Синът на учители в село, близко до Рилския манастир, е единственият жив български творец, чиято картина е продадена на търг в „Кристис”
Hиĸoлaй Янaĸиeв e poдeн нa 23 юни 1954 г. в Дyпницa. Зaвъpшвa Cpeднo xyдoжecтвeнo yчилищe зa изящни изĸycтвa в Coфия пpeз 1973 гoдинa. През 1981 гoдина завършва Haциoнaлнaтa xyдoжecтвeнa aĸaдeмия cъc cпeциaлнocт „Живoпиc” в ĸлaca нa пpoф. Cвeтлин Pyceв. От същата година е член на СБХ. Имa нaд 95 caмocтoятeлни излoжби по целия cвят. Още на 38 години става член на Есенния салон в Париж. Носител е на множество отличия, сред които: Голяма награда от изложбата „Южна пролет“, Хасково, 1982; Наградата в секция „Портрет“ на ОХИ, София, 1987; Специалната награда за живопис на Министерството на културата в 13-то Биенале на хумора и сатирата, Габрово, 1997, и др. Πoĸaзвaл e cвoи пpoизвeдeния в Hю Йopĸ, Baшингтoн, Бapceлoнa, Bиeнa, Πapиж, Pим, Бepлин, Kьoлн, Фpaнĸфypт, Зaлцбypг, Бpaтиcлaвa, Xeлзинĸи, Дaмacĸ, Paбaт и дp. Heгoви твopби пpитeжaвaт HХГ, CГXГ, Haциoнaлнa гaлepия зa изящни изĸycтвa, Лa Baлeтa, Малта, Гaлepия „Уфици”, Флopeнция, Италия; Koлeĸция нa ЮHECKO в Бypгeнлaнд, Aвcтpия, Koлeĸция „Лyдвиг” в Kьoлн, Гepмaния, музей „Мимара“, Загреб, Хърватска, и дp. Николай Янакиев е първият български художник, продал е своя картина в световноизвестната аукционна къща „Кристис”. Живее и работи в София.
През юни миналата година в столичната галерия „Нирвана“ Николай Янакиев отпразнува рождения си ден, като подреди най-новите си творби под заглавие „Настроения“.
Скромен, напълно отдаден на своя визионерски свят в изкуството, изолиран в тишината на съзерцанието, живописецът Николай Янакиев е от малцината, които могат да се похвалят с огромен интерес от страна на публиката. В интервю с него от divamagazine.bg бавно разлистват истории от живота му. За неговите модели, за любовта му, за изкуството, за любимия му Париж и за това как се е променил животът му след продажбата на негова картина на търг на Аукционната къща „Кристис” в Лондон.
– Какво беше твоето детство?
– Прекарвах летните месеци с родителите ми, които бяха учители, край Рилския манастир по ученически лагери и докато другите деца гонеха топката, аз с часове гледах иконите и стенописите в църквата на манастира. Тази моя детска любов към старото българско църковно изкуство се запази и доразви в зряла възраст и неслучайно дипломната ми работа в Художествената академия беше на тема реставратори. Мисля, че голямото майсторство на зографите и дърворезбарите, пред чиито шедьоври съм се прекланял като дете, тази невероятно сгъстена атмосфера на църковния интериор са ми въздействали и са повлияли формирането ми като художник.
– Кои бяха учителите ти в живописта?
– Завършил съм Художествената гимназия в София, след което и Художествената академия, специалност „Живопис”, при проф. Светлин Русев през 1981-ва. По рисуване ми преподаваше Катя Костова, прекрасен човек и художник. Бяха безгрижни години, а след тях пътят не беше никак лек и не се знаеше накъде води, особено първите години след дипломирането ни.
– Как момче от Дупница попадна в Художествената академия, и то в класа на Светлин Русев?
– Първата година не влязох. Дисквалифицираха ме, защото помагах на един мой колега. Подсказвах му. Тогава кандидатствахме 20 души за едно място. Бях много добър. Етюдът ми беше страхотен. След казармата пак кандидатствах и ме приеха, но какво стана? Силно се двоумях какво да избера – скулптура или живопис. И един съученик ме посъветва да не кандидатствам живопис, защото Светлин Русев за първа година щеше да взема курс, стана професор и напливът щеше да е много голям. Отделно от това беше председател на Съюза на художниците. И това моментално реши моята жестока дилема. Понеже съм и малко македонец, даже немалко, а много, защото баба ми е от Солун, и само да ми кажат, че нещо не може… Приеха ме живопис. В курса ни бяха Ивайло Мирчев, Димитър Чолаков, Десислава Минчева… цяла плеяда от днешни големи живописци.
– Какво те вдъхновява?
– Самият процес и увлечението в работата вдъхновяват. Вдъхновяващо е и чувството за свобода, природата, както и по-малката сестра на живописта – музиката, както на времето я е наричал Леонардо да Винчи.
– Какви са темите, които те вълнуват като художник?
