„Смятах, че всички гледат колко съм пълна, а на всичкото отгоре ям!“ – споделя чаровната кулинарка от MasterChef, след като преди години случайно дочут коментар поставя началото на хранително разстройство
Елена живее на високи обороти, но благодарение на изключителната си точност и дисциплина успява да се справи с натоварената си програма. Когато правихме това интервю преди обявяването на пандемията, тя се смее, че повечето време може би прекарва зад волана, но не се оплаква. Това е нейното зарядно. Живее на супербързата 10-а скорост, но смята, че освен всичко тя е много икономична. Успява да съчетае снимките за кулинарно тв предаване с основните си ангажименти към семейния хотелиерски и ресторантьорски бизнес в известното с минералните си води с. Огняново (Гоцеделчевско) и каузите за правилно хранене. Горда е със семейната фамилия, която носи, и смята, че тя достатъчно говори за нея – просто Елена Александрова Петрелийска.
Елена Петрелийска е жената, която владее една специална магия – създава вкусното. Нашумя около участието си в кулинарното шоу на bTV „MasterChef”, като втрещи журито още при първата им среща с личната история за това как храната и готвенето са я спасили от анорексия. Това е хранително разстройство, при което хората спират да се хранят, стигат до критично ниски килограми, а за мнозина от тях, след години неуспешна битка за възстановяване, краят може да е фатален.
За щастие Елена днес е здрава, красива, изключително мила и усмихната и с лекота говори за трудностите на анорексията. Защото най-важното на личните истории е да можем да видим отвъд тях, да стъпим върху опита, който ни дават, и да се надяваме, че с думите и изборите си бихме направили нечий друг живот по-лек, щастлив и смислен.
„ЗАПОЧВА АНОРЕКСИЯТА!“
„Мисля, че бях в трети-четвърти клас, когато чух от майка на мой съученик коментар по повод фигурата ми. Аз просто се стъписах! Никога до онзи момент не бях чувала някой да прави коментар на моя външен вид. Бях прекарала 3 месеца ваканция при бабите и дядовците си, а там се яде. Явно съм се прибрала с няколко килограма по-хубава. Тази майка направи коментар, че съм се закръглила. Много зле се почувствах! А и го чух зад гърба си. От този ден нататък, смея да кажа, че започнаха моите проблеми с храненето“.
Анорексията (анорексия нервоза) е хранително разстройство, при което човек има силен страх от натрупване на тегло, вследствие на което може да стане прекалено слаб, до степен, застрашаваща живота. Основни признаци и симптоми при анорексия са желание или стремеж към по-ниско от нормално и здравословно тегло, отрицателно мнение за външния вид на собственото тяло, както и мания на тема храна. Засяга не само тялото, но и ума.
Случайно дочутият коментар при Елена е ключът, който открехва вратата на проблемите. Но тя е на мнение, че не може да се каже кога точно започва анорексията и кога спира.
„При мен просто е било заложено по някакъв начин. Случили са се дадени обстоятелства, в които да се отключи. И то се отключи!“.
У нея заживява идеята, че не изглежда добре. Мисълта се загнездва в съзнанието й и постоянно кънти в главата й. Започва да се крие, когато яде. След това нещата се задълбочават и решава въобще да не яде, когато е сред хора.
„Всички гледат колко съм пълна, а на всичкото отгоре ям! Много ме беше срам от това нещо! В определени моменти се случваше да съм припадала в училище и майка ми е идвала да ми носи храна и да седи до мен, за да е сигурна, че съм я изяла“.
Тези тежки периоди се редуват с други, в които отношението й към храненето е по-балансирано.
„СТАНАХ ТИЙНЕЙДЖЪРКА И НАСТАНА ИСТИНСКИЯТ ПРОБЛЕМ!“
Елена има силен характер и ярка индивидуалност още от дете. Осъзнава, че това може да я заведе както към нещо много лошо, така и много да й помогне. Възстановяването от анорексията при нея се случва не с медикаменти, а с воля. Това избира самата тя за себе си. В процеса на лекуването си заминава за Холандия. Сама.
„Бях качила вече 2 кг. Бях станала 40 килограма. Беше много трудно!“
Новото открива в чужбина и й помага да овладее анорексията. От дистанцията на времето и като човек, който съвсем спокойно говори и работи по проблема, Елена Петрелийска има една думичка за съвет към хората, които минават през същото. „Смелост“ – това е, което всеки човек сам трябва да прояви и така да заяви своята лична воля за справяне с трудностите.
А храната в нейното многообразие и полезни свойства става сериозна част от работата и заниманията й в момента. Създава платформа, на която споделя рецепти, начини, по които се е справила сама, статии, възможности за индивидуален подход. Елена създава едно вкусно и красиво място за хората, които искат да преодолеят хранителни нарушения, или имат член в семейството, приятел и познат с хранително разстройство.
