Собственикът на Easy Add Fulfilment отглежда краставици и домати, засажда дървета и цветя, за да не бъде дъщеря му просто „дете, родено с телефон в ръка“, „да вижда как земята ражда плод“
Поколението Y – така социолозите наричат родените през 80-те години. Те са независими, с подчертана индивидуалност и ревниво пазена свобода. Израсли са в мрежата и живеят в свят без граници. Българите от авангарда на това поколение изглеждат, сякаш кризата е минала край тях, без да я забележат. Докато родителите им говорят за безработица и безпаричие, те обсъждат нови проекти. Харесват ли ни или не, те са бъдещето и вместо да им налагаме остарели стереотипи на работа и живот, по-добре да се опитаме да ги разберем.
„Вече 10 години съм в Англия и от самото начало се чувствам все едно съм осиновен от тази държава – казва Мартин. – Емигрантите по света сме различни, но във всички истории аз виждам нещо еднакво – разочарование, когато искаш да направиш нещо по-голямо в родината си и мечтите ти се сблъскват с действителността…“.
Мартин Димитров си спомня с много емоции 4 ноември 2014-а, когато пътува за Лондон с автобус, пълен с хора, с много мечти за по-добър живот. Слуша историите им и това го вдъхновява, че не е сам със своите мечти. На гара „Виктория“ в Лондон мечтите му са скромни – че ще работи цял живот като шофьор и ще живее по-добре. Стига много по-далече…
Роден е в Перник. От най-ранното си детство помни интересен епизод: от терасата вижда как целият град се изсипва по улиците – хора с екзалтирани лица, развяващи българския флаг, обединени и щастливи. Казва си: „Ние, българите, сме готини хора, голяма работа!“. Тогава е на 5 години, а по-късно разбира, че еуфорията е след световното по футбол през 1994-а.
Родителите му се занимават със земеделие и той мечтае да стане агроном. Учи в Селскостопанския техникум в Сандански, после в агрономическия факултет на Лесотехническия университет в София. Две години по-късно разбира, че това не е за него. „Бях много добър в земеделието, но дойдоха едни хора на проверки и просто ми „отрязаха главата до кръста“, споделя Мартин.
Започва работа като продавач-консултант в магазин за акумулатори на автомобили. „Сега бих работил за тези хора и без пари. Страшно съм им благодарен за опита, който натрупах при тях, да търгувам и да общувам с клиенти. Това се оказа ключов момент за бизнеса ми в Англия по-късно“, казва той. Но тогава не мисли така, парите в магазина са му малко и става шофьор.
„Да си автобусен шофьор в София е адски тежко, голямо напрежение. Веднъж видях некролозите на шофьорите – хора на по 40-45 години. Обичах си професията, но жаждата за промяна ме подтикна да тръгна за Англия на 26 години“, разказва той.
Мартин е от късметлиите, че заминава през 2014-а, когато Великобритания е в ЕС и са свалени всички рестрикции и ограничения, а документите му стават за 3 месеца. С английския се оправя добре, учил го е 2 години в „Училища Европа“.
В помощ му идва обаче руският език, който учи и в училището, и в университета. Докато чака документите си за шофьор, постъпва като общ работник на строителен обект. Там отиват украинци да поставят плочки, а той им превежда от руски на английски. Когато шефът на обекта забелязва това, го назначава като преводач на украинците.
От няколкото му години в Лондон най-вълнуващите му спомени са с хората от българската общност. Има вече Фейсбук групи, правят се български събори в паркове.
„Преди години българите във Великобритания бяха 250 хиляди. Сега не знам колко са, но според мен са още повече“, казва той. На тези срещи Мартин се запознава с българи, развиващи успешен бизнес в Англия.
„Бях дошъл с нагласата, че ще бъда шофьор на камион цял живот. Но като срещнах тези успели българи, си казах: „Яаа, значи можело и в Англия. Щом те правят бизнес, и аз мога да опитам“, споделя Мартин.
От този период на срещи е запомнил един щастлив момент. Пуска обява в група за българи в Англия, че търси квартира с рокери и металисти. Пише му млада жена – Силвия. „И така, от дума на дума, след 2 години се роди нашата дъщеря Аби“, шегува се той.
Като шофьор на камион обикаля цяла Англия, Уелс. „Това ми помогна за бизнеса по-късно. Запознах се с различни места, с различни фабрики“, споделя Мартин. Той зарежда магазините на „Лидъл“ в Лондон и се запознава с българи, които правят пикинг – събират стоката на палета за камионите.
„В мен светна втора лампичка: „Щом такава голяма международна компания взема българи, значи трябва да са направили нещо много хубаво“, казва си Мартин. Зарязва камиона, на който взема по 150 до 200 паунда за ден, и отива да работи при тях за 60 паунда на ден. „Познати ми казваха, че съм луд, но аз вече знаех, че това е моето нещо – да менажирам склад“, споделя българинът.
