Асен Стругов е роден на 11 януари 1937 г. в с. Гърмен, Гоцеделчевско. Пише от ученическите си години. През 1950 година става един от първите членове на Литературния кръжок „Людмил Стоянов” в град Гоце Делчев. Работил е в ТЕЦ „Република” – Перник, където сътрудничи на в. „Димитровградско знаме”. Завършва българска филология в СУ „Климент Охридски”. Бил е учител в Разлог, директор на училище. Работил е във в. „Пиринско дело” в Благоевград. Бил е и заместник-кмет на община Гърмен. Сътрудничи на централни и регионални вестници и списания. Носител е на национална награда за поезия (1987) за стихотворението „Пред гроба на мама”. Издал е над 15 книги с лирика и проза. Публикува в алманах „Огнище” на благоевградското читалище. Активно участва в литературния и обществения живот и вярва, че хората ще бъдат по-мъдри и ще живеят по-добре. Понастоящем живее в родното си село, скътано в полите на Родопа планина, и неуморно твори лирика и проза. Формалният повод за разговора ни е неговата 85-годишнина, а същинският – активното му творческо дълголетие.
– Как се чувства на 85 години някогашният учител и журналист, а сега поет и белетрист?
– Като човек и поет се чувствам щастлив, че дочаках тази „патриаршеска възраст” сред добра семейна среда, без която нямаше да бъда този, който съм. Като се започне от баща и майка, синове, снахи и внуци… Това е златната среда на моя живот. Прекарах живота си в спокойствие и писане. Към всичко това се добавя многото четене! И на тази възраст аз още чета класиците. Ненапразно е казано – човек се учи цял живот.
И на тази възраст моето творчество е потопено в историческото време – в един дълъг разказ, в който се смесват значителни събития от личния и обществения живот: младост, лудост, любов и приятелства. Дружба с млади и големи поети. Написах много творби за робството, за трагедията на народа през войните, за Априлското и Илинденското въстание. Като журналист, поет и белетрист се чувствам щастлив с тази възраст, която ми даде възможност „да бъда жива история” на народа. Велик е Бог, че ме дари с талант и дълъг живот – да напиша толкова много книги. Това е повече от щастие.
– Фамилното ти име се среща рядко. За какво ни говори то? И колко души наброява родът Стругови от село Гърмен?
– Моето фамилно име се среща много рядко. В село Гърмен има три рода с името Стругови. Това са преселници от Западна Македония – Стружко, Корченско и Костурско. Димитър Яръмов в своя статия, поместена в сп. „Македонски преглед” през 1930 година, посочва, че това са бежанци от селата Яновени, Омотница, Нестрам, които намират тук подслон и убежище. Най-многоброен е родът на Иван Стругов, чиито потомци днес живеят в София, Перник и Благоевград. Родът на журналистката Румяна Стругова също живее в столицата.
– Какви хора бяха твоите родители?
– Баща ми и моята майка бяха кротки и трудолюбиви хора. Занимаваха се със земеделие. Родът по майчина линия беше един от най-образованите. Неин вуйчо е Неделчо Сидеров, който по настояване на Яне Сандански е бил учител в Мелник, след това в село Ковачевица. А майката на баща ми – Магдалина Стругова, знаеше повече от 100 исторически народни песни. Тя всеки ден пееше – на двора, на нивата, а когато диплехме тютюна – вкъщи. Пееше дори когато си отиваше от тоя свят – умря с песен. Тези песни останаха в душата ми за цял живот.
Майка ми много държеше да чета книги. А и сама ми разказваше чудни приказки. Когато завърших гимназия, подарих сто тома на читалището в родното ми село. Бях любознателен и ученолюбив. Сега от дистанцията на времето много реално оценявам какво са направили за мене родителите ми! Особено майка ми. Неслучайно, когато споменавам името й, често казвам като Вазов: „Ти два пъти ми майка беше!”. Благодарение на майка ми започнах да пиша стихове много рано – още в началните класове. Макар да бяха несръчни, майка и баба все ме поощряваха. Но най-голямата награда дойде, когато в училищния стенвестник публикуваха мое стихотворение. Така започна началото на моя поетичен път.
