70 г. отбеляза преди дни благоевградчанинът Петър Тодоров. В родната му Орлин махала всички го знаят като Пепи Танцьора. Той е от малцината щастливци, стъпили на пет континента с ансамбъл „Пирин“ в златните години на непрекъснати гастроли.
-Пепи, животът ти е силно свързан с ансамбъл „Пирин“. Колко годишен беше, когато започна да танцуваш и кой те отведе на танци?
-Имаше 2 момчета от махалата, които ходеха при Братой Братоев. Репетициите се провеждаха във Второ основно училище, чиновете се вадеха от една стая и тя се превръщаше в малка заличка. Такива бяха условията…
-Но явно ентусиазмът ви е бил голям…
-Много голям! Бях 5-6 клас, когато тръгнах, от махалата заедно ходехме 4-5 души на танцов (така казвахме). През 1967 г. кандидатствах в хореографското училище. Приемът беше след 8 клас, много трудно се влизаше и също толкова трудно се завършваше. Миналата година чествахме 50 г. от бала и беше страхотен купон. Приемаха 13 деца от цяла България в 1 паралелка – 7 момчета и 6 момичета. Бяхме два профила – български и класически, като ние изучавахме български танци, характерни и исторически танци и задължително балет. Водеше ни го Неделчо Изов, голямо име, беше постановчик в операта. За мен първата година беше най-тежко, защото бях много далече от изискванията за хореография. Първата година в хореографското, ако не се развиеш и не покажеш качества, си заминаваш.
-Имаше ли отпаднали от твоя клас?
-Да, две момичета. В първата година се наблягаше на екзерсиса (загрявката), който започва от пръстите, през глезена, коляното, кръгове във въздуха, навеждане, прегъване, вдигане на единия крак над главата, без другия да се свива, като тялото трябва да е изправено… На мен дори думата екзерсис ми беше непозната като отидох в хореографското. А от него зависи как тялото ще тръгне да се развива, подготвя те физичиски за работа в ансамбъл и най-вече ти изгражда техниката.
Като ме приеха баща ми помоли хореографа на ансамбъл „Пирин” Руйчев да гледам през лятото репетициите им, за да добия някаква представа, и видях как правят екзерсис. Но в училището и в ансамбъла всичко е съвсем различно.
-Как дойде в ансамбъл „Пирин“?
-Преди него бях в ансамбъла на Строителни войски. Явих се на конкурс и ме приеха, което за мен беше голяма радост, защото 2 г. в казармата да не играеш или да не свириш много се отразява на музикантите и танцьорите.
-Имал си голям късмет!
-Точно така. Там попаднах на много добри оркестранти. Стари войници ми бяха Пеци Гюзелев и Кирчо Маричков от „Щурците“, а Юри Ступел ми дойде новобранец. Иво Калоянчев, Шени Меламет, беше солов китарист, страхотен талант, новобранци ми дойдоха и две момчета от Орлин махала Косьо Цеков от ФСБ и Кирил Апостолов, който после ми стана шеф като хореограф на ансамбъл „Пирин“ . Аз ги „отворих“ да кандидатстват в Строителни войски и даже ги настаних до мен в спалното – израстнали сме заедно. С Косьо, който е великолепен и музикант, и като човек, и до днес поддържаме много добри отношения. В неговата квартира в София ми бяха цивилните дрехи, докато бях в Строителни войски…
-Ти свириш ли на някакъв инструмент?
-В хореографското съм учил облигатно пиано, 4 г. беше задължително и мога да свиря. След години купих пиано на дъщеря ми, тя пък го остави заради танците. Беше в 7 клас, прибирам се и жена ми казва, че дъщерята плаче, защото искала да кандидатства в хореографското. Ама как! Аз съм й купил пиано, а за танци не е подготвена… Дожаля ми, дете ми е, и я отведох при моята учителка да я види. И тя като каза: „Задължително да кандидатства“, аз какво да направя?! Подготвих я и беше втора в списъка на приетите!
-А кога се ожени?
-Много млад, точно преди уволнението от Строителни войски. Тъкмо ме бяха приели в Полувисшия институт за хореография в София, по онова време единственото висше танцово училище у нас, но мен си ме теглеше насам. С баща ми бяхме на стадиона и виждам Кирил Стефанов. Спряхме го, а той ми каза, че ме познава още от училището и ансамбъла на Строителни войски и ще ме вземе в „Пирин“. Ожених се и се прибрах в Благоевград, през септември се явих на конкурс в ансамбъла и ме приеха и дори ме прехвърлиха да уча в Полувисшия институт за културно-просветни кадри, при това полузадочно, без да прекъсвам работа. Бях много щастлив! Работа в „Пирин започнах на 1 октомври 1973 г.
-Трудно ли беше началото ти в ансамбъла?
-Аз съм работил с най-добрите, с основателите на „Пирин“, които се пенсионираха с указ на Тодор Живков. Попаднах в изключителен колектив, имаше човечност и доброта и всички много си помагаха. От Димитър Хаджийски научих танца „Кукли“, Китан Христов, Иван Пиперков, Петър Матеев, всички те много ми помогнаха. Тогава с хореографско образование в състава бяха само няколко души – Илка Матеева и мъжът й Петър, Павлина Палаханова, Дамян Кръстев и Георги Хинов, който напусна.
-Кога беше първото ти турне извън страната?
-Бях само на 6 месеца работа, когато ансамбълът бе определен да представи България на световното първенство по футбол във Франкфурт на Майн през 1974 г. Само 24 човека щяха да пътуват, водени от проф. