Росица Арнаудова по време на приятелска среща с колеги учители по БЕЛ от Благоевград
Преподавателката с проф. д-р Антони Стоилов
Учителката с ученици от НХГ
Росица Арнаудова е учител по български език и литература с 25 г. стаж. Близо 20 г. работи в Професионалната гимназия по иконо- мика в Благоевград, след което в Националната хуманитарна гимназия. След спечелен конкурс на МОН за преподаватели сред българските общности зад граница е учител в БСУ „Христо Ботев“ – Братислава, Словакия. За тази учебна 2017/2018 г. е командирована в Украйна, където ще преподава български език в СОУ I-III степен №31, гр. Одеса, и вчера тя отпътува за новото си предизвикателство.
– Г-жо Арнаудова, какво е училището в Украйна, в което ще преподавате тази учебна година?
– Не мога да кажа, защото още не съм го видяла и не съм се запознала. Това, което знам, е, че в Украйна има много голям брой българи, но около 70% общуват на руски език и само около 2% от тях определят българския език като майчин. През последните години нашата държава води една целенасочена политика там да се изучава български език. Има доста училища, над 30, в които се преподава български език. Той се изучава много малък брой часове, но все пак е нещо. Отделно има и много неделни училища, над 70, създадени от самите българи. В училището, в което аз отивам – 31-о средно общообразователно училище в град Одеса, досега български език не е изучаван под никаква форма.
– А самите ученици българи ли са?
– Някакъв процент – да, други са украинчета, русначета.
– На кой клас ще преподавате?
– Ще преподавам на ученици от 5 до 11 клас. С мен заминава още една колежка – Диана Лахнева от Велико Търново, която ще преподава от 1 до 4 клас. В началния курс българският език е заложен в задължителната им програма. При мен е като факултативна подготовка, нещо като нашия СИП /свободно избираема подготовка/.
– Доколкото знам, през месец септември украинското правителство прие закон за ограничаването на българския език?
– Не е за ограничаването на българския език. Аз четох този закон и в него българският език никъде не се упоменава. Там става въпрос за чужди и майчини езици. Този закон всъщност забранява ученето на други предмети на друг език освен украинския след 5 клас, а не самото изучаване на езици.
– Т.е. да не се учи история на български например?
– Точно така – на български, на руски, на унгарски… Значи от 1 до 4 клас предметите могат да се учат и на други езици освен украински, а вече след 5 клас всичко се изучава на украински, като децата съответно могат да избират какъв чужд език да учат.
– Значи българският се води като чужд език?
– Да, за Украйна е чужд език, но това е нормално. – Как се чувствате преди заминаването, притеснено ли Ви е?
– Малко ми е притеснено, защото нямам идея дали тези деца говорят изобщо български, как и какъв точно български владеят. Някои от тях, които не са го изучавали, вероятно говорят едни много архаични диалекти, а не съвременния книжовен български език. Други, които са го учили, може би имат някакви познания. Така че имам предположения, но не знам какво ме очаква. Като отида там, ще разбера.
– А тези училища зад граница, в които МОН изпраща български учители, следват ли някаква утвърдена от нашето министерство учебна програма, най-малкото за да знаете как да си разпределите темите, уроците?
– За училището, в което ще преподавам, на този етап категорично няма учебна програма. Разбира се, аз тръгвам подготвена, извадила съм си действащите в момента учебни програми, включително и новите за 5, 6, 8 клас. Приготвила съм и проекти на учебни програми за българите зад граница. Ще действам според ситуацията /така ме посъветваха и в МОН/ – в зависимост от степента, в която тези ученици владеят езика, ще избера най-подходящото. А иначе министерството вече е закупило учебници и те са доставени в училището.
– Със сигурност 25-годишният Ви опит като учител по БЕЛ ще Ви бъде от полза. – Категорично. Аз и друг път съм работила в чужбина. Мога да кажа, че е много различно да преподаваш български език на хора, за които той е майчин, и на другите, за които е чужд език.
– Къде преподавахте предишния път?
