Тя е журналист по професия и пътешественик по душа. Завършихме заедно Факултета по журналистика към Софийския университет „Климент Охридски” през 1980 година. Нели остана във вестник „Отечествен фронт” в София, аз продължих своята работа в Телевизионния център в Благоевград. Сътрудничила е на различни издания с репортажи и статии. След пенсионирането си се е отдала на децата, внучката и на пътешествията, които описва в книги. Успя да посети Перу, а в края на миналата година Нели сбъдна и своята мечта да види Япония.
Не съм чувала други лични впечатления от Перу, затова ще разкажа какво сподели Нели, която отиде в тази южноамериканска държава по покана на дъщеря си Магдалена. В третата година от своето следване Магдалена беше избрала да посети Латинска Америка като една от испаноговорящите страни. Тя завърши Хохшуле в Бремен, Германия, специалността „Управление в туризма” и в момента работи с туристи от България. Магдалена организира екскурзия за нея и майка си за 20 дни в Перу. Успяха да посетят Лима, старата столица на Перу – Куско, Мачу Пикчу, фигурите на Наска, езерото Титикака, Пуно и каньона Колка, който е по-дълбок от Гранд Каньон в САЩ.
„Само там идват кондорите – разказва Нели – заради топлото течение и се изкачват на върха на планината, откъдето туристите ги наблюдават и снимат. Цялото Перу е магия – изгревите, градовете като постройки и като история, различните географски климатични пояси, а те са от -9 градуса при каньона Колка до близо 30 градуса в минералните басейнчета”.
Но най-много Нели е впечатлена от хората, защото в интернет човек може да намери всичко, което го интересува, но личните срещи са уникални. Разказа, че са гостували на семейства в тръстиков остров в езерото Титикака. Били са в „къща за гости” на истински остров. Гощавали ги с типичната за уросите храна. Чакали ги на пристанището, облечени в традиционните им пъстроцветни дрехи.
„Всеки взима така наречените техни дъщери и синове. Те ни бяха майки и бащи, не хазяи, както сме свикнали да казваме у нас. Нашата майка се казваше Милияна. Стаята ни беше с изглед към езерото и спахме на близо 4 хиляди метра надморска височина, защото езерото Титикака е на 3812 метра, а нашата майка живееше на върха на островчето. Организираха ни и вечеринка по български. Облякоха ни в техните носии. Те тежат много, особено дългият черен вълнен шал, който се слага на главата, без да се завързва. С този шал те танцуват. Ние въобще не успяхме да го задържим, камо ли да се движим с него. Хорото, което изиграхме заедно, е като нашето право хоро и веселбата беше страхотна! Това беше събитие за това селце и за хората му, които приеха туристите. Там всичко е много нависоко. И в Куско улиците са много стръмни, за Мачу Пикчу да не говорим. Но най-много ми въздейства езерото Титиката като цветове, форма и бряг. Много са интересни тръстиковите острови. Те отсичат едни тръстикови квадрати, завързват ги един за друг и си правят остров. На този остров живеят няколко семейства. Всичко там е направено от тръстика, включително и къщите им. Те се и хранят с тръстика, която е много сладка. Имаме печат в паспорта, че сме били на такъв уникален остров. Рисунките на Наска са много впечатляващи и много добре е организирано разглеждането им. Самолетчетата приемат само 12 пътници и всеки минава първо да го претеглят. Оставили са време за снимки пред самолета, а обиколката е около 45 минути по схема, на която са отбелязани фигурите, които ще се видят. Наска е сива пустиня и въпреки че самолетът лети доста ниско, фигурите трудно се различават, ако помощник-пилотът не обърне внимание на всяка една от тях. Те са последователни – Колибрито, Извънземното, Кондорът и т.н. И тъй като обиколките предизвикват световъртеж, ти дават едно памуче със спиртен извлек да вдишаш, за да ти премине неразположението. Когато от океанското равнище в Лима се качихме на Куско, който е на 3300 метра, още на летището в едни кошнички имаше листенца от кока и дъщеря ми ме предупреди да си сложа две-три листенца между зъбите и бузата и да ги смуча. Там коката се продава легално на летището, на автогарата или в магазинчетата… Те не смятат това за наркотик, или поне този, който ние си представяме. Така че не сме се дрогирали. Коката там се използва, за да може организмът да се пребори с височинната болест. Това посещение за мен беше зареждане за цял живот. Ще го разказвам и на внуците си, затова събрахме с моята дъщеря впечатленията си в книгата „Магията Перу”, за да не го забравим.
Дъщерята на Нели – Магдалена Бонева, е от онези туристи, които искат да посетят непознати, предизвикателни дестинации, за да опита от всичко и да се развива в професията си. Тя ми разказа за своите приключения в джунглата, която е успяла да посети по време на следването си. За целта е трябвало да си направи задъжителна ваксина за жълта треска и още седем срещу тетанус, дифтерия и други заболявания. Посещава тропическата джунгла на Еквадор, която се слави с високите температури и високите нива на влажност. Отиват там с добре подготвен местен екскурзовод, добре екипирани с високи ботуши, защото всичко е много диво, с лагуни, водопади, мочурища, тресавища, подвижна почва. Похвали се, че е опитала специфични за еквадорската джунгла бели червеи, доста дебели и много вкусни, когато са гриловани. Наподобяват пилешкия вкус, но не съвсем.
„Зелената лагуна в град Тена се образува от пет различни водопада – разказва Маги. – Всеки водопад прави своя лагуна, която се прелива в друга, и така до последната лагуна се образува огромен басейн и огромен водопад, който се влива в реката, и това е изключително красива гледка. В джунглата на Перу се срещнахме с истинските диви животни по време на нощната разходка в така наречената Амазонас”, разказва Магдалена. „Там видяхме една от най-отровните змии – вайпър, която просто си лежеше по средата на нашата пътека и нямаше как да продължим. Ексурзоводът с абсолютно спокойствие ни обясняваше как вляво можем да видим тарантула, а тя беше с размерите на човешка глава. Видяхме всякакви змийчета, паяци, анаконда, розови делфини – всичко беше много екзотично и неповторимо. В перуанската джунгла има резерват за ленивци. Това са особен вид маймуни, които са на почит, защото са изчезващ вид. Ако намерят пострадал ленивец, го лекуват в резервата и след това го пускат в дивата природа. Те са лениви, но са много сладки, сякаш се усмихват, и когато го свалят от дървото, бавно си подава ръчичките и те прегръща. Прииска ми се да имам ленивец за домашен любимец”.
Днес Магдалена продължава своите пътешествия по света и трупа житейски и професионален опит. Явно любовта към тази професия е наследила от майка си, която също има своята програма за следващи страни, които иска да посети.
Облечена в лятно японско кимоно, тези дни в Регионалната библиотека на Благоевград Нели разказа за Страната на изгряващото слънце, където е открила съвсем различен свят, който е неизчерпаем. Япония е толкова богата и толкова книги са написани за нея, но Нели предпочита да споделя само своите впечатления и преживявания. Този път пътува до Япония не с дъщеря си, а с туристическа фирма, в която ги води млада жена японистка от България и на място й помага японски екскурзовод. От тях туристите научават много интересни и любопитни факти за местата, които посещават. Нели успява да събере материал за поредната си книга, която този път нарече „Магията Япония”. Въпреки предварителната подготовка за това пътуване Япония пак я изненадала. Разказа за една опашка на главната търговска и много скъпа улица „Гинза” в Токио.
„Мислех, че тази опашка е за някакво ново мобилно устройство, а тя се оказа за последен модел швейцарски часовник, но никой не ни обясни защо този часовник е толкова търсен от японците. Там в събота и в неделя точно в 12 часа една сирена оповестява началото на пешеходната зона. Всички коли се махат от улицата и от съседните магазинчета изнасят на осевата линия масички и столчета за сядане, за снимки, за кафе… Другото, което привлече вниманието ни, бяха витрините за хранене, където са изложени всички ястия, които могат да се намерят в заведението, но ястията са отлети от силикон и оцветени така, че да имат красив и впечатляващ вид и хората да поискат да ги опитат. Така няма нужда всеки ден да сменят витрината с развалени храни”.
Нели разказа и за етнографския комплекс Ширакава Го, разположен в отдалечен планински район на остров Хоншу, който заради своята история и уникална архитектура е в списъка на ЮНЕСКО за световно културно наследство.
