Обвинен е, че съдействал на англо-американците да хвърлят атомна бомба над България, арестуван и изтезаван
В речниците се обяснява, че партизанин е активен привърженик на определена политическа партия или човек от бойна група, която се бори срещу фашисткия тираничен режим в страната. Думата има италиански произход – partigiano, от parte (част). На френски е partisan, на руски – партизан. У нас е така само в прословутото стихотворение на Младен Исаев „Партизан за бой се стяга, мята пушка на рамо..”., иначе официалният термин е партизанин, пише Наборе.бг .
Властта преди 1944 г. и нейните симпатизанти наричат партизаните иронично шумкари или шумци. В годините между 1944 и 1989 г. бившите партизани и техните помагачи (ятаците) са с висок обществен авторитет, уважавани от всички. След 1989 г. героичният им ореол незаслужено помръкна и за тях всеки можеше да говори каквото си поиска, включително и да ги нарича терористи, убийци и разбойници.
Първият партизанин в България е Иван Козарев от с. Добринище, който излиза в нелегалност още през февруари 1941 г. Преди това като член на БКП участва в Септемврийското въстание през 1923 г. в Разложкия край, а като член на ВМРО (от 1925 г.) лежи в затвора през 1935-1938 г. Козарев си построява рибарник недалеч от селото, от който се прехранва, и край него на 27 юни 1941 г. застрелва двама полицаи, дошли да го търсят. Това се смята за начало на партизанското движение
НЕ САМО В БЪЛГАРИЯ, НО И НА БАЛКАНИТЕ.
На 26 юли 1941 г. заедно с Никола Парапунов Козарев създава първата партизанска чета и приема името Балкан. Командир на четата обаче става не той, а Парапунов, възпят в популярната песен „Имала майка едно ми чедо, едно ми чедо Никола..”.. Парапунов е убит при полицейска засада край село Бараково на 9 декември 1943 г. В нощта срещу 1 април 1944 г. Иван Козарев е застрелян по погрешка от своя съселянин, ятак и близък приятел Александър Пицин.
Колко са били партизаните в България на 9 септември 1944 г.? И до днес няма единно мнение за техния приблизителен брой. През март 1944 г. Георги Димитров иска справка за числения състав на партизаните. На 12 март от ЦК на БРП (к) му изпращат шифрована телеграма, в която се казва: „В партизанските отряди около 25-30% са комунисти, толкова са комсомолците, останалите са безпартийни. По възрастов състав главно са младежи, от тях 70-75% са селски бедняци, около 20% – работници, останалите са от средите на интелигенцията. В 12 въстанически окръга (зони) има 26 отряда с обща численост 2320 човека. Има окръзи само с по няколко десетки партизани: например Хасковски – 20 души, Варненски – 40, Старозагорски – 50, а в някои окръзи въобще не съществува партизанско движение”.
На 17 октомври 1945 г. организационният отдел на ЦК на работническата партия (к) съобщава, че броят на партизаните на 9 септември 1944 г. бил 7000 души. Десет дни по-късно обаче същият отдел дава съвсем други данни – 50 000 партизани. Според данни от историографията преди 1989 г. общият брой на партизаните и участниците в бойните групи е около 30 000, а на ятаците и помагачите им – около 200 000.
Публикуваният от Българския антифашистки съюз поименен списък на загиналите участници в партизанското движение включва трите имена, година и място на раждане, форма на участие, дата и обстоятелства на гибелта.
ОБЩИЯТ БРОЙ НА ЗАГИНАЛИТЕ Е 3055 ЧОВЕКА.
Според едно по-съвременно изследване към 9 септември 1944 г. действащите партизани в цялата страна са около 10 000 души.
Партизанското движение в България е организирано от Българската работническа партия по време на Втората световна война. Обхваща периода от 24 юни 1941 до 9 септември 1944 г. Изразява се в бойни партизански действия срещу държавната власт в България.