– Една от темите, върху които работя още от самото начало на творческия ми път, е голото женско тяло, едно от най-уникалните творения на природата, съчетало в себе си поетиката, красотата, любовта, и не на последно място – еротиката. То винаги е било и ще бъде обект на моите творчески търсения, защото преоткриването му винаги ми е носело огромно удовлетворение и вдъхновение. Рисувам и натюрморти, пейзажи, портрети, интериори. Правя и малки пластики, част от които съм представял преди години и в Париж.
– Влюбвал ли си се някога в твой модел?
– Да, когато бях втори курс в академията, се влюбих. Имах приятелка, която ми беше и модел. Страхотна. Беше „Мис Слънчев бряг”. За една бройка да стана поморийски зет. Но бях твърде млад и просто не се състоя това, което можеше да се случи, за добро или за зло. Тя беше страхотен модел. Тогава й направих много рисунки, които ползвам и днес непрекъснато.
– Защо ползвате живи модели? Не може ли да си ги измислите?
– Аз рисувам и по въображение, но съвсем друго е по натура. Сравнение не може да има. Може да направя една рисунка по модел и после да си я довърша сам, защото се притеснявам за модела – да не мърда дълго време, да не й е студено… След рисунката вече имаш свобода на изразяването.
– Когато след години срещнеш на улицата твой модел, разпознаваш ли го?
– Не всички помня, но повечето да.
– Разкажи ни за Париж. Живееш ли и там?
– В Париж посрещнах новото хилядолетие, 2000 година, в Сите дез Арт. През 1991-ва участвах за първи път в Есенния салон с една голяма работа – „Момиче в черно“, полугола. Тя е в Париж. Журито ме оцени високо и от следващата година вече бях постоянен член на Есенния салон. Всяка година приемат по седем-осем нови членове. Това ме кара да ходя там почти всяка година и да оставам по няколко месеца. Отсядам при моя близка в околностите на Париж. Направих много изложби.
– Как те прие Париж?
– За мен беше шок. Културен шок. Изведнъж попаднах в един огромен град, пълен с изкуство, а и какво ли не друго от целия свят. Есенният салон тогава се провеждаше в Гран Пале. После се премести и на други места, по Шан-з-Елизе, във временни постройки. Но ние, българите, а и художниците сме граждани на света – където и да ни посадиш, се адаптираме.
– Как се чувстваш в Париж? По-освободен ли си?
– Париж е много напрегнат град. Ние не сме свикнали на такова натоварване. Той е чудовище. Там не се живее лесно.
– Какво от Париж занесе в Дупница и от Дупница в Париж?
– От Дупница занесох планината. На Париж му липсват планини, там всичко е равно. Но пък нямаме река като Сена. От Париж донесох Айфеловата кула в Дупница, където израснах, за първи път помирисах терпентин в ателието на големия дупнишки художник Георги Лазов. В този район е творил и Константин Щъркелов. Рисувал е Рила планина и околностите, много е обичал нашия край. Та първия път, като се върнах от Париж в родния си град, бях взел много сувенирчета Айфелови кули и раздадох на всички мои близки и приятели. Бях толкова горд, че съм бил в Париж и че Айфеловата кула е в джоба ми. В първия момент тя ме впечатли най-силно. Качвал съм се горе.
– Винаги ли си бил абстрактен живописец?
– Опитвам да намирам нови изразни средства и нови форми на изява, да експериментирам. Искам да активирам и да провокирам въображението на зрителя, като не му поднасям всичко наготово, а го карам да вижда неща, на пръв поглед скрити. Повечето от картините ми напоследък представляват въображаеми светове, където само загатнатата форма напомня за реалността.
– Какво е духовността и откриваме ли я днес?
– Духовността е състояние, в което тялото, умът и духът са в хармония. Имам чувството обаче, че духовността в България от ден на ден по една или друга причина девалвира, запада, че хармонията е нарушена и отстъпва място на материалното и пошлото. Времената се менят, а с това се променя и ценностната ни система. Много пъти съм си задавал въпроса дали телевизията и интернет, които навлязоха осезателно в живота ни, по някакъв начин не ощетиха предишното, а и сегашното поколение, което чете все по-малко и става все по-комерсиално. Други са приоритетите ни вече, да не говорим за тези на новото поколение и за съжаление само може да констатираме, че процесите на развитие не се движат в правилната посока или така си мислим, а и критериите така са се размили, че все по-трудно става да различиш доброто от лошото.
– Срещна ли любовта?
– Открих я преди много, много години, когато все още не знаех какво е любов, бях твърде млад, но я усещах. Беше от пръв поглед, а това е истинската любов, която остава за цял живот. Любовта към изкуството е като към птица, която не си отива. Тази любов е изпепеляваща, красива и жестока и ако не й се отдадеш изцяло, просто изгаряш…
– Синовете ти наследиха ли твоя талант?
– За съжаление – не. И двамата са в Англия и се занимават с икономика. Единият работеше в Джей Пи Морган и се установи в Лондон, даже си купи апартамент. А малкият е в Бирмингам. И двамата рисуват, но имат други професии и не са отдадени на изкуството.
