От Благоевград до Атланта, или как певицата Люси сбъдна мечтата си – откри собствен фризьорски салон в САЩ и го направи най-проспериращия

Известните благоевградски музиканти Люси и Христо Съботинови от група „Белканто“ живеят от 18 години в САЩ. Отскоро са на родна земя, за да се видят с дъщерите и внуците. Освен това им предстои другарска среща със съучениците от средното училище в Попово.
Любимка, на която всички иначе казват Люси, разказва за първи път историята на своя живот, изпълнен с много обрати. Като певица опитала от „меда и жилото“ на соца и демокрацията в България, преминала през емигрантските тегоби и след безсънни нощи и работа на 4 места сбъднала мечтата си – да има собствен фризьорски салон в Атланта, който в момента е един от най-търсените.

• Разкажете малко за себе си, как започна артистичната Ви кариера?
• Казвам се Любимка Христова, но всички ме знаят като Люси. Навремето моето име беше интересно и децата ме наричаха „Меденка“. Моят живот е много интересен и разнообразен. Завърших училище по керамика в гр. Попово, защото обичах да рисувам и да се занимавам с изкуство. Още като ученичка пеех в музикална група, правихме концерти с училищния оркестър. После започнах да се изявявам с музикална група на Златни пясъци, пеех и свирих на китара. Тогава се запознах с моя съпруг Христо на морето, който също беше музикант и започнахме да работим заедно. Като се роди първата ни дъщеря Цвети, се прибрахме в Благоевград. Започнахме работа към „Балкантурист“ и бюро „Естрада“, и с нашата група „Белканто“ изнасяхме концерти. Бяхме от първите, които заминахме да пеем в Гърция. Пеехме гръцки песни. По това време – 70-те години на 20 век, в България се пееха само наши песни, ако пеехме английски, ни глобяваха. Тогава бяха забранени.
  – Имала ли сте такъв случай?
  – Да, бяхме глобени, че пеем американска песен в ресторанта на „Ален мак“, и ни взеха половината заплата на цялата група. Но ние бяхме известни с това, че пеем руски романси. Участвахме в програмите на нощния бар на хотел „Ален мак“, които бяха много добри – с илюзионисти, танцьори, вариете програми. На мотел „Рилци“ хората чакаха на опашки. Пеехме и стари шлагери, с танцьори и сервиране на масите – беше цяла блок програма.
  – Кога започнаха концертните ви изяви зад граница?
  – След като приключихме с хотел „Ален мак“, заминахме за Унгария. Пяхме в град Секешфехервар български песни, както и унгарски, като се поизмъчих с текстовете, защото езикът им е специфичен. В ресторанта покрай песните представяхме българското сирене и шопската салата, с нас имаше готвач и двама сервитьори по линия на „Балкантурист“.
  След това имахме много участия на Адриатическо море. Бяхме в град Улцин, Черна гора. Тогава отидохме по-малко музиканти от „Белканто“, но се представихме отлично. Харесаха ни и на втората година пак ни поканиха, и ни изпратиха на нудистки плаж. Това е много интересен епизод от нашия живот. Този плаж беше на границата с Албания.
  – Как протичаха концертите на нудисткия плаж?
  – Плажът беше смесен – с жени и мъже, всички голи. С нас бяха и двете ни малки дъщери Цвети и Ади. Това беше много интересно преживяване, защото всички бяха голи на плажа, а ние се криехме зад храстите от срам… Тогава пеехме в трио – аз, мъжът ми и Тони, на когото му казвах да се пече настрани от нас, защото ми беше неудобно, била съм на 29 години. На плажа имаше ресторант и там само барманът и сервитьорите бяха облечени. А вечерта, когато пеехме пред  туристите, те идваха да ни питат ние къде се печем. Там се сприятелих с една балерина от Германия, която се беше пенсионирала млада заради проблеми с гръбначния стълб. Тя ходеше всяко лято на плаж в Адриатика, а зимно време във Флорида.
