Семейството първо дезертира от възпитанието на децата си, родителите се втурнаха да задоволяват материални прищевки, смятайки, че по този начин ще ги направят щастливи, и изпразниха от съдържание ежедневието им
Петър Паунов е роден в Кюстендил. Завършва математическата гимназия в родния си град, а след това – висше юридическо образование в Юридическия факултет на Варненския свободен университет „Черноризец Храбър“. Работи като адвокат в Кюстендил и София от 1997 до 2007 г..Избран е за кмет на Кюстендил през 2007 г. и е начело на общината в продължение на четири мандата. Наскоро бе избран в новия състав на Висшия църковен съвет (ВЦС). От Кюстендилската духовна околия съобщиха, че Светият синод е избрал нов състав на ВЦС с председател Негово Високопреосвещенство Ловчанския митрополит Гавриил и членове – протойерей Георги Янъков, свещеник Арсений Каньов, Симо Симеонов и Петър Паунов.
Новият член на Висшия църковен съвет Петър Паунов сподели за „Фокус” мнението си за ролята на Църковния съвет и защо е необходимо религията да стане задължителен предмет в училище:
– Господин Паунов, каква е ролята на Висшия църковен съвет?
– Върховният църковен съвет, съобразно член 72 и следващите от устава е експертен орган, който спомага дейността на Светия синод по отношение на общите стопански и финансови политики. Така че тук е експертизата, която обсъжда конкретни казуси и, разбира се, се запознава, преглежда отчетите на абсолютно всички и дава своите становища по отношение на това как да бъде подобрена работата на експертно ниво.
– А Вие имате ли идеи в такава насока?
– Идеи – разбира се, но те ще бъдат обсъдени в рамките на съвета. Благодаря просто на Светия синод за доверието, което е гласувал. И отново казвам – смирено служение и се надявам да бъде за слава Божия.
– Министерството на образованието обмисля задължителен учебен час по религия. Знаете, че има „за“ и „против“ тази идея, защото в момента този час е свободноизбираем предмет в отделни училища. Защо е необходимо задължителен час по религия в училищата?
– Заради всичко, което се случва около нас, заради всяка минута, която изгубваме от нашия живот, пилеейки ценностите на истинската вяра. Негово Светейшество патриарх Даниил още с встъпването си обяви тази инициатива като един от основните приоритети на църквата, но всъщност трябва да е приоритет на всеки от нас. Дори преди минути, като видях опашките от кръводарители пред „Пирогов“, които в момента искат да подкрепят дечицата, които са в нужда – да бъде светла паметта на тези, които отлетяха, а другите се надявам да оздравеят и да се върнат при семействата си – виждаме колко е истинско това, да се вгледаш вътре дълбоко в сърцето си и там да откриеш другия, нуждаещия се. Битката през целия живот е с нас самите, с егото вътре в нас. В момента, в който открием болката на другия и нуждата, тогава сме спечелили и сме направили крачка към истинската вяра. Предложението е точно за това – акцентите върху доброто, върху добродетелите. Вместо това, което ежедневно се опитваме и все по-често става мода – да демонстрираме постановки, възстановки, от които остават спомен част от пушките и доспехите, а именно – тези хора са умирали заради вярата. Заради това са градили това отечество и тази родина – действително да израстваме като хора, хора, изпълнени с много вътрешни ценности, благост, смирение и състрадание. За това се борим.
Това, което може да се забележи също, е, че към вярата най-често откликват най-малките и най-възрастните – всъщност тези, които са с най-чисти сърца, малките, го приемат, а и тези, които най-много са препатили в живота. А това е начинът – като посеем зрънцето още от малки, тъй като опитът ни тук, в Кюстендил, преди време показва, че особено в детските градини най-лесно се работеше. И затова се надявам, действително адмирирам усилията на г-н Вълчев – много сериозна подкрепа за този предмет, защото още когато в детските градини влезе сред децата, вече е съвсем различно отношението. Преди 7-8 години се правеха и кръгли маси точно като превенция срещу агресията в училище, агресията в обществото. Там, където се изучава предметът „Религия”, и, разбира се, с конкретните акценти, като възможност има всеки да избере според своята религия – там агресията намалява многократно, почти не съществува. Виждаме едни усмихнати млади хора. Религията е един от предметите, вероятно единственият, който възпитава, образовайки, а ние се опитваме да избягаме от възпитанието. Първо семейството дезертира през 90-те години, след това и системата на образованието отново реши, че възпитанието е нечия чужда задача. Няма как да възпитаме достойни наши съграждани, отзивчиви, при положение че ние самите отказваме да бъдем с тях. Затова ключово е, много важно е и се надявам, че ще получим необходимата подкрепа. Родителите в момента, особено това поколение, което са родители, живяха във времена на метежи и промени и като че ли залагат повече на видимото. А всъщност водещото винаги трябва да бъде това, което не виждаме, това, което носим в себе си.