Командирът на Софийската народоосвободителна дивизия Славчо Трънски (Славчо Стаменов Савов) е роден на 22 октомври 1914 г. в с. Бохова. Член на РМС е от 1929 г. Завършва гимназия в София през 1936 г. Встъпва в редиците на Българската работническа партия (к) (1938). Многократно е арестуван от властите в периода 1929-1941 г. заради политическите му убеждения. Трънски минава в нелегалност през 1942 г. Организатор и командир е на Трънския партизански отряд. По време на съпротивата той поддържа връзка с британски военни мисии. Три пъти задочно е осъждан на смърт по Закона за защита на държавата. По-късно последователно става командир на Първа софийска народоосвободителна бригада, Първа Софийска въстаническа оперативна зона и Софийската народоосвободителна дивизия. След 9 септември 1944 г. Славчо Трънски
УЧАСТВА В ПЪРВАТА ФАЗА НА ВОЙНАТА СРЕЩУ ГЕРМАНИЯ.
Командир е на Първа гвардейска пехотна дивизия. Известно време завежда отдел „Военен“ на Областния комитет на БКП в София. След войната заминава за Съветския съюз, където учи във Военната академия „Михаил Фрунзе“ (1945 – 1947). Командир на Първа дивизия на БНА (1947 – 1949), а след това командва Трета българска армия (1949 – 1951).
През 1951 г. е назначен за началник на Военната академия „Георги Раковски“. От 24 април 1951 г. до 26 април 1952 г. генерал Славчо Трънски е арестуван по обвинение, че е съмишленик на Трайчо Костов. Изтезаван е в затвора, но в крайна сметка не признава обвиненията и е освободен. След освобождаването му е назначен за заместник-директор на Търговско предприятие „Дървопласмент“ и членството му в БКП е възстановено.
През 1954 г. е реабилитиран и отново е назначен за началник на Военната академия „Георги Раковски“ (1954 – 1962). Става и заместник-министър на народната отбрана (1962-1982) и командващ противовъздушната отбрана и военновъздушните сили от 1962 до 1969 г. От 1964 г. е със звание генерал-полковник. Многократно избиран за народен представител (1962 – 1990). През 1982 г. става председател на Комитета за солидарност с народите на Азия и Африка. Член е на Националния съвет на ОФ. Участва в отстраняването на Тодор Живков на 10 ноември 1989 г. На 17 ноември 1989 г. на сесия на Народното събрание държи остра нападателна реч, в която обвинява Живков в злоупотреба с власт и шуробаджанащина.
УЧАСТВА В ЗАСЕДАНИЯТА НА КРЪГЛАТА МАСА
(3 януари 1990 – 14 май 1990). Славчо Трънски е автор на книгите „Неотдавна“ (1957), „Посвещение“ (1967), „Невъзможни истини“ (1994). Сценарист е на филмите: „Страстна неделя“ (1986), „Игра с огъня“ (1982) и „Нощните бдения на поп Вечерко“ (1980). Генерал Трънски многократно е награждаван с многобройни отличия: Герой на Народна република България (1979), Герой на социалистическия труд на България (Указ № 3540 от 19 октомври 1984), 4 ордена „Георги Димитров“, Заслужил деятел на културата (1981), орден Червено знаме (СССР, 10.08.1945), орден Червено знаме (СССР, 08.09.1969). Награден е посмъртно с Руската обществена награда „Великая победа (1941 – 1945)“ (2007).
Трънски умира на 17 октомври 1999 г. (на 84 години) в София.
Съвременниците на онези години разказват, че месец след преврата на 9 септември 1944 година Славчо Трънски произнася пламенна реч в защита на българското население. Този път адресира критиката си не към фашизма, а онези “честни и доблестни партизани“, които не спират да притесняват и тормозят населението с набезите си дори след 9 септември 1944 г. „Спрете грабежа“, обръща се той към тези „черни овце“ сред партизаните в слово, излъчено по радио „София“ в началото на ноември 1944 г.