– Помниш ли кога написа първото си стихотворение и на каква тема беше?
– Първото стихотворение написах през 1948 година. Пролетта беше много красива с цъфналите череши в градината, което предизвика възторга ми. Озаглавих го „Пролет”. Наскоро след това написах друго – „Първи май”. Така съвсем неусетно започнах да пиша – без да спра до активното ми творческо дълголетие. Бог ли ми беше дал дарба, или орисниците така бяха решили?! Може би и двете. Но най-голяма роля изигра едно списание, което донесе баща ми. Там прочетох две творби на Христо Смирненски – „Червените ескадрони” и „Въглекопач”. Музиката на тези стихове така ме плени с ритъма и мелодията си, че всеки ден по няколко пъти ги прочитах. Словото в мен оживяваше, раждаше се магията на словесното изкуство. Живеех с тези чудесни творби, които бяха не само музикални като темпоритъм, но и много мъдри като философия и мироглед. В гимназията отново изучавах тези сакрални творби.
Тук трябва да отбележа ролята и на поета Валери Копралев, който по онова време беше студент в Московския литературен институт „Максим Горки”. Той ме запозна с видовете стихосложения – ямб, хорей, дактил, анапест, амфибрахий. За което посмъртно пак му благодаря! Така стъпих на здрави основи.
– От първите членове си на Литературния кръжок „Людмил Стоянов” в град Гоце Делчев, който отбелязва 75-годишен юбилей от създаването си (1947). Какви творци на словото срещна в него и на какво те научиха?
– Аз съм един от първите. Преди мен бяха Георги Гавалюгов и Запрю Икономов, които по-късно издигнаха песенната слава на града чрез ансамбъл „Яне Сандански” на национално и световно равнище. През 1947 година основател на ансамбъла е заслужилият деятел на културата Зафир Кънчев. Негово дело е и Литературният кръжок „Людмил Стоянов”, чиято 75-годишнина отбелязахме.
В кръжока срещнах големи творци, като Людмил Стоянов, Иван Кюлев, Илия Крантев, Кирил Кемалов – все мъдри и умни хора. От тях научих как да пиша по-добре, да бъда взискателен към себе си, да пиша постоянно. Запалиха в мене огъня на родолюбието и българщината. Не мога да забравя влиянието на Петър Селяшки, Жак Битев и Георги Жерев, който стана редактор във вестник „Пиринско дело”.
Още от първите години кръжокът се превърна в емблема на културния живот в града и околията. В едно истинско огнище на духовност в полите на Родопа и Пирин. Смело мога да кажа – и на България.
– Съставител си на уникалната антология на неврокопските творци „Камбаните бият за празник”. С подобно издание би се гордял всеки град. Как се зароди идеята и кои творци от района на град Гоце Делчев присъстват в нея?
– Идеята за съставяне на антологията дойде от поета Любен Радойков. Замислих се – дали ще мога да се справя? Тук са родени 68 творци, трябва сериозно проучване на автори и творби; да търся библиографски материали, литературна критика и прочие. Реших и започнах да пиша през деня и през нощта. Така се появи един уникален труд, който обхваща два тома – поезия и проза. В него са поместени изявени поети, музиканти, композитори, художници… Искам потомците да знаят какви творци са родени в този край, откъдето тръгва техният път. Людмил Стоянов, Иван Кюлев, Кръстю Сарафов, Жак Битев, Кирил Кемалов, Петър Селяшки, Зафир Кънчев, Георги Жерев, Валентин Караманчев, Александър Койков, Запрю Икономов, Георги Гавалюгов, Димитър Милушев, Ангел Донев, Илия Милев, Асен Маникатов, Кипра Гелемерова… Илия Терзиев – дългогодишен учител, музиковед и фолклорист, е откривател и популяризатор на песенния фолклор на Долен и Сатовча, създател на фолклорна група с многогласно „високо пеене”, която става носител на Хердерова награда, а песните от двете села са вписани в нематериалното културно наследство на ЮНЕСКО. От по-младото поколение са Валентин Караманчев – отличен за цялостно творчество с награда на името на Людмил Стоянов; Иван Докузов – носител на пет международни награди за поезия; Ангел Маринов; Лъчезар Селяшки – деятел на полската култура; Величка Мандаджиева от Хаджидимово – носител на международна награда за поезия.