„Там къщичките са с покриви от слама и имат форма на ръце в молитва, защото през зимата падат двуметрови преспи и така снегът по-лесно пада от покривите, които издържат 10 години, след което ги сменят. Градчето е пожароопасно, защото всичко там е от дърво и слама, и затова на всеки три къщи има по една пръскачка, която се задейства при пожар и не позволява той да се разрасне. Япония освен от земетресения си е патила много и от пожари. Затова те имат много възстановени дворци и храмове”.
Едно от главните приключения в екскурзията е влакът стрела.
„От Осака до Токио пътувахме с шинкансен. Тези линии са съвсем различни от мрежата на железопътния транспорт на Япония, който също е добре организиран. Но това са влакове на магнитна възглавница и развиват много високи скорости. Трасетата им са по-специални – прави, без остри завои. На всяка спирка е задължително пътниците да слизат и да се качват за три минути. Пътуването е все едно си в самолет. Много ни впечатли така нареченият кондуктор, който беше облечен почти като нашите адмирали, и минавайки, в края на вагона се обръщаше към пътниците, козируваше и се покланяше. Този влак е много полезен за бизнес пътувания, защото при тези големи разстояния в Япония успява за няколко часа да придвижва хората от град до град”.
Нели разказа и за японското бенто.
„Това е суха храна, но поставена в специални кутии, разделени на малки сектори, в които освен традиционния ориз има зеленчуци, месо… Не е вкусно, но кутиите изглеждат като произведения на изкуството – дърворезби от специален вид дърво или по-семпли, пластмасови, хартиени, но красиви, може да те нахранят само с поглед. Ходихме и на един традиционен японски ресторант и пред нас майстор-готвачът приготвяше прословутото говеждо месо от Кобе – от специално отглеждани крави. Пускат им музика, масажират ги, хранят ги със специални храни, за да може месото им да бъде като мозайка. Много беше вкусно и ни дадоха по една престилка, за да не си изцапаме тоалетите по време на готвенето и храненето.
„При разходките забелязахме, че японците носят един номер по-големи обувки, но никой не можа да ни обясни причините за това. Може би защото, работейки, прекарват много часове с краката надолу, а другото обяснение беше, че често им се налага да събуват обувките, когато влизат в храмове, учреждения или училища”.
Нели каза, че японците се отнасят с голямо уважение към планината Фуджи и я наричат Фуджи сан – Господин Фуджи.
„Ние спахме в едно хотелче в подножието на планината – разказва тя – и сутринта тръгнахме с автобус, който стигна до 5-ата станция, което е половината път до върха. Имахме късмет, че времето беше хубаво, и видяхме Фуджи в целия й блясък, без облаци и без мъгла. Гледката беше прекрасна. Но по пътя екскурзоводът ни обърна внимание на призрачната гора, която се оказа Гората на самоубийците, които никак не са малко в Япония. Там има някаква магнитна аномалия и мобилните оператори нямат покритие, компасите се въртят непрекъснато, стеле се мараня, а корените на дърветата са над земята и са в причудливи форми като змии, гущери, крокодили. Страшничко е! Самоубийците влизат в тази гора и не излизат, затова японците са измислили професия „търсач на самоубийци”. Не могат да се похвалят с големи успехи, но и един човешки живот да спасят, е постижение. Този проблем в Япония си има причина. Японците много работят и са на работните си места 20 минути преди началото на работния ден. Остават там, докато шефът им е на работа, може и след полунощ. Затова е регламентирана дрямката на работното място и са измислили тези хотели капсули, в които да могат да си почиват за няколко часа. Стремежът да се доказват и да вървят нагоре по йерархичната стълбица създава много проблеми на цялата японска нация. Много самоубийци, нисък прираст, младите хора няма къде да се запознават, не могат да създадат семейства, няма деца и оттам демографският срив. Нашият японски екскурзовод ни обясни, че в социалната сфера нещата не са добре”.
Нели каза, че е влюбена в Киото и най-ценното, което си е донесла в България, са преживяванията от този град.