  – В кои други държави сте ходили на участия по времето на соца?
  – В  Германия заминахме с 6-месечен договор. Имахме концерти в Потсдам, Магдебург, Берлин. Точно тогава блъснаха Берлинската стена, до която преди това бяхме ходили много пъти. Станахме приятели с една германка  от Източен Берлин, наша почитателка, която идваше всяка вечер да ни слуша. Всички нейни роднини живееха в Западен Берлин и тя беше толкова щастлива, че ще види сестра си след толкова години. Тогава имаше и други български музиканти от Велико Търново, които останаха в Германия. Ние имахме тази възможност, но и през ум не ни е минавало, че можем да не се приберем в България.
  – Какво се промени, след като дойде така наречената демокрация?
  – Животът ни стана още по-интересен. Демокрацията започна, но и неразборията започна. Участията ни в Банско бяха ужасни. Никога няма да забравя участията ни там преди една Нова година. Имаше вече хора, които разполагаха с много пари, незнайно откъде. Ние трябваше да пеем вечерта в комплекс „Пири“. Заминахме с едно трабантче, а навън студ и сняг. Аз бях боса, с руското сценично облекло, с дълга фуста, загърната с едно палтенце. Сядам на земята в ресторанта с разперената рокля, започва едно инструментално въведение и изведнъж се чува ужасен гръм. Хвърлиха бомба – някаква мощна пиратка до мене, и ми се запали роклята.
  – Кой го направи?
  – Някакви бандити. Тогава беше времето на мутрите, които идваха да си харчат парите в Банско, правеха си каквото искат. Пламналата рокля бе загасена и продължих да пея. Но тези мутри провалиха цялата Нова година. Имаше много хора от Благоевград, които си тръгнаха, защото се хвърлиха толкова много бомбички. Имаше деца танцьори, нашата малка дъщеря Ади беше в групата за състезателни танци на Жорж Гатев. Тя беше много добра и вземаше първи места с нейния партньор. Гатев ги беше довел за участие в празничната програма, но онези разбойници развалиха цялата Нова година. Изгориха целия мокет на Пиришанчин. Тези софийски мутри водиха със себе си момичета, които караха да тичат по снега, вдигаха им роклите. Въобще беше ужасно. По-късно всички тези бяха убити.
  – Кога решихте да емигрирате?
  – След като тази демокрация и свободия стана непоносима за живеене за повечето българи. Там, където аз живеех, също имаше някои хора, които своеволничеха и всяваха страх. Аз престанах да работя като музикант, защото ми липсваше начинът на живот като майка. Че не ставам сутрин рано да заведа децата на училища, да им направя закуска, а аз съм много добър кулинар. За тях се грижеше моята майка, защото ние все бяхме извън страната или работехме до сутринта. Реших, че трябва да сменя ритъма.
  – Какво променихте?
  – Много обичах да се занимавам с прически, защото, докато пеех, често ходих във фризьорски салони. Това беше част от професията и в един момент си казвах: „Аз това мога да го направя по-добре от тях“, и ми беше мечта. Изкуството продължаваше да бъде в мене, но изкарах един фризьорски курс. Казах си, че ако се захвана с този занаят, ще бъда по-близо до децата, а ако се наложи, ще пея с моя съпруг, който продължи да свири. И трите певици, които пееха с него след мене, се казваха пак Люси. От София си купих каски, които се разпродаваха от бившите обществени фризьорски салони. И с помощта на моя съпруг и двете деца си направих първия частен салон „Люси“ в Благоевград, който беше в двора ни.
  – Имаше ли коафьор, от когото да се учите?