– Пътуваш ли често към себе си?
– Пътувам, разбира се, обичам да пътувам даже и към себе си, съвсем нормално е, когато другите не те разбират, да се обърнеш към себе си, да се погледнеш отстрани, да се опиташ да се разбереш, да се опознаеш и да си помогнеш, ако можеш.
– А обичаш ли пътешествията?
– Обичам много да пътувам, но за съжаление, времето за пътешествия и излети сред природата е сведено до минимум и е почти на изчезване. Пътувам за откриване на самостоятелните ми изложби.
– Каква е твоята публика и как стигаш до нея?
– Моята публика е добрата публика, да не кажа най-добрата. Звучи малко нескромно, но все пак съм длъжен да използвам дадената ми възможност и да я похваля. Харесваме се взаимно и така трябва да бъде. В състава й влизат мои близки приятели и колекционери както от страната, така и от близки и далечни страни, естети, все хора на духа. Понеже наистина са много, един от най-сигурните и бързи начини за комуникация си остава интернет пространството. Това е днешната реалност и колкото да се дърпаме и да не искаме да я приемем, не може да избягаме от нея!
– Зависим ли си от интернет комуникациите?
– Активен в социалните мрежи съм дотолкова, доколкото ми позволява времето, с което разполагам, не казвам времето за губене, защото няма да съм напълно прав. Все пак от социалните мрежи има и полза, общуването с ближния е нещо много важно, а за мнозина това е единственият начин да общуват с външния свят. А и поканите за изложба стигат най-бързо по Фейсбук.
– Самотен ли е светът на художника?
– Това, че естеството на работата налага художникът да остава сам със себе си, съвсем не означава, че неговия свят е самотен, точно обратното. Моят свят винаги е бил много динамичен, разнообразен и изпълнен с емоции, скуката никога не е успявала да ме обземе.
– Какво е усещането да създаваш нови непознати светове? Усещаш ли Божествената искра в такива моменти?
– Усещането е като при сътворението, правим света такъв, какъвто бихме искали да изглежда. Ако успеем, чувството наистина не може да се опише. Това е една от привилегиите да си художник и както се казва, почти вълшебник. Добре звучи, а понякога може да бъде и истина.
– Как твоя картина попадна и се продаде на търг на Аукционна къща „Кристис”?
– През 2017-а имах самостоятелна изложба „Интериори“ в галерията на Българския културен институт в Лондон. Вечерта на откриването съвсем случайно, тъй като централата на „Кристис” се намира в близост до посолството в Кенсингтън, минават експерти на „Кристис” и се отбиват да разгледат. Представиха се, запознахме се и понеже не говоря английски, синът ми помогна с превода. Те дадоха визитката си и ме поканиха на следващия ден на кафе в централата им. Отидохме със сина ми, той си е цял англичанин, от 15 години е там и говори перфектно английски. Те го похвалиха и ме поканиха да участвам в един от търговете, специализиран за интериор. Не само картини, но и мебели, аксесоари от интериора. Трябваше да се състои през май и поискаха да им изпратя 5-6 диапозитива. Избраха една творба. Рамкирах я и я изпратих в Лондон. Направиха каталог, както си трябва (снимката е от каталога). Търгът се състоя през юли, много неблагоприятно за тази дейност време, мъртъв сезон, но… картината се купи. Всичко беше като на филм.
Преди мен имаше французин и англичанин, но техните работи не се продадоха. Не достигнаха първоначалния лот от 2000 паунда, но се започва от 1500 и се наддава. Ако достигнеш 2000 и стане 2200, 2300, е продадена. Ако не – отпада. Моята се продаде за 4750 паунда. Голям успех. Търсих и не можах да намеря друг съвременен български художник с подобно постижение. Жорж Папазов и още един колега са участвали навремето, но те са класици и не са вече между живите.
– Как промени живота ти това събитие?
– Получих в Инстаграм и Фейсбук много отзиви и дори няколко откупки имах благодарение на това ми участие там. Все пак „Кристис” и „Сотбис” са най-големите търговски къщи. Това се отрази най-вече на самочувствието ми. Зодията ми е такава (Рак), че непрекъснато се съмнявам. Усетих голямо признание, че съм оценен на толкова високо ниво.
– А твоите колеги тук как приеха този успех?
– Ами то мина някак незабелязано. Само в един вестник писаха, защото синът ми пусна пост във Фейсбук. Не за друго, аз не обичам да афиширам успехи или неуспехи. Но научиха. Някои ще ме намразят, други ще ми се радват. Нещата от живота.
– Какво ти предстои оттук нататък в личен план?
– А сега накъде, се питам винаги след закриването на поредната ми изложба. Въпросът е до голяма степен риторичен, защото отговорът е един – напред или по-скоро две крачки напред, една назад. Връщам се, за да се убедя, че не съм забравил или пропуснал нещо, и продължавам напред!
