Мартински, помня го и до днес, отстрани викаше: „Иване, за България! За родината! Орден ще ти дадем! Волгата те чака на аерогарата!“, казва състезателят, спечелил първия медал за България от бяла олимпиада
Първите винаги намират място в историята. В българската летопис на зимните олимпийски игри едно име намира своето златно място, макар и с бронзово постижение. Иван Лебанов е човекът, който прокара пъртината на българските отличия на зимни олимпийски игри.
През 1980 година в Лейк Плесид успява да реализира дългогодишния стремеж на българските спортисти да намерят място сред най-добрите на зимни игри. Скиорът от Велинград се класира трети в 30-километровото бягане и печели първия медал за България от бяла олимпиада. Заема и 15-ото място на 15 км.
Лебанов е роден в село Гостун, община Банско. Семейството му се премества да живее във Велинград през 1965 г. На 10 години той участва в първото си състезание по ски бягане. 17-годишен взима първата си републиканска титла, през 1974 и 1976 г. печели титли от балканските първенства за юноши. Първият му олимпийски старт е в Инсбрук ’76 (24-и на 15 км).
През 1977 г. става световен юношески шампион на 10 км в Сен Кроа (Швейцария). Печели състезанията на 15 км от универсиадите през 1978 и 1981 г. В периода 1975-1985 г. печели многократно шампионските титли на България на всички дистанции – 15, 30 и 50 км.
По същото време записва престижни класирания на големи международни състезания, включително за Световната купа. През сезон 1978/79 завършва в първите десет в три старта за Световната купа и завършва девети в генералното класиране за сезона.
Благодарение на авторитета му ФИС възлага две домакинства на Световната купа на България – през 1981 г. на Юндола и през 1985 г. на Витоша. Избран е за Скиор на века по случай 80-годишнината на ски спортовете в България. Занимава се с хотелиерство и спортни бази. Бивш кмет на Велинград.
Медалът в Лейк Плесид
Датата 14 февруари е историческа за българския спорт. В пълния смисъл на тази дума. Това е денят, в който през 1980-а в Лейк Плесид (САЩ) Иван Лебанов спечели първия за България медал от зимни олимпийски игри. 13-ицата винаги му е носела щастие. А часовата разлика между Щатите и България му дава основание да приеме, че „неговият“ ден е 13 февруари.
„Датата беше 13-и. Много съм свързан с тази цифра – в училище бях №13, домът ми на ул. „Бачо Киро“ във Велинград е също №13, Игрите в Лейк Плесид бяха 13-и поред… Това е моят ден, казах си тогава. Не мечтаех за медал, но все пак тайно, някъде дълбоко в себе си съм го очаквал. Знаех на какво съм способен. Имах отлична подготовка“, припомня си Иван Лебанов.
В старта на 30 км списъкът от фаворити е дълъг – руснаци, шведи, финландци, норвежци, германци. Познавачите знаят, че техните сметки може да обърка само един южняк – Иван Лебанов. Българинът стартира с №54. Веднага след него се пуска Николай Зимятов, който по-късно ще си тръгне от Лейк Плесид с 3 златни медала. Двамата са в невероятна форма. Руснакът застига нашия състезател по трасето, а треньорите на Зимятов обаче му нареждат да намали темпото, за да улесни съотборника си Рошчев в борбата за сребърния медал. Отборната тактика на руснаците успява.
Зад двамата представители на Съветския съюз и Иван Лебанов остават всички скандинавски бегачи, представители на страните, където се е зародило ски бягането. Сред тях и шведът Томас Васберг, който само 3 дни по-късно печели титлата на 15 км. Назад са и други двама знаменити руснаци – Завялов и Савелиев (олимпийски шампион на 30 км от Инсбрук ’76).
През 1980 г. в Лейк Плесид, тогава едва на 22 години, Лебанов завършва трети в ски бягането на 30 км, като пред него са само представителите на СССР Николай Зимятов и Василий Рочев.
Постижението остава върхово в този спорт за България. Иван Лебанов постига няколко добри класирания в стартове за Световна купа, а на световно първенство се класира на десето място две години след бронза от Лейк Плесид.
Спортният герой е собственик на ски училище и се занимава с деца. Изкара два мандата като кмет на Велинград, но вече е встрани от политиката. Ето какво казва той в едно интервю за corner.dir.bg преди години.
– Разкажете ни предисторията и историята на това паметно състезание, в което донесохте първия медал на България от зимна олимпиада.
– Връщаме се доста години назад. Имахме добър треньорски състав, конкурентен отбор, а и бяхме доста надъхани да се представим силно. Българин в зимните спортове да пробие беше илюзия някаква дотогава… Но като деца мечтаехме.