  – Аз се учих от една моя фризьорка, която след това си направи салон. Аз нямах много клиенти, но си повярвах, че мога да се справя. На хората им беше интересно, че съм била певица, и започнаха да идват. Междувременно имах и участия, вече телевизионни, благодарение на покойната Миропа Кьосева, който ми беше много близка приятелка. На шестата година салонът работеше с пълна пара, мъжът ми свиреше. Дъщеря ни Цвети, която също беше много музикална, беше станала лауреат в конкурса „Нашите деца свирят Бах“ и получи награда от Милчо Левиев, заради което я приеха без изпит студентка в ЮЗУ. Един ден ми каза, че иска да продължи обучението си в САЩ. Тогава с баща й решиха всички да подадем документи за зелени карти, пък каквото стане. Година по-късно, прибирам се вкъщи и барманката, която работеше в кафенето на брат ми, ми подава някакво писмо в голям плик. Отворих го още на външната врата и чета: „Поздравления! Добре дошъл в САЩ, Христо Христов!“.
  – Как приехте известието, че съпругът Ви е спечелил зелена карта?
  – В този момент аз не можех да повярвам какво се случва, защото аз никога не съм желала, не съм си представяла, дори не съм сънували, нито съм искала да живея в Америка. Ни най-малко. Направих го, защото Цвети понечи да се пробва. Христо се прибра и започна цялата еуфория. Какво ще правим“ Ами пари“ Ние сме музиканти и нямаме пари. Всичко, което сме изкарвали, се влагаше в нови апаратури, клавири и имахме пари колкото да преживяваме. Попълнихме документите, изпратихме ги, определиха ни дата за интервю в София. Взехме малката дъщеря Ади, а за Цвети казаха, че не може да замине с нас, защото беше вече навършила 20 години. Въпреки че след това Ади стоя само една година при нас в САЩ, но не й хареса и се прибра при кака си в Благоевград.
  – Къде отидохте в САЩ?
  – В Атланта, щата Джорджия. Трябваше да имаш човек в Америка, който да ни поеме, да е наш гарант. Ние имахме познати от Благоевград, но те отказаха, не им се занимаваше. Ходихме да свирим в Банско и там се запознахме с пловдивчани, на които споделихме, че сме спечелили зелени карти. Те се сетиха, че имат техен познат българин в Атланта, с когото ни свързаха. Той изпрати родителите си да се срещнат с нас в едно кафене. Обясниха ни при какви условия техният син ще ни поеме, че ще ни чака на летището, ще дойде с кола и ще ни заведе до мястото, където да се настаним, да си намерим работа. Платихме някаква сума пари на родителите на пловдивчанина. Решихме първо Христо да отиде да види каква е работата, защото аз се страхувах. Пък беше месец май на 2001 г., Ади трябваше да завърши 9-и клас, а аз имах много уговорени абитуриенти за прически. Христо замина сам, а ние през август същата година. Но се оказа, че парите не му стигат да си изплати наема за апартамента от 700 долара, а той изкарвал 500 долара. Когато отишъл на летището, го поема благоевградчанин, а не онзи пловдивчанин, защото го бяха предупредили, че може да го измами. Беше наел квартира и започнал да чисти къщи, но парите не му стигат. Затова преди да тръгнем с Ади, се обади по телефона и каза да се опитам да продам всичката апаратура, за да взема повече пари. Много беше трудно, защото той тръгна без пари, без познати. Онзи благоевградчанин му беше скроил номер и му взел социалното разрешително, беше го дал на други хора. Такива ужасни неща, които може да ти направи само българин в чужбина.
  – Как се справихте?
  – Аз продадох всичката апаратура чрез обяви във вестниците. Оставих пари на Цвети, на нея също й беше супер трудно, че не може да дойде с нас. Когато отидох в Атланта и видях Христо, аз се уплаших, защото беше много отслабнал и се притесних да не е болен. Той работеше в една фабрика за пилета, правеше кашоните. Аз си търсих повече от 6 месеца работа като фризьорка, но никъде не ме приемаха, тъй като нямах лиценз. Христо ми намери работа в неговата фабрика – да затварям пилета в пакети. Американските пилета са огромни и тежаха толкова много, че едвам ги слагах в пликовете за вакуумиране.
