Когато бях на 21, казах на близките си, че на тази възраст човек трябва да обича много това, което прави, защото това е идеята на живота – да обичаме работата си, иначе за какво живеем?!
Тя е родена в Деня на влюбените – 14 февруари 2001 година, в Благоевград. Баба й Ангелина Петрова още пази в аптеката нейни детски рисунки от 4-годишна възраст, но не е предполагала, че с рисуване ще бъде свързано бъдещето й. Защото след завършване на Езиковата гимназията в Благоевград Андреа записва да учи архитектура. Изучава тази специалност две години и се отказва, защото разбира, че това не е нейният път. На 16 години отива във френската столица при една нейна приятелка, която завършвала „История на изкуството” в Американския университет в Париж. Няколко дни преди церемонията двете посещават Лувъра.
„Когато за първи път влязох в една от най-великите галерии за изкуство в света, просто бях шашната – разказва Андреа. – Много чувства събуди в мен това пространство. Не си представях, че едни бои на едно платно, или една скулптура, направена от глина или камък, могат толкова много да ме развълнуват. Тогава бях започнала да уча в Езиковата гимназия с немски език и планирах да следвам стоматология в Германия, но след това посещение нещо в мен се пробуди и никога не ме остави на мира, докато не избрах наистина да се занимавам професионално с изкуство. Вече съм трета година в Художествената академия за изящни изкуства във Флоренция. Там има само две специалности: „Класическа живопис” и „Класическа скулптура”. Ще завърша това образование в края на юни 2025 година”.
Първият й учител по рисуване е Лидия Асенова. По-късно ходи на уроци при графика Павел Димитров. Когато започва да учи архитектура в Нов български университет, в Инстаграм намира едно момиче, българката Калина Тошева, която е израснала в САЩ. „Тя рисуваше така, както аз бих искала да рисувам. Попитах я къде е това място, където рисуват така, и тя ми даде телефона на Петър Христов, който е завършил сценография в Художествената академия в София. Той има ателие в столицата, което се нарича „Терминал три”. Там има вечерни актове с живи модели, бих казала, че е едно от най-добрите ателиета в България за този класически, реалистичен начин на рисуване. Калина се беше отказала от Художествената академия в София и беше отишла да се подготвя при него. И след това стана първата българка във Флорентинската художествена академия, аз съм втората. Много се чудих къде да избера да уча, дали в Париж, дали в Германия, тъй като знам немски език, но избрах града на Ренесанса – Флоренция. Тази история, тази енергия, този дух на изкуството в древната епоха и днес е някак си много жив. Усеща се навсякъде, по улиците, в ресторантите, дори у хората. Във Флоренция има не само много галерии, но и много музеи, и резиденции на богатите аристократични италиански семейства от ХIV, ХV, ХVI век, където е запазен стилът на живота им в онези времена. В тези къщи можеш да проследиш как е протичало ежедневието им. Първата от трите резиденции на Медичите е сравнително малка, в сравнение с останалите палати, които са построили по-късно, и е близо до катедралата „Санта Мария Дел Фиоре”. Интересен е Музеят на Галилео Галилей, също и Музеят за човешката и животинската анатомия. Има много книжарници с албуми и книги на италиански, други предлагат литература само на английски. Италианците са католици и когато вървиш по улиците, отляво и отдясно виждаш различни катедрали, на които вратите често са отворени и можеш да ги разгледаш. Те са много красиви и всички тези неща, които изредих, за мен са вдъхновение и провокация да се уча и да се усъвършенствам”.
Все още Андреа не е научила добре италианския език, тъй като нейната програма е на английски. „Там има много чуждестранни студенти и най-важното нещо за хората от академията е да можеш да рисуваш. Преподавателите ни са предимно италианци. В академията всяка година има различен артистичен директор и той определя програмата на студентите. Преподавателите имат ателиета там и ако нямат часове, непрекъснато рисуват, така че винаги са на наше разположение. Директорът на моята година е от Венецуела, а артистичният директор е от Англия и английският ни свързва всички”.
Питам я: „Кога разбра, че можеш да рисуваш?”.