– В Братислава – през учебната 2006/2017 г. Там е различно, защото училището – БСУ /Българско средно училище/ „Христо Ботев“ е държавно и го издържа нашето Министерство на образованието. То е българско и всички предмети се изучават на родния ни език, но тогава поне повечето ученици не бяха българи, т.е. за тях българският език беше чужд.
– А словашките ученици защо учат български?
– Защото е много престижно да си завършил това училище. Нивото на преподаване е изключително високо и то е сред първите 3-4 училища в цяла Словакия по успех и реализация на учениците.
– Ще разкажете ли малко повече за престоя си там? Как Ви приеха колегите, по-различни ли са училището и учениците от нашите тук?
– Много по-различно е. В Словакия всички училища се заключват сутрин в 8 часа с влизането на учениците и се отключват след три-три и половина следобед. Учениците не могат да напускат сградата на училището през целия ден. На двора се излиза или само с учителя по физическо възпитание, за да отидат в салона, или с възпитател, когато имат игри. Изобщо такова нещо като ученици да се разхождат сами някъде просто няма.
– Без значение колко са големи?
– Да, независимо от възрастта им. Там към училището има и детска градина, а учениците са от 1 до 12 клас. Никой няма право да напуска сградата, докато не приключат учебните занимания.
– Учениците как приемат тази забрана, има ли недоволство, „бунтове“?
– Не, няма недоволство. Просто това е правило в държавата, спазва се от всички ученици и това е нещо много хубаво. Друго, което ми направи впечатление, е, че всички деца пристигат на училище с кутии храна от вкъщи. За разлика от тук, там няма бедни, няма богати, никой не ходи да си купува кроки, близалки и всевъзможни други боклуци, а се храни с това, което родителите са преценили.
– Значи на децата не им трябват и пари за училище?
– Не, не разполагат с пари. Имат стол, хранят се там на обяд. Тези докъм 5-6 клас родителите идват и си ги вземат следобед, а по-големите се прибират сами.
– А по-мотивирани ли са да учат от българските ученици?
– Много по-мотивирани са, защото системата изисква от тях да учат безотказно, да са дисциплинирани и да спазват правилата. Дори и най-малкото провинение може да им коства бъдещето. Ето например аз бях класна на единадесетокласници и ученичка закъсня една сутрин за първия час. Колегата й написа закъснение 1/3. Аз го нанесох в дневника, а ученичката дойде разплакана да ме моли да й го извиня. Честно да си призная, тогава имах вече 15 години стаж, но за пръв път видях ученик да плаче заради закъснение. Обясних на момичето, че няма механизъм, по който може да извиня закъснение. Ако е отсъствие за час-два или ден, ако е била болна – да, но закъснение, и то за първия час, няма как. При което ученичката още повече се разстрои. Накрая аз я попитах: „Добре, Хана, защо това закъснение е толкова важно за теб? В крайна сметка нищо страшно не се е случило. Какво като имаш 1/3? Това даже не е и отсъствие“. А момичето отговори: „Г-жо, това закъснение може да ми струва приема в университет“. За какво говорим – там са изключително важни характеристиката, оценките за поведение, които учениците получават накрая, и това, че не са отсъствали от училище. Сега, понеже идвам от НХГ, си правя сравнение. В нашите нови дневници за тази учебна година изобщо няма графа за закъснения. Тоест какво правим ние – казваме, че можеш да си закъсняваш, и учителят вече дори няма къде да го отрази. Е, няма как да са дисциплинирани учениците, след като им развързваме ръцете да правят каквото си искат. Докато там системата е безкомпромисна, битката за местата в университетите е сериозна и учениците знаят, че трябва да са перфектни, ако искат да учат висше образование. Трудно ми е да допусна, че някой там може да има проблем с реда и дисциплината. 50% от оценката на ученика по всеки предмет се сформира от неговото поведение. Т.е. неговите знания може да са „Отличен“ /6/, но ако поведението му е безобразно, той ще получи най-много „Добър“ /4/. Най-дисциплинирани са учениците от последните класове на гимназията. Сега при нас по новия закон и наредбата за оценяване също се въвеждат такива проценти за формиране на срочни и годишни оценки, но при нас са други показателите – за писане на домашни, работа по проекти.
– Тоест поведението го няма никъде?