Това са творци на зрели и мъдри творби, преминали през огъня на сърцето. Станали са знак за присъствието им в живота. Времето показва, че са живи като бързия пирински поток, че ги има в литературата и изкуството, че са необходими. Техните книги са доказателство за това. Людмил Стоянов – с повестта „Холера”, Кирил Кемалов – с романа „Потурчване”, Илия Крантев – със стихове „Родина”, Георги Жерев – с романа „Сияние над Кресна”, Валентин Караманчев – с „Мървашки песнивец” и „Черешова задушница”. А Ангел Донев – с поемата за Илинденското въстание „Балдево гори”.
Дарованието на тези творци се разнесе не само по България, но и по целия свят. Затова антологията „Камбаните бият за празник” бързо беше оценена от читателите.
– Какъв се виждаше в мечтите си като гимназист? И доволен ли си от постигнатото в живота си?
– В гимназията вече упорито пишех и се проявявах като поет. Участвах във всички фестивали и конкурси със свои стихове. На един рецитал в Благоевград се запознах с Асен Якимов и станахме неразделни приятели. Неговата звезда изгря бързо. Но за съжаление си отиде твърде рано от този свят. На него дължа запознанството си с Федя Яков и Нако Владимиров.
Мечтаех да имам повече приятели творци. С тях общувах духовно и творчески. Разменяхме си идеи като творци от Пиринския край. Вестник „Пиринско дело” стана наша трибуна. Редакторът Георги Жерев ни поощряваше да пишем. Той пръв оцени появата на талантливия поет Евтим Евтимов от град Петрич.
Дали съм доволен от постигнатото в живота си? Разбира се, че съм доволен. Създадох прекрасно семейство, дом и творби, с които мога да се гордея. Това не е малко за един човек, който е решил да тръгне упорито по пътя на своето призвание. Благодаря на съдбата.
– А как преминаха годините ти в казармата и в университета?
– Казармата е много важен период в живота на мъжа. Там се закаляват не само душата и тялото, но и духът. Срещнах се с Алекс Жлябинков – художник и литературен критик, който стана после редактор и рецензент на моите книги. След мене в същия полк са служили артистът Тодор Колев и поетът художник Тодор Чингаров. Иван Николов като войник издаде първата си стихосбирка „Селянинът с хляба”, а моя цикъл стихове „Дравска епопея” издаде вестник „Народна армия”.
В Софийския университет влязох със стихове – развих писмената работа в поетични строфи. В Студентския литературен клуб „Димчо Дебелянов” дружех с Дамян Дамянов, Стефан Цанев, Матей Шопкин, Лъчезар Еленков, Драго Шопов, Иван Докузов, които се наложиха като известни писатели в българската литература. Това е школата на моя поетичен живот.
– Живял си на различни места – Гоце Делчев, София, Перник, Разлог… И си се върнал отново в родното село Гърмен. Не ти се е понравил май градският живот?
– Корените винаги ме зовяха към родното огнище. Връзките с Гърмен никога не съм прекъсвал. Тука са спомените и детството. Приятелите и най-близките, сред които се чувствам добре – доволен и щастлив. Както казва народната мъдрост: „Дърво без корени изсъхва”. Тук е и изворът на моето творчество, който на 85 години още не пресъхва. Имах апартамент в града, но го продадох, за да се върна при извора.
– Планините Пирин и Родопа присъстват често в твоето творчество, говориш с възхищение и преклонение за тях. Как общуваш с тях и познаваш ли тайните им места?
– Пирин и Родопа са моите светини. Тук са бродили славни герои – войводи и комити като Гоце и Яне. Тук са създадени песните на митичния Орфей. Това са места на моето вдъхновение. Тайни места няма, има прекрасни архитектурни паметници, като Мелник и село Делчево, като Ковачевица, Лещен и Долен, където са заснети филми по разкази на Николай Хайтов и Свобода Бъчварова.