– До какво може да доведе в живота липсата на религиозно образование, липсата на религиозни познания?
– До празнина. Светът в момента е изпълнен с хора, празни вътре в себе си. Те затова търсят удовлетворение в наслади. Виждаме вейпове, всякакви субстанции в момента се разнасят, невъобразими телодвижения, постоянен стремеж към адреналин и изпитване на всякакви физически емоции, които имат за цел едно-единствено нещо – да запълнят празнината вътре в нас. Във вярващия човек няма празнина. Спомнете си дядо Добри, който всеки от нас виждаше на входа на храмовете, който винаги само с една блага усмивка винаги възвръщаше пълнотата у всеки от нас, независимо, че едва можеше да разбереш дори думите, които изрича. Тези свети хора, които ни обграждат, винаги са показвали пълнотата на истинската вяра. Няма по-страшно от това да бъдеш вътре празен, изчерпан от съдържание. Нямаш хоризонти, нямаш надежда, нямаш бъдеще. И затова трескаво се луташ, непрестанно, упреквайки някой друг за собствените си проблеми. Докато истинският вярващ човек, освен че е в мир с себе си, той е в абсолютен мир и хармония с околните. Той винаги се усмихва, винаги се притичва на помощ, винаги дава най-ценното от себе си – благостта, усмивката, добродетелното. Затова този свят има неистова нужда от това, за да бъдем общество, да бъдем едно семейство, да бъдем един дом, а не тълпа, която е разярена, която да осъжда и да сочи с пръст. Затова ни е нужна тази… Тази празнина, когато бъде запълнена, човек изживява абсолютно пълноценно всяка своя минута.
– Ще ви помоля да коментирате един парадокс на две независими едно от друго изследвания. Задължителното религиозно образование не среща подкрепа сред мнозинството родители. 62% – забележете, са категорично против въвеждането на задължителен предмет „Религия и православие“. От другата страна – друго изследване, според което пък мнозинството от учителите подкрепят въвеждането на нов предмет „Добродетели и религия в училище“.
– Ами в потвърждение на това, което казах – семейството първо дезертира от възпитанието на децата си. Родителите се втурнаха да задоволяват материални прищевки, смятайки, че по този начин ще направят децата си щастливи. И в същото време изпразниха от съдържание ежедневието на децата. В момента е много по-лесно да му дадеш каквото и да било устройство и детето да седи. Това устройство го изчерпва допълнително, взима и последните му енергии, енергия, която има в него, позитивна. Истината – в момента се оказа, че учителите са по-близо до това. И всъщност, когато преди време на една от дискусиите учителите се чудеха дали трябва да поемат тази роля, отговорът беше това. Училището не може да бъде лишено от любовта. И тези хора, които изкарват много същинско време, виждат по-добре в момента потребностите на нашите деца, отколкото самите ние можем да ги видим, забързани в ежедневието, забързани в задачите. За 40 години някои вече едва смогват да помислят да създават семейства, да имат деца, камо ли след това да се погрижат вече за тях. И отново те гледат да са осигурили поне няколко жилища на себе си и на децата, тогава да пристъпят към тях. А в същото време ние не сме осигурили най-важното – спокойствието, истинското, вътре. Сърцето да е пълно с тази необратима, необятна вяра и любов, когато го имаш и го носиш в себе си. Поздравления, адмирации за хората в образованието! И, слага богу, че изключително добра инвестиция е направена през тези години тогава тези хора да виждат по-добре потребностите в момента на нашите деца.
– И още една основна разлика искам да Ви предложа за коментар. В областните и малките градове са предимно тези, които подкрепят въвеждането на религия в образователния процес, докато в столицата това не се подкрепя. И още едно разделение. Как си го обяснявате? Ще имате доста работа във Висшия църковен съвет, струва ми се.
– Слава богу, дано да имаме сили… Мегаполисът допълнително изчерпа и последните силици. Тази автоагресия, която наблюдаваме в столицата. Столицата постоянно се разраства, за да доведе до недоволство на хората, които я разрастват. Те са недоволни от липса на чист въздух, липса на място за паркиране, от липса на условия за живота, от липса на зелени площи, от всичко това, но въпреки всичко, все повече и повече там се струпват. На малките места се създават тези клетки, семейни единици, където можеш да се вгледаш, да видиш, да усетиш, да чуеш. Това е същинското. И там, където го има това общуване, личностното, а не само през мрежите – било през Вайбър, или през каквито да било комуникации, тогава се създава тази общност, която винаги за нея е мечтала църквата и която се е старала да укрепи църквата.
– И на финала, г-н Паунов, искам да Ви попитам възможен ли е животът ни без вяра? Какво би станало с него?
– Няма такъв живот. Само заблуда има. Без вярата не може да има живот. Празнота, която абсолютно не те води до никъде. Така че истината е само това.