– Не, не е включено, а това е едни от проблемите. Училището, доколкото аз знам, а мисля, че го пише и в закона, е с образователни и възпитателни функции. Ние обаче започнахме да учим децата колко много права имат и колко много неща им се полагат, а не че имат задължения и трябва да правят някои неща, дори и да не им харесва. Така учениците остават с едно чувство на безнаказаност и че нещата им се полагат. Това е много вредно за тях, защото после се превръщат в едни непълноценни личности. Като станат на 20 и нагоре години, няма кой да им извини отсъствието, закъснението в реалната житейска ситуация. Говорейки за ред и дисциплина, се сещам и за друго нещо, което ме удиви в училището в Словакия – колега влиза с дневника на класа в първия час, приключва и го оставя на бюрото. Дневникът си стои там на бюрото през целия ден.
– Ами ако някой ученик го вземе?
– Именно, аз затова бях ужасена в началото и повдигнах въпроса пред колегите. Представях си как учениците ще вземат дневника, ще започнат да си извиняват отсъствия, ще си трият оценки, ще си пишат… Няма такова нещо. Просто дневникът си стои на бюрото и не представлява интерес за учениците. Те си знаят оценките и са наясно, че това е документ, с който работи учителят и се показва на родителя, и никой ученик не си позволява дори да го отвори.
– Казвате, че цялостното представяне на словашките ученици е много важно за кандидатстването в университет. В този смисъл те бележкари ли са, за знания или за оценки се борят?
– За тях е много важно и какво учат. Моите ученици например бяха деца с много критично отношение към това, което учат. В 11 клас започнахме с Ботев, Вазов и след Алеко Константинов преминахме към българските модернисти, които са едни много трудни автори и за нашите ученици тук, а за тези в Словакия бяха още по-трудни и тежки. И в един момент, когато учихме Яворов и Дебелянов, учениците ме попитаха: „Госпожо, цялата българска литература ли е толкова мрачна и зловеща? Това е потискащо да се учи. Ние сме млади хора. Трябва да учим нещо позитивно, оптимистично, жизнеутвърждаващо“. Ето това е погледът на едни млади хора, които не са българи, но учат същото като връстниците си тук и разсъждават над нещата. Така че – да, оценките са им важни, но и това, което учат. Всъщност, като се замисля, не си спомням там да сме имали пълен отличник. И най-добрите имат поне по една петица, но от това не е произлязла никаква драма. Напротив, учениците идват и питат: „Какво още трябва да науча?“. Забележете – те не идват при учителя, за да се пазарят и да търсят сметка защо имат петица, а какво да направят, за да си повишат оценката. Сещам се и за друго нещо, което в началото ми беше много странно. Понеже, както казах, ние сме затворени по цял ден в училището, учениците колкото пъти ни срещнеха, толкова пъти ни поздравяваха. Ако детето те срещне 30 пъти в деня, то 30 пъти ще каже: „Добър ден, госпожо учител“. А нашите ученици тук – бие звънецът и като тръгнат надолу… На мен ми се е случвало да вървя с високо вдигнат над главата дневник, за да личи, че минава учител. Не казвам, че учениците тук не ни уважават, говоря за цялостното отношение към училището като институция и към българския учител.
– Интересно ми е в Словакия има ли разделение на средното образование на 1 и 2 гимназиален етап, и само тези, които иска да учат в университет, тогава да продължат до 12 клас?
– Не, няма такова нещо. Образованието е задължително до 12 клас. Накрая държат много повече матури от нас – 5, като тази по словашки – аналогична на нашата по български език, включва писмен и устен изпит.
– Повтарят ли клас, има ли драми? Идват ли родители на скандали?