Той държи под леглото си няколко кашона със стоки за продаване, а неговия ментор от България – Ники Чакъров, му казва: „Ти защо не вземеш да направиш склад за онлайн търговците в Англия?“.
Мартин започва да проучва и разбира, че българи, които търгуват във Великобритания, си правят буферен склад на Острова. Вместо поръчаните в онлайн магазини стоки да пътуват по българските пощи, те са на склад на Острова. Така, вместо за 10 дни, пристигат при клиентите за ден. „Това е моето!“, си казва българинът.
По това време се премества от Лондон в градчето Уестън сюпър Меър, до Бристол, за да бъде по-близо до дъщеря си, тъй като вече е разделен със Силвия, а тя живее с Аби там.
„Бях изкарал доста хубави пари като шофьор и пикер – споделя Мартин. – Преместих се на 12 март 2020-а – много интересна дата, началото на пандемията. Звъня на агенциите в Уестън, че търся къща под наем, а те, като чуват, че съм в Лондон, директно ми затварят. Тогава още малко се знаеше за Covid-19, хората гледаха новините и си мислеха, че в Лондон сме като прокажени… Заселих се най-накрая и си казах: „Сега е моментът! Всичко затваря – аз отварям!“.
На 21 март той започва, без да разбира нищо от управление на склад. Първо реди стоките в една от стаите в голямата си къща. „Изведнъж започнаха да ми идват купища кашони, после цели палета“, казва Мартин. В пандемията процъфтява онлайн търговията и при него идват добри пари.
После се запознава със собственици на фирма за контейнери – големи съоръжения, 13 на 2,5 м, със стелажи и палета, където хората си съхраняват стока. Мартин започва да наема контейнери и създава фирмата си Easy Add Fulfilment. В логото на фирмата си е включил зайче, което реално отглежда в двора си, и което „не е страхливо, а добро и обича да помага“. Извършва основно услуги по фулфилмънт и логистика.
„Фулфилмънт означава задоволяване на нужди на хора, които не са на определено място“, обяснява той. Фулфилмънт (от англ. Order fulfillment) е процесът на получаване, опаковане и доставка на поръчката до клиента. Организира се в склад (или много контейнери, наредени в индустриалната зона – както е при него), където търговци съхраняват стоки от цял свят за продажба в Англия. Стоките се обработват, прави се проверка на качеството и се изпращат по складовете на Amazon например или към клиентите.
Днес в този склад от контейнери на Мартин Димитров има „от пиле мляко“. „От 4 години отглеждам фирмата като мое дете“, казва той. В процес е на придобиване и на складова мощност.
Приел е изключително тежката като организация работа като предизвикателство. „Обичам да ми е трудно, иначе не е интересно. Всеки ден при мен е с различни казуси, а аз обичам да решавам проблеми“, смее се той. Говори с голям ентусиазъм и удоволствие за тежката си работа. Намерил е най-после своя „драйв“, движещата сила.
„В началото, като не знаех за какво става дума, ми беше много по-лесно. Интересно стана след време, когато се наложи да ползвам складови програми, логистични решения. Навлязох в едни дълбоки води и, колкото и клиширано да звучи, имах много безсънни нощи да обмислям процесите“.
„Работим с различни хора от цяла Европа, но дали защото съм българин, имам чувството, че сънародниците ми са едни от най-добрите търговци, с много голям потенциал – казва той. – Щастлив съм, че подпомагам развитието на българската икономика, да може българските производители и търговци да изнасят и продават успешно продуктите си във Великобритания“.
Животът в малкото градче Уестън сюпър Меър, на брега на Атлантическия океан, много му напомня за този в родния Перник. От 50 хиляди жители 2 хиляди са българи. Събират се, помагат си, имат танцов състав, организират си празници. Мартин има колело, кайт и парапланер, за който невинаги времето на Острова е подходящо.
Занимава се аматьорски със стендъп и вентрология – изкуството да говориш, без да си мърдаш устните. Развива сценарий за стендъп с две кукли – Боб и Стич. Изнасяли са шоу с Аби в парка, на рождени дни. Бил е в център за деца, пострадали от домашно насилие. „Майките през сълзи казваха, че с месеци не са виждали децата им да се усмихват така“, споделя той. Пуска скечовете и в Tik-tok и YouTube.
Най обича минутите, прекарани с Аби. В двора си неосъщественият агроном отглежда краставици и домати, засажда дървета, цветя, за да не бъде дъщеря му просто „дете, родено с телефон в ръка“, „да вижда как земята ражда плод“. „Наскоро с Аби купихме цветето „Дамско сърце“, мил спомен от градината на прабаба ми на село“, споделя той.