„Много ме впечатли златният павилион – няколкоетажна сграда насред езеро с различни предназначения през годините, покрита със златен варак. На първия етаж е залата на „Водата Дарма”, вторият е наречен „Кулата на звуковите вълни” и третият е „Куполът на върховенството”. Златните покрития се отразяват в езерото и се получава уникална картина. Япония е красива и цветна не само през пролетта, когато цъфтят японските вишни, но и през ноември, когато ние бяхме там. Тогава кленовите растения бяха обагрени от жълто до тъмнокафяво. Затова японците си организират и фестивали за любуване на природата.
Другото, което ме впечатли, е красив храмов комплекс, потънал в зеленина. Там има и три ручея: единият е за дълголетие, другият – за любов, и третият – за успех. Всеки има възможност с едни черпаци с дълги дръжки да си вземе вода от един чучур.
В Киото се намира и квартал „Гион” на така наречените гейши. Оказва се, че гейшите първо са били мъже, след което се включват и жени. Те са много добре образовани, владеят японските изкуства – като поезия, музика, танц. Все още има училище, което подготвя гейши. Обясниха ни, че когато между две фирми се подписва договор, управителите на фирмите отиват да полеят събитието и канят гейши да ги забавляват. Облеклото им е интересно, но много тежко като килограми. И тъй като най-ерогенната зона на жената е вратът, гейшите никога не поставят там от бялата помада, с която си мажат лицата”.
Въпреки че японците, които са срещали, не владеят английски език, Нели ми разказа за интересна среща в една японска градина с високи борове, укрепени с въженца, за да може през зимата снегът да не ги пречупва. Там срещат една майка с две дъщери, облечени в кимона.
„В празничните дни японците обичат да се разхождат с националното си облекло. Пожелахме да се снимаме с тях. Те не само разрешиха, но пожелаха и те да имат снимка с нас. Имахме среща и с едно семейство възрастни японци. На един светофар чакахме да преминем и понеже развявахме българското знаме, двамата дойдоха да питат нашия екскурзовод дали сме от България. Той ни преведе, че са били във Велико Търново, на празниците на розата в Казанлък, и казаха толкова хубави думи за България, че получихме много поклони в знак на добро отношение към нас. Научихме се да казваме „аригатоу”, което значи „благодаря” или „извинете”, научихме се да се покланяме, да се усмихваме и да се уважаваме. В една градина видяхме възрастни хора, които след като се пенсионират, следват своя „икигай”. Това е да намираш смисъла всеки ден да се събуждаш с желанието да живееш, да работиш, да правиш добрини, и затова има и много японци дълголетници. В тази градина тези възрастни хора отглеждаха хризантеми – един от символите на Япония. Те са високи около 2 метра и за да ги запазят, правят подложки от картон, за да може стъблото да задържи по-дълго време цвета”.
Двете крайности има в тази необятна страна – много самоубийци и много дълголетници. Друг свят, понякога неразгадаем, но винаги много впечатляващ. „Друга философия имат японците – казва Нели – друг начин на мислене и на живот”.
Разказа и за чаената церемония, която е много дълга, около 4 часа, но тъй като туристите нямат това време, за тях се нарича пиене на чай.
„Обстановката трябва да е спокойна, приветлива. Домакините трябва да са медитирали и да са се пречистили. След това започва приготвянето на чая. Там използват прах от матча, или известния зелен чай, който се разбърква с гореща вода. Поднася се в различни купички и най-ценна е тази, която е чукната някъде или има някакъв дефект, тогава се смята за уникална. Паничката се поднася с поклон, чаят се пие бавно и по възможност не се говори, няма разсейващи фактори, защото е важно човек да се концентрира само в пиенето на чая. Зеленият чай е дошъл от Китай, пренесан от монаси, за да издържат на бденията, защото е стимулираща напитка и предотвратява заспиването. Там има школи, в които се обучават как да правят чаена церемония”.
Нели се опита да пренесе и в Благоевград част от тази атмосфера, като беше приготвила за хората, които дойдоха на срещата, японски чай в съчетание с традиционен български сладкиш. С тях посрещаше гостите, които бяха впечатлени от интересния разказ и от богатия снимков материал, който сама беше направила и който ги пренесе в Страната на изгряващото слънце.
ЮЛИЯ КАРАДЖОВА