– Повтарят клас и никой не прави драми от това. Такива неща не съществуват. Учителят там е авторитет в обществото. Пак да подчертая – учителят е авторитет не само в очите на децата, а за всеки член от обществото. Това между друго важи навсякъде в Европа, изключвам нашата страна. Учителят е ценен от хората, от държавата. Това, което видях в Словакия, е ,че в основата на човешките взаимоотношения е уважението. Сега ще ви дам един пример. Аз бях там със семейството си и едно от нещата, което виждахме всеки ден, е, че когато в обществения транспорт се качи възрастен човек, всички по-млади стават, за да му направят място. Не се налага някой да ги подсеща, поглежда, просто стават. Включително мъжете отстъпват място на жените. Така един ден, пътувайки на екскурзия с градския автобус, на една от спирките имаше възрастни хора. Учениците станаха, но местата свършиха, а пътниците продължаваха да се качват. При което синът ми застана пред директорката на училището и каза с разпоредителски тон: „Директорке, стани! Има бабички“. Всъщност тогава много ясно видях колко важна е атмосферата, в която расте едно дете, защото аз не съм му казвала нищо. Той просто е наблюдавал 1 месец, че всички правят това, и е стигнал до извода, че така трябва да се прави.
– А директорката стана ли?
– Да, веднага. Тя все пак е директор и отговаря за възпитанието на всички деца в училище. Този случай е много показателен за факта, че средата учи и възпитава. Ние, възрастните в България, не си даваме сметка как с поведението си, жестовете, думите си, псуването формираме едни млади хора, за които после казваме: „Ама те не са добри“. А всъщност всички ние като общество сме ги направили такива, каквито са.
– Като сте направили съпоставка между родното училище и това в Братислава, искало ли Ви се е да останете там?
– Ако зависеше само от мен, щях да остана, но на децата ми не им харесваше. Те категорично заявиха, че се прибират, и аз реших да си тръгна с тях.
– А каква е процедурата по подбора на преподаватели сред българските общности зад граница?
– МОН обявява конкурс и който иска да участва, си подава документите. Комисия извършва подбор на кандидатите, одобрените се явяват на събеседване и комисията определя кои да заминат. – Много ли бяха кандидатите за мястото в Одеса?
– Сега не чак толкова много – 8 човека за две места. Миналия път за Братислава се явихме 18 кандидати.
– Не мога да не Ви попитам защо решихте да оставите работата си тук и да отидете в Украйна?
– Защото много обичам да пътувам, да опознавам нови места. Когато си на екскурзия, не можеш да видиш как живеят хората, по-скоро разглеждаш някакви забележителностите и нямаш жив контакт с хората. Другата причина е, че работата в Украйна за мен е едно професионално изпитание. Да се справиш с нещо, което никой друг до този момент не е правил – точно в това училище досега е нямало учител по български език.
– Договорът Ви е за една година, ще се върнете ли след това пак в НХГ?
– Не мога да отговоря на този въпрос, защото не знам.
– Ако Ви хареса, може да останете?
– Да, а ако не ми хареса – да се върна.
– А познавате ли някого в Украйна?
– Засега не, като изключим колежката, която ще преподава на 1-4 клас. С нея се запознах по време на конкурса. Наскоро празнувахме 26 години от завършването /първият випуск на специалността „История, български език и литература“ в Югозападния университет „Неофит Рилски“ – б.р./ и проф. Антони Стоилов /заместник-ректор на ЮЗУ и преподавател в Катедрата по български език на Филологическия факултет – б.р./ се свърза по Фейсбук с една дама, която е завършила тук българска филология и понастоящем работи в университет в Одеса. Проф. Стилиян Стоянов /от Катедрата по литература на Филологическия факултет – б.р./ също има контакти в Украйна, тъй като е бил два мандата лектор там, и ми даде много полезна информация и съвети. Така че се надявам в Украйна да оформим един кръг на възпитаници на ЮЗУ.
– Знаете ли руски?
– Да, вероятно правя граматически грешки, нямам претенции да съм специалист по този език. Учила съм и по руски учебници по време на следването си. Последно разговарях на руски преди дни в посолството. Не знам каква оценка ми дава на моя руски посланикът, но важното е, че се разбрахме. Смятам, че ще се справя с езика.
– Казахте, че обичате да пътувате и гледате на тази работа като професионално предизвикателство, а има ли и финансов елемент?
– Ако питате дали ще получавам повече пари, отколкото тук, отговорът е да.
– Да не настоявам колко ще Ви е заплатата?
– Не, това няма да кажа, но със сигурност след една година ще мога да разкажа повече неща за образованието в Украйна.
СТАНИСЛАВА ДАЛЕВА