Аз предишната година на световни купи имах трети, четвърти места, световен шампион бях станал за младежи. Имаше основа за надежди, но все пак на олимпиада – на най-големия спортен форум, да победиш примерно скандинавци е доста трудно. Имах самочувствие от постиженията си.
Още в началото бях втори-трети, съветските състезатели бяха много силни. Край пистата ме подкрепяха тогавашният спортен министър Трендафил Мартински, както и Попангелов-старши. И те не очакваха такъв успех.
Състезанието бе три обиколки по 10 километра и след първите, при преминаването ми през стадиона, на таблото се видя, че се движа добре. Мартински, помня го и до днес, отстрани викаше: „Иване, за България! За родината! Орден ще ти дадем! Волгата те чака на аерогарата!“. За един млад човек каква повече мотивация?! Така ме окуражаваха.
– Пред Вас останаха само двама състезатели на СССР – Николай Зимятов и Василий Рочев. Имахте ли сили да ги победите, много се говори през годините и за „нареждания“… Вие получавал ли сте такива?
– Не, не. Какво нареждане? Заставаш на старта и не те интересува норвежец ли е, руснак ли е. Как ще ми нареди някой? Няма такива неща, а всъщност аз ги бях побеждавал и тях, но на самото състезание те бяха много силни.
– Посрещането с „Волга“ на летището състоя ли се?
– Посрещането беше грандиозно. А и до днес, където и да отида в България, хората ме познават. Особено тези от по-старото поколение. Тогава в центъра на Велинград се беше изсипал народът, целият град. Имаше трибуна специална. Благодарен съм на хората, че и до днес имат такова уважение към мен. И не само в България. И до днес се чуваме със съперниците ми от онези години на пистата, обаждат ми се за рождения ден точно двамата, които бяха пред мен на олимпиадата, а и не само те. Уважаваме се, подкрепяме се.
– Защо избрахте ски бягането, един от най-тежките спортове?
– Защо… Във Велинград ските са си един от основните спортове, пистата ни беше в края на града, тя и сега си е там. В бяганията се насочих, защото ги надбягвах на тренировките. Георги и Мария Стамболови, известни скиори навремето, бяха моите треньори. Те ме насочиха, правихме кросове и състезания, аз ги надбягвах и те решиха, че от мен ще стане добър бегач.
– Защо след Вас нямаме ярки състезатели в този спорт?
– Труден въпрос, причината не е само една. Първо, разби се системата на спорта в страната. Имаше десетки спортни училища, студентски спорт, работнически спорт. Държавата подкрепяше спорта. Това го няма вече. А и какви времена са сега – един печели добре от тенис, другите го гледат и коментират, че печели твърде много. Вместо да се радваме, че ние сме една малка точица и имаме такъв тенисист и такива постижения…
– А в зимните спортове България къде е като сила и защо не е сред водещите?
– На първо място липсва база за това. Ние говорим за ски курорти, но те са използвани с комерсиална цел, не за спорт. Кой ще затвори пистата в Банско, за да тренират нашите скиори там? Или в Боровец?
Има липса на треньорски кадри, каквито имаше навремето, това също е фактор. Хора с чувство за постижения, за изява. И третото е, че все по-малък брой хора се насочват да практикуват спорта професионално. Не е атрактивно, сега децата са на компютъра и таблета. При нас беше само игра, само спорт. Лятото играем футбол, зимата караме ски. Това беше масово за децата от нашето поколение.
Виждам, че имат възможности състезателите ни.
Добри биатлонисти имаме, а примерно у нас нямаме писта за биатлон, специално трасе за този спорт. Нямаме ски шанца, а имаме добри състезатели.
– Има ли стъпки в правилна посока? Има ли светлина в тунела, визия, стратегия?
– Според мен не е достатъчно това, което се прави. Нямаме стратегия, а отделни личности – треньори и състезатели, които се реализират. Без стратегия няма да стане. Връщаме се на въпросите с обезпечаване, бази, екипировка, медицина. Съвременният спорт е напреднал много. По наше време имаше спортен център „Дианабад“, който работеше на пълни обороти. Говорим за възстановяване на спортистите, за подбор в спорта. Не съществуват вече тези неща и не виждам подобрение.
– Какво е ежедневието Ви днес, с какво се занимавате?
– Преди години направих едно малко ски училище в малкото курортче Юндола. И си го поддържам, провеждаме състезания в ски бягане, в биатлон. Дълги години се бях пооткъснал, занимавах се осем години с други неща… Сега съм пак тук, имаме и в момента десетина деца, обучаваме ги да карат ски.
– Споменахте за осемте години, трудно ли беше в костюм като кмет? По-трудно ли беше, отколкото на пистата?
– Много по-трудно! В политиката лицемерието е номер едно. В спорта има честност, достойнство, по-чисти отношения. В политиката във всеки момент могат да те подхлъзнат и го правят.