В историята несъмнено ще остане изказването на Славчо Трънски, което той прави само седмица след 10 ноември 1989 г. в залата на Народното събрание. То изцяло е насочено срещу току-що падналия от властта Тодор Живков. Нека цитираме речта на генерала:
„Другарки и другари народни представители! Аз съжалявам много, че отсъства Тодор Живков и ми е неудобно да говоря зад гърба му. Но аз очаквах, че той ще има доблестта да бъде на това заседание на Народното събрание и както е свикнал досега, да слуша само суперлативи, да чуе и някои критични бележки за неговата работа.
Поставен е въпросът пред Народното събрание за освобождаването на Тодор Живков от поста председател на Държавния съвет. Ако до вчерашния пленум някой е имал съмнение дали да му благодари и пожелае щастливи старини, то след изказванията на редица другари, които разкриха неговия истински лик на ръководител, у никого не ще остане съмнение, че той не заслужава такава чест. Той стои на кормилото на партията и държавата и 35 години тормози нашата икономика с какви ли не концепции, реорганизации и най-различни измишльотини.
35 години той насажда последователно и настойчиво командно-бюрократични методи, обявява съвсем произволно и неудачно етапите на социализма, наричайки го ту зрял, ту реален, ту толкова развит, че родил две Българии, а ние сега виждаме, че няма нито една, каквато сме искали и мечтали. Груб волунтаризъм, безпределна самонадеяност, високо самочувствие и редки пръсти – ето с какво се характеризира неговото дългогодишно ръководство. Ние тепърва ще разберем как са вземани решения за строителството на заводи гиганти, за които са изразходвани милиарди, и тези пари са почти закопани в земята, тепърва ще чуем за неговите методи на ръководство, за недопустими подходи на човек от този ранг; как е противопоставял един на друг своите колеги, как е налагал своето мнение, как е премахвал неудобните или тези, които е подозирал, че ще му вземат мястото. Свидетел съм на много неща и аз.
Неведнъж пред целия команден състав на Българската народна армия
ТОЙ Е УНИЖАВАЛ МИНИСТЪРА НА НАРОДНАТА ОТБРАНА ГЕН. ДОБРИ ДЖУРОВ, НАРИЧАЙКИ ГО ВЪШКАР.
Може и на шега да е било, но един президент, един генерален секретар не може да си позволява подобна шега пред целия личен състав на Българската народна армия.
В последно време той не можеше да се владее и често губеше равновесие. Толкова беше уверен в своята несменяемост, та на три пъти подхвърляше на шега, а това беше едно предупреждение, че баща му е живял до 105 години, с други думи: мислете му, няма скоро и аз да умра…. Малко са ръководителите в света, които си издигнаха приживе паметник и нали е хитрец, уж от скромност, нареди тихомълком на милицията да вдигне паметника от родното му село. После се разбра, че го е вдигнал не от истинска скромност, а защото не го е харесвал. Тази фалшива скромност се разкрива на всяка крачка.
Погледнете колко са трудовете му, те дори не могат да се преброят. Какво са Достоевски, Балзак или Вазов при световноизвестния „писател“ Тодор Живков и жалко е, че неговият послушник Любомир Левчев не го прие за член на Съюза на писателите – това е голям пропуск! Че къде ли не се издадоха неговите трудове? Няма кътче в света, където да не са издадени. Но, разбира се, за издаването им плаща не някой друг, а негово величество българският народ. При това плаща с валута за най-фина хартия и най-скъпа подвързия. Може да запитате кога ли ги пише? Имате това право. Пише ги един колектив от 20-30 души, а той само се подписва.