  – Колко Ви плащаха?
  – Много малко. 4,5 долара на час. Нищо не изкарвах. Едвам двамата изкарвахме по 1000 долара на месец, с които да платим наема за квартирата, за ток и храна. Аз не успях да изкарам и един месец в тази фабрика. Там ни даваха едни мазила като змийска мас да се мажем, за да не ни болят ръцете, да ми успокоява мускулите. Имаше супервайзъри, черни, които ми крещяха като луди. Аз не издържах на това, не можех да слушам как детето ми плаче всяка сутрин, когато тръгвах на работа.
  Започнах да се разхождам с двете кучета булонки в комплекса и се мъчех да разбера как да стана фризьор. Оказа се, че трябваше да изкарам едногодишно обучение в училище за да получа лиценз. Тогава ме взе на работа Марта, една никарагуанка, омъжена за американец, която имаше фризьорски салон, и ми плащаше колкото тя прецени. Аз трябваше да се крия, когато идваха проверяващи, защото нямах лиценз. При нея почвах работа от обяд, а след това си намерих втора – в магазин за органични биохрани. С моя слаб английски им казах, че съм много трудолюбива, много работя, ще направя много за тях, и започнах да плача. Те ме отведоха на един бар за салати и ме попитаха дали мога да правя картофена салата с майонеза и разни други, които започнаха да изреждат. Аз колкото съм знаела горе-долу английски от песните, ги разсмях с акцента си и те много ме харесаха. Дадоха ми работа на бара за салати и аз направих първата шопска салата, която се прави до ден-днешен в Атланта и се продава във всеки един „Харис маркет“. Те я наричаха „гръцка салата“, а аз – „шопска салата“. Тогава ме помолиха да измислим име и написахме, че е салата с краставици, домати и сирене. Не исках да пише „гръцка“, защото не е, а си е нашата шопска салата. Аз направих и салата с картофи, майонеза и яйца, на която сложихме име „лека салата“, въпреки че на американците им се стори тежка заради продуктите. До ден-днешен тези салати се продават и съм много горда, че това са моите салати.
  – Как Ви се видя тази работа?
  – Сутрин ставах в 4 часа, пазарувах продукти за салатите на бара и ги правех. На мен ми беше много добре, тази работа ми доставяше удоволствие, с изключение на ранното ставане. След това отивах в салона на Марта, където работех нелегално, а вечерта с Христо и Ади ходехме да чистим 3 офиса. Пътувахме 1 час дотам и се прибирахме към 1 часа през нощта, това беше три пъти в седмицата. Работихме на три места.
  Четвъртата ни работа беше музиката. Българите разбраха, че сме музиканти, и започнахме да свирим всеки петък и събота вечерта в един бар, който беше собственост на българка, омъжена за американец. Там имаше хубави купони, пеехме, играехме хора, на американците им беше забавно да ни гледат, да ни слушат. Христо вложи всичките пари – 2000 долара, които бяхме изкарали, в апаратура PV и започнахме да свирим. Той винаги ми е давал сила и е бил двигател в семейството. Започнаха участия, свирихме на българи на празници.
  – Какво се случи с фризьорството?
  – Аз си взех лиценза по много странен начин. Записах се в училище, но изпитът се взимаше в друг град, недалече от Атланта. Изпитите бяха два пъти в годината. Сега вече не е така и могат да се явяват всеки месец. Тогава беше през есента и пролетта и аз винаги плачех, че не ми стигаха 3 точки, за да направя 80 точки от теста. Виж, практиката взех от раз. Комисията беше от професионалисти, които ме питаха неща, от които аз нищо не разбирах. Но директорката на това училище беше германка, а аз говорех малко немски. Казах й, че много обичам тази професия и ще стана фризьорка с цената на всичко. Тогава тя се разплака. Аз също плаках. И тя ми даде разрешително да отида на изпит, без да ходя на училище. Така след две години накрая взех теоретичния изпит и получих лиценз, който важи за фризьор, маникюрист и козметик.