„В края на втората година в Академията направих портрет на Джорджи. Той е бразилец и ми беше модел. Аз специално го избрах, защото ми беше интересно да общувам с него. Джорджи е на 70 години, бил е театрален актьор и решава да напусне Бразилия преди около 15 години, играе в различни театрални трупи в Холандия и когато стига до Флоренция, решава да се пенсионира и да позира за портрети на отделни художници. Много исках да го рисувам, защото той е ерудиран човек и бих искала да науча повече за него. Смятам, че когато седнеш пред платното, се опитваш да хванеш есенцията на човека срещу теб и тогава създаваш специална връзка с модела. След като завърших този портрет, като че ли нещо се отключи в мен и повярвах в себе си. По време на крайния конферанс, когато показах творбите си, професорите с голяма възхита говориха за този портрет. Това също ми даде самочувствие и увереност. Трудно ми е да кажа, че мога да рисувам, но се опитвам да ставам все по-добра, тъй като в момента живея до световноизвестната галерия „Уфици”, където са изложени платна и скулптури на Джото, Леонардо да Винчи, Тициан, Ботичели, Рафаело, Микеланджело, и посещението там ми напомня, че може още и още… да вдигам летвата и да търся нещо още по-красиво и магично, което да предам с моето изкуство”.
В първата си самостоятелна изложба в Благоевград, която се откри в навечерието на Коледа, Андреа показва един портрет на жена в гръб, българката Теди, картина, пред която е говорила за документалния филм, който се подготвя за благоевградския художник и неин учител след гимназията Павел Димитров.
„Той ни е съсед и мама ме заведе при него, защото исках да продължавам да се уча да рисувам. Съпругата му Любима ни направи чай и започнахме да си говорим за изкуство, обградени от неговите графики, които обожавам. Той извади едни кашони и започна да ми показва скици от Художествената академия, която е завършил, разказваше ми за живота там по време на неговата младост, какви професори е имал и някак си това много ме впечатли, защото аз винаги съм мечтала за такъв артистичен живот, но някак си не съм го имала около мен, тъй като семейството ми се занимава с нещо съвсем различно. Майка Елица е фармацевт, а баща ми Нако е механик, той се занимава с коли, но от нашето семейство той е най-артистичен и винаги се вълнува за моето развитие в тази област. Когато изпращах картините си от Италия, той ги рамкираше много естетски и с любов към изкуството. Родителите ми никога не са били любители на изобразителното изкуство. Те обичат повече литературата, имат други интереси и страсти. Имам сестра Елена, която е на 13 години и обича да спортува, но още е рано да се каже каква професия ще избере. Въпреки че се реализират в други сфери, любовта и подкрепата на близките ми винаги ме радва и вдъхновява, защото ми дава свобода да творя, без да се притеснявам за ежедневните нужди. Дават ми опора, помагат ми да вярвам в себе си, но преди 4 години реших да им кажа, че не мога повече, че архитектурата е прекрасна професия, но не е моето. Лягам да спя и сънувам, че рисувам. Цялото време така си организирах, че по-бързо да приключа с ангажиментите в архитектурата и да седна да рисувам. Тогава бях на 21 и им казах, че на 21 човек трябва да обича много това, което прави, защото реално това е цялата идея на живота – да обичаш това, което правиш, иначе за какво живеем?! Казах им това и бяха малко шокирани, защото учих архитектура в Нов български университет вече две години, една доста престижна професия, и бяха притеснени, като избрах да бъда художник, защото това е една по-несигурна работа, особено за жена. Дядо Андрей, който е историк и радиожурналист, отначало не беше много позитивно настроен към тази промяна и ми казваше: „Ти си жена, това е нещо много нестабилно, несигурно, наистина ли искаш да тръгнеш по този път?”. Тежка работа е, отнема много часове, в същото време и с несигурна финансова реализация, така че отначало всички бяха леко скептични, но като видяха колко много го искам и как непрекъснато рисувам, решиха да ми помогнат, да ме подкрепят и да ме изпратят във Флоренция. Скъп е животът там. Скъпи са ежедневните потребности – храната, наемът за квартира, материалите са много скъпи, защото в академията изискват от нас да използваме най-професионалните и от висок клас бои, четки, платна, но това пък ми помага да се представя по възможно най-добър начин и да ценя своя труд и своето време. Първите две години живях на квартира с две момчета от Скандинавия. Всеки имаше своя стая в апартамента. Те са историци и защитаваха докторантура в един от университетите на Флоренция, където се съхранява най-големият архив с документи за Европейския съюз. Покрай тях започнах с много други докторанти в различни области и бяхме много близки – като двама братя и една сестра, така се чувствахме. Едното момче дойде на гости при баба и дядо в Благоевград миналото лято. Но тъй като те заминаха на обмен в Копенхаген и в Ню Йорк, се наложи да си потърся друга квартира, защото ми беше доста носталгично да остана там. Сега живея с две момичета, едното е от Швейцария, а другото е от Кайро и пише докторантура, свързана с история на архитектурата”.