Едно време цар Фердинанд, а сетне и синът му Борис са имали всичко на всичко 4 резиденции – Врана, Кричим, Боровец и Евксиноград. А колко има нашият цар, когото сме направили Герой на Народна република България и на социалистическия труд, и от фалшива скромност не пожела да му присвоим и трето геройско звание? Сега Тодор Живков има не по-малко от 30 резиденции и не напразно хората се шегуват, че по броя на резиденции на глава от населението България е на първо място в света. Поне да се използват! А те стоят с години и чакат или президента, или някой гостенин, за да преспи, а разходите по поддържането им си вървят. Да не говорим пък за ловните стопанства. Почти цяла България е превърната в резервати, в които ловува президентът, и естествено е той да има и най-богатата колекция от сърнешки и еленови рога и свински зъби и който не ги е видял, да отиде в Ловно-рибарския съюз да ги види. Пита се кога намира този човек време и дебели книги да пише, и концепции да разработва, и на лов да ходи, и речите да си готви?
Нашият президент е майстор, дори ще кажа, страшен майстор на реорганизациите. И той съсипа България с тези чести реорганизации. Ама че някаква организационна структура още не е изявила своите хубави и лоши страни, няма никакво значение. И ако днес е предложил някаква организационна структура и след като преспи му хрумва друга, отменя старата и въвежда нова. Ние в България сме станали за смях пред другите страни с тези реорганизации. Но и тук се иска майсторлък и шопска хитрост. Хем нищо съществено да не правим, хем да се създава впечатление, че правим нещо ново и много голямо.
Нашият президент е страшно злопаметен човек и преследва, да се изразя с тази лоша дума, „до дупка“. И аз съм му сърбал попарата. И нещо още по-лошо – опитвал се е да вбива клин между мен и най-близките ми бойни другари, да създава вражди. Той неведнъж инсценираше сложни обстановки около мен и когато нещата идваха до моето разпъване на кръст, той се явяваше изведнъж в ролята на мой ангел спасител. Нали всичко трябваше да е негова заслуга, да е негово дело! Той не търпеше и не можеше да търпи край себе си хора, които са имали по-голям актив от неговия или са по-популярни от него. Най-характерно за неговия стил и подход е старата максима – разделяй и владей. Той не само че противопоставяше хората един на друг и подбираше най-верните нему, но и забележеше ли някои от апарата на ЦК много да се сближават, той незабавно ги разгонваше. Страхуваше се очевидно от преврат. В стила му беше да създава такива ситуации, че накрая да дойдат работите до него. Той да ги реши – да се подчертае, че именно той, а не някой друг, го е решил. Пак благодарение на неговия душеприказчик Милко Балев.
Другарки и другари, нашата страна беше много близко до обстоятелството да стане наследствена социалистическа република. И това не бяхме чували и виждали в света. Към това Тодор Живков се стремеше с всички сили. Знаете, че той направи член на Политбюро дъщеря си, а преди около два месеца разбута един отдел в ЦК, за да направи от него три, единият от които за неговия Владко. Е, сигурно е мислил най-напред да го направи завеждащ отдел, а следващият скок – или секретар на ЦК, или направо член на Политбюро.
И все пак ме вълнува въпросът: какво научихме от нашия президент и с какво ще го запомним? С оглед да се увековечи личността на Живков и фамилията му се разсипаха луди пари в Правец. Помня едно време той разказваше как Хрушчов при едно негово посещение го попитал: „Тодоре, ти направи ли нещо в селото си?“. Живков отвърнал: „Не съм“. – „Е, това ти е грешката“ – рекъл Хрушчов. Но Тодор Живков бързо поправи грешката си и превърна Правец в дворец и втора столица на България, начело с неговия монумент.
Че нали заради увековечаването на фамилията бе и създаването на фондацията „Людмила Живкова“, която се предава по наследство, и „Знаме на мира“, и „Камбаните“, и много други неща.
ЦЕЛТА Е ВСЯКА ВЕЧЕР ПО ТЕЛЕВИЗИЯТА ДА СЕ ЧУВА ФАМИЛИЯТА ЖИВКОВИ.