  Аз бях най-щастливият човек на света. Не можех да повярвам, че съм го паснала накрая този лиценз. Започнах работа в салон на една верига „Грейт клипс“ за бързо подстригване. Може да прозвучи като самохвалство, но бях най-добрата и имах най-много клиенти, които чакаха за Люси. Подстригвала съм по 40 човека за 8-часов работен ден. Получавах по 8 долара на час, но ако имах клиенти отгоре, ми даваха по 8,25 долара на час и с течение на времето можеха да се увеличават. Работех и вкъщи, започнаха да идват много българи. А това е било
  в нарушение на правилата в Америка и един ден дойдоха проверяващи и ме заплашиха, че ще си загубя лиценза, ако продължавам да работя вкъщи, тъй като това не е търговско място.
  Прекъснах и си казах, че е време да си направя мой собствен салон. Парите, които бяхме събрали, реших да вложа в това, казах си: „Риск печели, риск губи“. За тези 6 години аз не бях си позволила за пия една кока-кола, ходих да подстригвам българи през нощта в домовете им, те са ми плащали по 10 долара, които тогава за мен са били 100 долара. Бяхме събрали 20 000 долара, които за мене са били милиони, в България това не може да ми се случи.
  Научих, че една жена, испаноговоряща, чийто салон не върви, продава бизнеса си с оборудването. Каза ми, че има и други кандидати, но ако й дам кеш 20 000 долара, ще предпочете мене. Споделих на Христо, който ми каза: „Ти решаваш“. Напуснах салона на „Грейт клипс“, които ми дадоха благодарствено писмо за тези години. Още си пазя си всички техни поощрителни награди, американците ги бива в това да мотивират и амбицират. Захванах се с много любов с моя салон, с моето щастие. Напълних го с много цветя, защото аз много ги обичам и мечтата ми беше да прилича на оазис. Направих откриване с българското знаме. Сега моят салон е проспериращ в Атланта, един от най-заетите според справката в Гугъл.
• С колко човека работите?
  – Имам 7 фризьорки и 1 козметичка. Три от фризьорките са от Иран, една българка, другите са от Русия, Украйна и Америка. Имам им пълно доверие. Две българки, които работиха при мене, последваха моя пример и си отвориха салони. В Атланта вече има 3 български фризьорски салона. Всички български артисти, певци, които имат участие в САЩ, идват при мен в салона. Правила съм толкова фризури на известни българи. Мария Илиева освен клиентка е моя близка приятелка, която е идвала в моя дом. Тони Дачева, фолкпевицата Камелия са били в дома ми, Амет, Илиян. На музикантите от „Диана експрес“ съм им правила шкембе чорба. Идвали са „Щурците“, „Тоника“, музикантите от „Ку-ку бенд“, актьорите от „Шоуто на Слави“, от филма „Под прикритие“ и много други. При нас е много весело, а всяка година правим страхотни купони на рождения ден на салона.
• Сега внуците Ви са наследили артистичния Ви ген.
• Засега наши наследници в музиката са Люси и Митко, децата на голямата дъщеря Цвети. Другите внуци, децата на Ади – Крис е на 3-4 годинки, а сестра му Катрин е спортистка. Аз съм била и спортистка, навремето като ученичка играех баскетбол. И сега продължавам да играя, ходя и на плуване.
  – Имате татуировка с ножица, изглежда много специална?
  – Татуирах си я в Америка. Това е символът на моя живот. Христо има татуировка с китара, защото това е неговата първа любов, втората съм аз. Моята любов е ножицата. Майка ми навремето шиеше и аз заминах за Америка с една огромна ножица, дадена от нейната майка, която е на повече от 100 години. Решила съм да я рамкирам като семейна реликва.
  БЕТИНА АПОСТОЛОВА