Опитах се да разбера от Андреа какви са вълненията на младите хора във Флоренция, какъв е стандартът им на живот и как се реализират. Отговорът й отново беше свързан с нейната професия. Разказа, че там има много университети и повечето млади хора, с които се среща, се интересуват или от изкуство, или от литература. Разказа, че за разлика от младите хора у нас, там те обичат много да четат.
„Всичките ми приятели четат, интересуват се от много различни неща, ходим да гледаме документални филми, театри, кино. Всеки петък, след като приключи последният час по история на изкуствата, сядаме с чаша вино в двора на академията и си говорим предимно за изкуство, помагаме си, даваме си съвети, организираме заедно пленери. Особено в топлите месеци ходим всяка събота и неделя около река Арно и рисуваме. Реката минава покрай академията и избираме малки преходи, където няма много туристи, за да работим. Създали сме си едно хубаво общество на художниците. Всяка първа неделя от месеца всички музеи са безплатни и ходим да ги разглеждаме. Там повечето студенти не са от Флоренция и затова обичаме да сме заедно непрекъснато. В моя клас сме 18 художници и се чувстваме като едно творческо семейство. В следващия семестър академията ни организира пътуване до Венеция и три дни ще разглеждаме музеи и черкви, в които нашите преподаватели изкуствоведи ще ни развеждат, запознавайки ни с тънкостите на изкуството. Нашият живот почти изцяло минава в академията. Може би сме били 5 пъти на бар, през останалото време работим, защото всяка година изискванията стават все по-високи. От нас изискват и в събота и неделя да сме в академията и да рисуваме, за да даваме максимума от себе си. Училището се заключва, но всеки от нас има ключ и отива там, когато пожелае. Понякога се събираме и позираме един на друг”.
Прави й впечатление, че във Флоренция хората много хубаво се обличат. „Стоките по витрините на техните магазини са подредени с много внимание и вкус. Качеството на дрехите и обувките им е много високо. Там обаче младите почти изцяло се обличат от втора употреба или от винтидж магазини, защото смятат, че това е полезно за природата. Това е екологично мислене, защото знаем, че производството на дрехи отнема голяма част от земните ресурси. Всяка събота и неделя има огромни пазари в няколко от най-големите площади във Флоренция, един от които е Санто Спирито, където е живял Микеланджело. На тези пазари има освен дрехи, стари книги, стари мебели и аз много обичам да ходя там. Отиваш, разглеждаш, пазариш се, купуваш си нещо и отиваш на кафе. Еспресото е 1 евро навсякъде. За тях това е стандарт. Може за един малък сандвич да платиш 7-8 евро, зависи къде се намираш, но кафето не си променя цената. В центъра цените са високи заради туристите. Чаша вино може да стигне до 10 евро, но когато си извън центъра, в някое от барчетата, чашата вино е понякога три евро. Цените варират според клиентелата. Във Флоренция ядат много месо и техният специалитет е стек флорентина, но аз съм вегетарианка и не съм го опитвала. Кухнята в Тоскана е с много месо. Аз много обичам салата и супа, варени зеленчуци, което не е по техния вкус. Малко съм скучна в храненето и понякога си правя и аз традиционната им паста. Напоследък започнах да си меся хляб фокача и се получава, сега ще видя дали за Нова година ще изненадам близките ми с тези си умения. Не съм сигурна дали ще стане, защото там купувам специално брашно за евро и половина, което си е за фокача, и си правя хляб за цялата седмица. Слагам маслинки в тестото, каперси, различни неща, които ми харесват. Опитвам се да ми е уютно, но най-добре се чувствам, когато рисувам”.
