целия си морал това нещо да се отстрани, да го сигнализирам като една малка лампичка. Четири години се опитвах да сигнализирам, без да вредя на когото и да е. Това, което чувствам през мене, да го покажа. Сега получавам това, което някой реши, че съм заслужил. Продадоха ми автомивката, защото дължах местни данъци – такса смет, за една сума, която към момента нямаше как да погасявам, защото в предприятието „Макдоналд“ работеше само едно звено. Не произвеждах неща, които да отделят смет, но трябваше да плащам такса, защото така е редно. Трябваше да плащам данък сгради, въпреки че работеха двама човека. Никой не сигнализира, но ти си просто един длъжник и трябва да го правиш. Държавата абдикира. Самата ми фирма като такава просъществува 25 години, затворих я, сега съм на 55 и съм безработен.
– Каква беше причината да се насочите към политиката?
– Това е моят живот, виждам, че нещо трябва да се промени. Живея все още на Хисарлъка, надявам се Господ да не позволи да ме изхвърлят. Къщата е купена от сърбин, но той бил българин от една година. Не ми е разрешил да живея там, казва, че е неговата къща и че я бил купил. Казва, че няма притеснение, че съдия-изпълнител му я е продал за сумата от 155 000 лева, че нямал притеснение, че имам три деца и две стари майки, и че ще ни изхвърли на улицата. Въобще даже и не се интересува, че тук има проблем. Платил си е сумата и иска да си получи къщата. Аз съм заложил къщата пред банка като четириетажна, а от частното съдебно изпълнение я продават като двуетажна. Водя битка, игра на котка и мишка, и не мога да докажа и варирам в някакви ситуации. И заради личния казус се включих в акцията по събиране на подписи Банк стоп. И като казвам личен, ще кажа нещо много тъжно за мен. Преди няколко години почина моят брат. Той беше строителен работник и смятам даже и че не се е осигурявал. Заболя от една коварна болест, докарала го до фаталния край – рак. Отивайки в нашата болница, на преглед да се оплаче, беше изхвърлен като… не мога да намеря правилното описание, от приемащия дежурен доктор. От други обаче разбирам, че той е изгонен и не е направен прегледът. Съдействах, като попаднахме на същата докторка в приемно отделение. Аз я помолих учтиво да го прегледа, независимо че липсват осигуровки, защото не знаем какво се случва, а брат ми имаше нужда от тази помощ. Стана тиха конфронтация, но все пак се стигна до преглед, а след това рентгенова снимка. Виждайки я, докторката се притесни, защото видя истината, той просто нямаше един дроб. Оттам започнаха моите мъки, да виждам в очите на моя брат, не че не съм виждал в други очи, какво се случва. Забравяме се, защото нямаме двата лева или 50 лева да платим. Но когато е плащал този човек, никой не го е забелязвал. Когато държавата те прави автоматично длъжник, не си нужен, не може да продължава това така. Всичко през мен преминава лично. Животът е ценен еднакво за всеки – и за тези, които нямаме пари да си купим хапчета, и за тези, които имат.
– Познават Ви като представител на партия РЗС, бяхте областен координатор в Кюстендилска област, сега се ориентирате към „Воля“. Хората не обичат това прескачане от партия в партия?
– Нека някой в България да ми докаже на 100%, че се е оженил за първата си любов… Аз не казвам, че РЗС ми е била първата любов, но първите ми чувства бяха, че искам ред, законност и справедливост. А какво се случва с партиите, има ли значение? Виждам, че Марешки е бизнесмен и човек, който може нещо да постигне, постигнал е и прави. Всеки си прави извода. Аз съм го харесал – човека, партията, вижданията му, каузата му, и съм отишъл, така че не се женя за никого, семейството ми е прекрасно, няма да се развеждам с жена си. Не съм се развел и с РЗС. РЗС е в мен.
– Коя е причината да не се отказвате от политиката, защото напоследък тя се превърна в мръсна дума?
– Има смисъл да съм тук, да живея в Кюстендил, има смисъл да съм българин. Защото единственото, което ни пречи, е КПД-то в живота ни. Няма го, а трябва. Много е лесно да се постави. В момента в петък ми предстои едно дело, което уважаваният от мен кмет Петър Паунов заведе. Опитвал съм се в годините, в които съм бил съветник, точките, където не е правилна политиката му, да ги покажа. Да се прави нещо, да се генерира. Съдят ме да връщам парите за бензин, който съм ползвал една година, за да изпълнявам работата си като общински съветник. Делото е на Районен съд, второ заседание.
– Казвате, че милеете за Кюстендил, но децата Ви са в чужбина, защо?
– Животът е отворен, всеки млад човек има свободата и правото да избира къде да бъде. Много пъти сме си говорили, че няма никаква взаимосвързаност между Бюрото по труда, Регионалното управление по образование, Общинския съвет, директори на училища и бизнеса. Не се знае в каква посока да се развива, затворихме специални училища, защо? В днешно време липсват кадри, една тенденция върви, изпусната е нишката и това е сигнална лампа. Не сме подсигурени, красив град с история, но тя няма да ни нахрани, тя трябва да се ръчка, да се подпалва. Така че спортът остана, въпреки моите усилия за покрива, да вкараме минералната вода вкараха втори клуб в моята зала, мое дете, което съм го възпитал, стана конкурентен клуб, да не може да тренираме.
– Съпругата Ви е рускиня, къде се запознахте?
– Това е много красив момент. Не съм смятал, че ще се оженя за човек от такава империя. Но не приемайте империя като империя, а с такава култура, уникална. Ние си обичаме нашата история и я показваме, но няма да говорим за руската култура, за Достоевски, за Гогол. Просто искам да кажа, че човекът, когото срещнах, ми даде живота. Срещнах я в град Ярославов, тя е действащ инженер, завършила в Москва, там по тяхната система беше дошла по разпределение. Разбира се, че аз я заговорих, нормално е и не съм очаквал, че ще бъде майка на моите три деца. Срещнах я на улицата пред театър „Волколова“ и реших да я попитам къде се намира, въпреки че се намираше на 20 метра. Впечатли ме с визията си, всеки си има съдбата в живота. Никой не може да знае Господ с кого ще го събере и не трябва да се замисляме. Вяра, език, няма смисъл… Господ събира, когато той прецени, където да се намирате. Имал съм първа любов в България, но Господ ме прати на 3000 километра мен, кюстендилеца, да зъзна при минус 40 градуса, с 5 шапки. Една година живях и тя реши да не ме изпуска. Видя, че съм надежден, готин. Сега, след 30 години, не знам какво мисли. В нейна чест кръстихме и третото си дете Елеонора. Първата се казва Кристина, синът е Едуард. Най-ценното е семейството, да са живи и здрави и приятелите и неприятелите. В България има смисъл да се живее. Ние да направим така, че като идват тук, да не се срамуват. Вече имам зет, гражданин на Египет, уникално момче, национален състезател по баскетбол.
ГЕРГАНА ИВАНОВА