ТВЪРД МАКЕДОНСКИ ХАРАКТЕР
„Истинската красота на жените е в достойнството, чувството за премереност, наличието на собствено, но не натрапващо се мнение, обща култура, която помага да се ориентираш в динамичното ни ежедневие. Със сигурност бих променила в себе си онези неща, които ми пречат бързо да се адаптирам във всеки момент, ситуация, време. Но това е трудно, когато притежаваш твърд македонски характер, неподлежащ на промяна. Е, единствено успокоителното е, че на този етап поне знам какво трябва да променя. Но дали това ще стане, е друг въпрос. Много е трудно да избягаш от себе си. Силата на една жена според мен се крие в постоянството, самодисциплината и разбирането на отсрещната страна. И най-вече в това да не се прави на истински мъж.
МЪЖЪТ ДО МЕН
Честно казано, не съм се замисляла какво точно е мъжът за мен. Всъщност в различните етапи от живота ми е имал различни измерения. Към настоящия момент означава Николай, това е мъжът до мен – такъв, какъвто е. А иначе този, който ще остане в съзнанието ми като еталон, е моят баща. Вярвам, че за всяко момиче е така – някои го осъзнаваме, други не.
ПРОФЕСИОНАЛНО РАВЕНСТВО
Смятам, че по-голямата част от жените в България имат високо самочувствие. На част от тях им отива, особено когато имат стабилна основа, на която са стъпили, и когато го показват елегантно, с финес, умереност, красота. Това заслужава уважение. Останалото е леко комично. И въпреки че жените са много силни, съществуват моменти, в които се усеща професионално неравенство. Но смятам, че все по-често успяваме да се интегрираме в „мъжкия свят”, да имаме професии, които са смятани за типично мъжки и в тях именно те, мъжете, да ни приемат добре. Нека го кажа така: умните и възпитани мъже нямат проблем да работят с жени на тяхната или по-висока позиция. Не се чувстват застрашени. Ако гонят успеха и осъзнават, че жената, която работи редом с тях, е пътят към него, нямат проблеми с пола.
Радвам се, че живея в цивилизована държава, в която мога да работя каквото пожелая. Стига да имам уменията и желанието, усещам, че ще бъда приета. Радвам се, че в моето ежедневие по-скоро попадам на мъже, които приемат жените като професионалисти, наравно с тях.
БАЛАНСЪТ
Признавам, че ми е трудно да съм в баланс. Аз съм човек на крайностите и просто съм го приела, че така съм устроена. Щастлива съм, че намерих човек до себе си, който също е толкова небалансиран в това отношение. На двамата сега ни се работи и го правим всеотдайно. Това е нашият баланс. А иначе компромисите са нещо хубаво, ако се правят с желание и реална причина с очакван резултат. Не смятам, че ще изгубиш едното, ако избереш другото. Работата е да ги сместиш в общо ежедневие и да не ги усещаш като проблем. Надявам се да ми се отдаде възможност да опитам да го направя. За момента имам стабилната основа на родителите ми, сестра ми, на които винаги се опирам и за мен те имат първостепенна роля в живота ми. И знам, че винаги ще са до мен, каквото и да става.
Имам ужасно много да вървя напред в професията си, защото не смятам, че съм постигнала кой знае какво. Ако трябва да съм точна, мисля, че досега всъщност съм се подготвяла да постигам. Настоящето е моментът, в който ще вложа всичко научено и видяно – и съм убедена, че целият положен досега труд неминуемо ще даде резултат. Да, много добре знам какво искам през следващите 20 години, но нека пак си поговорим след пет години, за да ви споделя докъде съм стигнала.
Аз постоянно разполагам с личното си време и винаги имам възможността да бъда „аз”. Е, друг въпрос е, че това много ми е взело, но и много ми е дало. Научих се да се съсредоточавам в частта, в която съм получила. Друг въпрос е дали си почивам? Ами не, не мога! Няколко пъти се опитах и колкото и да е парадоксално, това ме уморява. Душевно спокойствие също не намирам. Аз съм от хората, които постоянно за нещо се притесняват. Ако на пръв поглед няма такова, изпадам в размисли, измислям си нещо и пак имам някакви терзания. Ето, например, много искам да спортувам активно. Слагам начало десетки пъти на това начинание и все не успявам. Това е нещо, върху което работя, за да го превърна в навик. Нали ви казах, че съм твърд македонски характер, който има за дялане, но трудно подлежи на промяна…
Често ми се случва да се разплача, буквално за части от секундата, но не го смятам за слабост. Това е просто израз на моментно емоционално състояние. Плача, когато някой ми каже нещо хубаво, от радост. Плача, когато сестра ми е тъжна, но без тя да ме вижда. Насълзяват ми се очите всеки път, когато съм при баба и дойде моментът да си тръгна – кача се в колата, а тя стои, помахвайки, докато колата не се скрие след завоя. Плача на филми и песни.
ШОФИРАНЕТО МЕ КАРА ДА СЕ ЧУВСТВАМ ДОБРЕ
Не само че обичам да шофирам, а това е нещо, без което не мога. Освен че е действие, което ме пренася от една до друга точка, шофирането ме кара да се усещам добре. Уважавам дамите шофьори – мисля, че всеки много добре и много бързо може да разбере кога една жена е добър шофьор и кога седи на мястото си. И вярвам, че всеки ще признае, че гледката на една елегантна жена зад волана те кара да се усмихнеш”.