На всичко това шопът би казал: „Боже, Боже, аз ли ти се криво молих или ти ме криво разбра?“. Той съчини версията, че в навечерието на 9 септември е оглавил някакво оперативно бюро, което осъществило въстанието. Това нещо се оспори преди известно време от другарите Югов, Чанков и Драгойчева в доклад до ЦК, в който твърдяха, че такова бюро не е имало. И така, благодарение на подлизурковците, всичко се свързва с името на Тодор Живков – и въстанието, и победата, и строителството на социализма. Но ще се вдигне завесата и в края на краищата ще се научи истината. Хората се стараеха да му угаждат и свързваха едва ли не цялото съществувание на България – от основаването й до днес, с неговата особа.
Добре е, другарки и другари, че ни се отдава възможност да му кажем тия неща, докато е жив и е сред нас, за да чуе и се убеди във фалша на своето божество. И когато говорим за тези неща, ние същевременно напомняме и на новия председател на Държавния съвет, и на другите другари да бъдат внимателни, да не се поддават на хвалби и суперлативи, защото ласкателите са сигурни, че от това ще имат лична полза.
Другарки и другари народни представители, това, което казах, е само една малка част от онова, което трябва да се каже за Тодор Живков, за неговия стил и живот. Съгласен съм той да бъде освободен от поста председател на Държавния съвет. Поддържам предложението да бъде избран за поста председател на Държавния съвет др. Петър Младенов и всички останали предложения и ще гласувам за тях. Казвам това, за да не вземам втори път думата. (Ръкопляскания)
Премеждията, които определят съдбата на партизанския командир Славчо Трънски през 50-те години, са достатъчно драматични и типични за това поколение комунисти, затова си струва да се разкаже за тях. През 2013 г. журналистът от в. „Стандарт“ Руслан Йорданов успя да проникне в архивни документи, които са свидетелство за зловещата инквизиция над героя на антифашистката съпротива.
Процесът срещу Трайчо Костов слага началото на чистка в редиците на БКП, като стотици комунисти са разпитани и изтезавани от съветски следователи от НКВД и българските им биячи под ръководството на ген. Чернов, а после и на ген. Филатов. В месомелачката попада и един от героите на антифашистката съпротива – генерал Славчо Трънски – командир на Трънския партизански отряд и Първа Софийска въстаническа оперативна зона на НОВА. Той е обвинен, че е съдействал на англо-американците да хвърлят атомна бомба над България. Чак след няколко години Славчо Трънски застава пред назначената през юни 1956 г. секретна специална партийна комисия, която разследва
РЕПРЕСИИТЕ ОТ 1950-51 Г.
Ето развитието на обвиненията срещу генерала. През февруари 1951 г. Славчо Трънски е свален като командир на Трета армия и назначен за шеф на Военната академия в София. На 24 април го викат в МВР да занесе списък на офицерите в академията. Следва разказът на Трънски:
„Аз представих списъка на министъра. Той ми каза: „Ти си арестуван“. Турнаха ми белезници и ме втурнаха в съседната стая. Смъкнаха ми летния шинел, куртката, нахлупиха ми една войнишка фуражка без козирка, куртка, шинел. Още същата вечер ми дадоха едни тесни панталони без копчета отпред, а само с една връзка и ми казаха: „Панталоните са тесни, но след няколко дни може и широки да ти станат“.
Същата вечер Стоилов (следователят – б.р.) поиска да си разкажа биографията. Тази вечер така приключи. Свалиха ме в ареста. След три вечери започна следствието. Първите въпроси, които бяха на следствието, бяха да говоря за вражеската си дейност. Казах, че нито съм враг, че нямам такава дейност и не мога да говоря за такава. Викат: „У нас всичко е доказано. Не става дума дали си враг, а направо говори за вражеската си дейност“. След като упорствах и не можах да говоря за такава дейност, започна пердах – удари по брадата, отдолу, удари с юмруци в корема, долу, жиу-жицу, по главата, краката, където сварят.