Щастлив съм, че съм роден в този приказен, богат и слънчев край, където се чувства тихият полъх на топлото Бяло море. Това е богатството, което съм открил още от детството и ще блести в моите песни и разкази. Тук е създадена песента „Отвори ми пътя за Драма” и моята книга „Илинден и легендата Гоце” – славна епопея за нашето недалечно минало.
– Героичното историческо минало преобладава в творбите ти от последните години. Под перото ти оживяват мъчениците от Батак, жертвоготовните илинденски въстаници, а в момента се печата героичен епос за Бенковски и неговата Хвърковата чета. Може ли да ги определим като съвременна „Епопея на забравените” български герои?
– В последните години създадох трилогията „Епопея на безсмъртния Батак”, „Илинден и легендата Гоце” и „Бенковски и бунтовно Панагюрище” – поетичен символ на борбата за свобода. Разкрих величието на подвига и героизма на народа, където се родиха герои светци като Гоце и Даме, като Марко Лерински, Орцето и Алтана, като Питу Гули, Радон Тодев и митичната героиня от Разлог баба Магдалена Юрукова… Величието е равностойно на техния подвиг, където е разкрита концепцията за безсмъртието на героя. Същото е показано с мъчениците на Батак, с подвига на Бенковски в Панагюрище, на Рад Клисаря и Стоян Пъков… За мен това са епични образи като Балканджи Йово и Крали Малко от народния епос.
Но конкретно на въпроса дали можем да ги определим като съвременна „Епопея на забравените”? Не бих помислил това. Но беше време, когато имената Гоце и Даме Груев се премълчаваха по конюнктурни съображения и политическа грешка по така наречения „македонски въпрос”. А това са български герои, които не стоят по-далече от идеите на Ботев и Левски, на Бенковски и Захари Стоянов, от подвига на Кочо Чистеменски…
Забележителното е, че в тази трилогия не спирам вниманието на темата за скръбта, а внушавам величието на героизма и силата на духа, на дълбоката вяра за свободата.
– Прави впечатление дълбокото познаване на исторически детайли от посочените събития и герои. Колко време ти отнема подготовката и действителното творчество на тези обемни поетични книги?
– В трилогията през цялото време съм се придържал към историческата истина. Към конкретни книги и архивни документи. Настолни книги ми бяха „Записки по българските въстания” на Захари Стоянов, „Историята на въстанието в Батак 1876” на Йордан Венедиков, „Априлската епопея в Батак” – известия и архивни материали от Историческия музей в Батак, книгата „Мълчаливецът от Струга” на Христо Матов и „Спомени” на Христо Силянов.
Това са стари и истински книги за посочените събития. Подготовката ми отне много време. Но успях да се справя, като ги претворих в големи епични произведения за няколко години.
– Дебютната ти книга „Щуро племе” е сборник с разкази по истински събития. Юлия Баймакова пише за нея: „Това са разкази, в които е разкрит сложен, драматичен и противоречив епизод от нашето време. В тях писателят е дълбоко откровен и разкрива образи на герои, които ни карат да изтръпваме. Те са белязани с трагичен знак, но са силни и изключително необикновени. Съдбата упорито ги преследва, не им дава миг спокойствие, като им нанася жестоки удари. В разказите са показани хора и характери – жертва на безумната любов, греховни чувства, диви амбиции, егоизъм и жажда за власт. Майсторски написана книга”. Как се роди тази необикновена книга със запомнящо се заглавие?