Щастлива беше при откриването на първата си самостоятелна изложба, защото й хареса как са позиционирани картините в тази малка бутикова галерия. Тук беше портретът на Джорджи, който й е помогнал да повярва в себе си. „Паоло е друг модел, който ни е позирал 80 часа. Той е италианец от Флоренция и семейството му има големи лозови плантации и произвеждат вино. Използваме само живи модели и доста интересни хора срещам там. Позирала ми е Сара, която е фотограф от Северна Италия, и съм я рисувала с масло на ленено платно. А това е гипсовата отливка на Сейнт Жером на един мой преподавател, който има огромна колекция от гипсови отливки. Такова е окото на Давид, отлято от скулптурата на Микеланджело. Тези гипсови отливки много ме вдъхновяват, защото носят аромата на миналото”.
Рисувала е и Колизеума в Рим, а също и посмъртната маска, която е отлята, след като Бетовен е починал. „Ние рисуваме само на естествено осветление, не използваме електрическо. Ателиетата са със северно изложение, тъй като така светлината се мени най-малко”, обяснява Андреа.
Не само таланта й се забелязва в творбите, прозира някаква духовна връзка с тази епоха, която я вдъхновява. „Моята връзка е любовта, малко романтика и носталгия по големите творци от миналото”.
Извън рисуването Андреа обича да кара ски, да чете книги, да гледа филми и… „Най-обичам да се разхождам по улиците, особено във Флоренция. Ей така, да си вървя без цел, просто да се наслаждавам и да си размишлявам за каквото си поискам”.
Освен класическите портрети, които рисува сега, би искала да пресъздава на платното различните човешки емоции. Размишлява върху теми като как се възприемат емоциите от човека, как ни влияят и как ги трансформираме в нещо по-добро за нас. Интересува се дали ги потискаме, или им позволяваме да се проявят… А как се рисуват емоции още не знае, но и върху това размишлява. Ще ги виждаме в лицата на портретите, или в нещо друго, питам аз.
„Може би нещо по-абстрактно, някакво пространство, което ще ни кара да се чувстваме по различни начини. Все още правя скици, записвам си мисли, ще опитам. След тази изложба ще имам повече време и ще позволя на креативността да развихри въображението ми и да видим какво ще излезе. На 3 януари се връщам във Флоренция и на 7 януари започва новият семестър. През лятото завършвам образованието си там и когато се върна, желанието ми е да направя голям портрет на баба Ангелина, с която имам много хубава връзка”.
На откриването на изложбата дойде и приятелят й от гимназията Александър Данчев, с когото след нейното заминаване за Флоренция решават всеки да поеме по свой път, въпреки че любовта не си тръгва. „Когато обичаш някого, остава за цял живот”, признава Андреа. „Ние бяхме седем години заедно и приятелството ни е силно. Поддържаме връзка, но времето ще покаже. Досега винаги на Нова година се връщам в България и прекарвам с приятели, но този път ще я посрещна у дома, защото за малко съм тук и искам да отделя на близките си цялото време и внимание. Вярвам в любовта и в доброто у хората. Когато ние сме безкористно добри, то се връща при нас, без значение дали сега, или след 10 години. Чувствам се късметлийка да имам толкова много приятели от цял свят и в родния ми град, които ме подкрепиха и сега на изложбата. Семейството и приятелите са най-важните в живота ми. Може да съм на село сред нищото, но ако приятелите ми са там, всичко ще е наред!”.
И през новата година е решила да се отдаде изцяло на изкуството и на работата във Флорентинската художествена академия, защото времето би спряло, ако не вижда развитие и по-добра реализация в себе си. Това на този етап е най-важно за Андреа, всичко останало е част от живота, който винаги трябва да ни изненадва, да ни радва и да ни дава сили да преодоляваме препятствията, които са част от пътя към усъвършенстването.
ЮЛИЯ КАРАДЖОВА
Прекрасна статия за прекрасно момиче. Успех, вдъхновение и попътен вятър.