Най-много ме биеха Христов и Стоилов. Христов ме караше да викам на дупката на радиатора или на ключалката по сто пъти: „Не съм враг, не съм враг!“. Най-сетне да ти дотегне и да почнеш да разказваш за своята вражеска дейност. Много хулиганско държане имаше той. Застане пред мене на бюрото и никога не седеше като човек, а си качваше краката на бюрото по американски и псуваше по сто пъти на вечер и на майка, и на жена. Жена ми била арестувана, че детето също, че жена ми туберколирала в карцера, че детето ще загине в карцера на ареста, както и че тя е умряла и т.н. Това продължи 80 дни.
Обикновено на разпит ме извеждаха към 5-6 часа след обяд и продължаваше до 1-2 през нощта. Връщаха ме след това в килията. Аз заспивах през това време и след час, час и половина идваше един сержант – Филчо, дърпаше ме за краката и ме завеждаше на следствие. През деня бях на смяна и трябваше да се бодърства. Някой път задремвах, но войникът от пионката гледа и веднага ме наказват един, два до три часа да стоя прав на нара, защото съм заспал.
НЕ ПО-МАЛКО ОТ 10-12 ПЪТИ МЕ ПРАЩАХА В КАРЦЕРА
за това, че не съм говорил за вражеска дейност. А този карцер беше тесен като кибритена кутийка, трябва да стоиш прав, не може да се седне. Свети лампата и часовият наблюдава да не се опра на стената или да се смъкна. Това не беше карцер, а някаква клетка. И в тази клетка винаги с ръце, вързани отзад, не можеш нито да легнеш, нито да седнеш, цяла нощ, колкото благоволят. Целта беше да се разстрои нервната система. Това събуждане внезапно, след като си изтощен и цяла нощ да стоиш…. Изправят те до стената, без да се опираш, или пък ако ти разрешат да седнеш, то това ставаше на едно малко столче без облегало с колене, опрени, и пръсти на ръцете опънати. Най-малкото отваряне на краката те придружаваха с обидни думи: „Курво, стой както трябва!“. И така по цели нощи трябва да стоиш като мумия. Така изкарах около 80 дни.
Те много пъти ми казваха, че има документи, че съм подписвал декларация, че съм агент-провокатор, че в отряда съм отишъл по указание на Гешев, че цялата ми дейност е била агент-провокаторска, че Владо Тричков и Стефан Ангелов са загинали заради организиране на тяхното убийство и т.н. Този Стоилов остави бял лист и писалка и каза: „Като се върна да си написал как си вербуван“. Нищо аз не пиша. Па като се съберат тримата – кой където види бие. Моят следовател, за да се покаже много активен, води следствието и през всичкото време вика, бие, псува, нагрубява и каквото му дойде на ум, това прави. След това се събужда Стоилов и заедно с Джанатов, тримата започват на нова сметка. Така изкарах 80 дни.
Видях, че не съм в състояние да издържа. Започнах много работи да си втълпявам. Това безсъние прави човека на идиот да прилича. Така стоях 80 дни – нито къпан, нито бръснат, нито преоблечен и чак когато разбрах, че ще дойдат от комисията, аз бях направил признания.
На 14 юли осъмнах с известни признания, узрял вече. Беше голямо веселие. Тогава дойде и Колчев и ми каза, че най-сетне съм постъпил честно, макар и враг, макар и един грам да имам патриотизъм, проявил съм съчувствие към България и Съветския съюз. Той ме съветваше истината да пиша. Една географска карта там бяха поставили и ми сочеха колко голям е Съветският съюз. Сто пъти ми показаха колко голям е Съветският съюз, че аз съм искал да пуснат империалистите атомни бомби над България. Така аз карах. Нямам копчета, яка – съдрана, даже бях скъсал от шинела един парцал, за да си бърша носа. Следователят ме биеше: „Откъде си взел това парцалче?“.
Значи цялата работа беше да се говори за Георги Чанков, Антон Югов и Добри Терпешев /членове на Политбюро – б.р./. Даже по едно време казваше: „Остави Чанков, дай за някоя по-голяма птица. За нас не представлява интерес!“. Аз не знаех за кого друг, освен за др. Червенков, че трябва да се говори. Викам: „Гражданино, тия показания, които дадох нощеска, са измислени“. „Защо, казва, си ги писал?“. На нова сметка мариз.