– Макар че „Щуро племе” е написана по действителни събития, тя не е документална, а художествена. Героите в повечето разкази имат свои прототипи, но съм им сменил имената. Хора със силни характери, с диви амбиции и безумна любов. Такива разкази са „Руфинка”, „Мъката на Карамешина”, „Яшар”, „Белянсъза”. Някои истории съм записал от Александър Гогов, братя Христо и Георги Топалови, Стоян Донев-Пайдушката, Манол-Ральо… Събирах ги дълги години, но ги издадох в книга, когато бях учител в Разлог. Книгата се прие много радушно от читателите. С нея съхраних и опазих за поколенията паметта, нравите и обичаите на дедите ни. Както често повтаряше композиторът Запрю Икономов: „Няма дърво без корен, няма род без история. Когато тя е пробождана от рани, става орисия злочеста и кървава”. Разкази като „Юрдана” и „Павлето” определят заглавието на книгата „Щуро племе”.
– Издаването на книги в годините на Прехода е скъпо удоволствие. Но гоцеделчевци имате подкрепата на своя дългогодишен кмет Владимир Москов. Как общувате с него?
– Много трудно се издават днес книги. Няма спонсори, а и цените на издателствата са много високи, което не е по силите на един поет, особено ако е пенсионер. Творците от Неврокопско имаме подкрепата на кмета на община Гоце Делчев Владимир Москов. Той проявява внимание и грижи към нас. Отпусна на литературния ни кръжок стая в стария Промкомбинат, където провеждаме своите сбирки. Подпомага редовно издаването на книги от наши автори – финансово и морално. Чисто по човешки, с желание и разбиране. Без да звучи като похвала, за него важи стародавната истина: „Той е с големите – голям, с малките – равен, а с поетите – богатир”. Много земен и човечен, зрял и мъдър като кмет. Това е магията на неговото обаяние. Истински меценат на неврокопската култура и изкуство.
– Политиката не ти е чужда. Бил си заместник-кмет на община Гърмен. Какво научи на този пост за хората и за властта?
– Когато от града се завърнах на село, бях издигнат за заместник-кмет и председател на Общинския съвет за духовно развитие. Имаше партиен диктат над културата, от което ми беше тежко и криво. На този пост научих, че трябва да съм по-близко до хората, а не до властта с нейната сурова дисциплина и морал. Загубих най-хубавите години от младостта, през които можех да създам ценни творби. За мен като поет това е загубено време, едно бяло петно в биографията ми, за което искрено съжалявам. Никога не съм имал амбиции и жажда за власт.
– Имаш подкрепата на своето семейство. Разкажи накратко за тях?
– Създадох студентско семейство. С Ирина Боздева (Стругова) се събрахме да теглим заедно семейната колесница по стръмния път към върха. Синът ни израсна далеч от нас, на село – отгледаха го бабите. Вторият ни син се роди в Разлог, където бяхме учители. Синовете ни също завършиха висше образование. Сега са силни и достолепни мъже, които показват спокойствие, открит характер и трудолюбие. Живеем в един дом, всеки на свой етаж. Чувствам топлата подкрепа на техните семейства. Снабдяват ме с всичко необходимо за тишина и творчество. За пълноценен живот. Редовно общувам с тях по всички въпроси на времето. Гледаме много често заедно телевизия. Искам да бъда откровен – край снахите и синовете се чувствам спокоен и щастлив, живея като в Рай. А това е много важно за един творец като мен – пенсионер в напреднала възраст.
– За какво мечтаеш?
– Мечтая хората да живеят по-добре. Да отгледат децата си в свят без войни.
– Ако можеше да се преродиш, каква професия би си избрал?
– Ако наистина има прераждане, бих станал лекар – да лекувам хората от коронавирус и рак. Човечеството е стресирано от тези неизлечими болести, сякаш че настъпва краят на света, Апокалипсис…
– Кой е най-важният житейски урок за успех и какво ще пожелаеш на читателите на вестник „Струма”?
– Да се учиш от по-големите и мъдри хора, които са носители на истината в живота. Създадохме литературен кръжок от млади творци в търсене на път, който да вдъхва надежда и оптимизъм. Пожелавам на читателите на вестник „Струма” да се срещат по-често с творчеството им. Много от тях гравитират около върха на българската поезия. Людмил Стоянов създаде цяла школа от таланти. След нас ще дойдат още по-талантливи поети и белетристи. Упорито вярвам в това. Аз винаги съм бил оптимист!
Разговаря ЛАЛКА БЕНГЮЗОВА