След като бях направил признанията за Чанков и други, дойде комисията. Като видях близки хора, членове на Политбюро,
РАЗПЛАКАХ СЕ, НЕ МОЖАХ ДА СЕ СДЪРЖА.
Поисках да им разкажа истината и започнах да разказвам. Дойде генерал Филатов /офицер от НКВД, изпратен от Сталин да ръководи чистките в България в периода 1950-51 г./: „Това, което казваш, не е вярно. Вярно е, което си написал“.
Доведоха Денчо Знеполски /партизански командир, също репресиран – б.р./ на очна ставка. Комисията беше в целия си състав. И питат Денчо да каже как е вербуван, как сме провеждали събрания с видни ръководители на партията. Викат: „Ние сме членове на Политбюро, идваме тук да установим истината. Знаем, че е имало тормоз, но защо не казваш истината на партията”, а той казва – „Това е истината“.
Драмалиев /член на комисията/: Той не беше ли малко /завъртва си ръката/.
Владимир Поптомов /член на комисията/: „Денчо 4-5 пъти го викаме да разкаже самата истина, той твърди това, което е писал. Така например твърди, че Чанков го е изпратил в Москва с поръчение да убие Сталин. По време на срещата му казвам: „Няма ли по-свестен, бе Денчо, че американците и англичаните тебе ще изпратят“. А Станоев се обажда: „Ти недей да приказваш, те знаят кого да изпратят“.
Сл. Трънски: Един ден идва комендантът на ареста. „Събирай си багажа“, казва. Най-после ще си отида. Спуснаха ме в двора, излезнахме и по бул. „Сливница“ вместо да завием наляво, ние завихме надясно, направо за централния затвор. Режимът в затвора отново се влоши – облекло, пари, прекъснаха се, намалиха храната и пр. Нови следователи. Следствието започва отново, аз съм бил враг и трябвало да говоря за вражеската си дейност. Бе, рекох, какво приказвате? Всичко е установено. Само един-единствен факт остава, за да ме освободят, а вие тепърва на ново следствие. Вика, ти си длъжен да приказваш за вражеската си дейност. Ние имаме разрешение, тоест боят е забранен в ДС, но с разрешение на министъра може да те въргаляме по дюшеците, докато дойде магаре от вода. Как, казвам, комисията от Политбюро идва, смятам, че тези прийоми на действие са отживели. Не, казва, боят пак се прилага, но само с разрешение на по-големите началници. Във всеки случай Константинов започна на нова сметка. Той пращаше един лейтенант насам-нататък. Бях много отслабнал и една нощ, когато бях станал през нощта по малка нужда, паднах. Ударих се и дойдоха да ме изправят. Не можех да се държа на краката си. Питам Константинов защо продължават да ме унищожават. Чакай, вика, още нищо не си видял, още нищо не си лежал. Извика ме Кумбилиев, (зам. министър на МВР) наново ме разпита как съм правил тези фалшиви признания. Каза: „Следствието е приключено, установи се, че нямаш никаква вина и по решение на Политбюро днес ще те освободим“. Когато ме пуснаха, стоях три месеца без работа. На Живков, на Чанков писах, писах до ЦК да ме оправят, да ми дадат работа. Всеки казваше: „Трябва да постъпиш на работа“, но никой не се заемаше да ме оправи къде да отида и какво да работя.
Др. Живков ми каза: „Че ако на мен ми бяха възложили тази работа, щях да установя всичко и отдавна да сме те пуснали“. Добре, казвам, това би улеснило партията, защо не сте се заели? Най-после след три месеца звъннах на др. Чанков и му казах: „Ако вие ще ми търсите работа и ще ме насочвате къде да работя, насочете ме”.
ЕДНА ГОДИНА В АРЕСТ, 3 МЕСЕЦА БЕЗ РАБОТА, ТРЯБВА ДА СЕ ЖИВЕЕ.
Казва, прав си, днес ще уредим въпроса. Вечерта звънни на Цанков /министър на вътрешните работи/. Кой Цанков, питам. Георги Цанков, казва. Искам да се видим. Довечера ще пратя кола да те вземе. Казах на жена ми. Не зная, казва тя, мислят нещо, сигурно те вика да те вербува. Отидох в някаква квартира на ул. „Отец Паисий“ №2. Тогава той започна да ме разпитва как живея. Изтъкнах му, оплаках му се най-напред дето не работя и това ме много тормози. Даже казах, че детето ми инфилтрират /!?/ и лекарите препоръчват да го изпратим в някаква станция нависоко. Поприказвахме си. Той изрази съжаление за всичко така станало и ми предложи да стана сътрудник на Държавна сигурност.
Ти, вика, трябва да работиш с нас, да докажеш своята честност и преданост пред партията. Ти си известен у нас, да използваме твоята популярност да свършим добри работи. Казах, ако гледате на мене като на комунист, като на партиен член, да помагам на ДС, с удоволствие ще помагам, но понеже поставяте въпроса да докажа своята преданост пред партията, това съм сторил и не е нужно да доказвам своята преданост и честност. И това, което не го казах, боях се, че ще ме замотаят в някоя беля, ще ме очистят и ще кажат – органите на ДС са били прави в края на краищата. Казах му това. Вика: „Ще ти платим за това време, когато си седял в ДС и ще ти дадем подходяща работа, детето ти ще изпратим в наша почивна станция“. Това много ме оскърби. Рекох, ако трябва да помагам на партията, ще помагам, но не за пари и не за това, че детето ми ще го пратите в почивна станция.
Той ми каза пак да помисля и никъде нищо да не говоря. На другия ден той ме пита: „Ти какво, по оня въпрос измени ли си мнението?”. Рекох, не съм. Такава постановка е обидна и не мога да приема. Е, добре, казва, щом не приемаш – точка, все едно нищо не сме говорили. Отиди в тежката промишленост при др. Югов. Между впрочем написах няколко писма, с които исках да ми се каже, че съм реабилитиран. Извика ме др. Георги Дамянов в Политбюро и ми казва: „Ти си уволнен от войската и изключен от партията“. За какво, питам? Ще ти обясним.
После получих обяснения с три мотива:
1. Че имам вуйчо в Америка.
2. Че съм направил фалшиви признания и съм оклеветил други хора от ДС.
Другото обвинение не си го спомням. Писах може би 10-15 изложения до др. Червенков, и до Политбюро, и до ЦК. Един-единствен път ме извикаха в Политбюро и ме питаха какво искам. Нямаше ги другарите Чанков, Живков и В. Червенков. Те бяха делегати на XIX конгрес на КПСС. Поразпитаха ме и с това се свърши. Но аз започнах да атакувам с писма. Непосредствено преди конгреса декември месец 1953 г. аз получих съобщение, че ми възстановяват партийното членство. И аз отидох при др. Живков, за да го попитам само партийното ли членство ми се възстановява или и кандидат-членството в ЦК и какво става с моето членство в армията.
ИМАХ МНОГО НЕПРИЯТЕН РАЗГОВОР С ДР. ЖИВКОВ,
той така се държа с мене, така ме обиди, че докато съм жив няма да забравя. Първо, че съм бил издигнат след 9 септември 1944 г. незаслужено, че съм натрапен в областния комитет, че около личността ми след 9 септември се издига някакъв ореол, който не заслужавам, че не съм подготвен, че нямам качества на кандидат-член на ЦК. Аз бая се поскарах. След този разговор написах едно писмо до Политбюро. Оплаках се от поведението на др. Живков. След няколко дни получавам писмо от др. Червенков: „Др. Славчо Трънски е реабилитиран по всички линии“. По нататък знаете.
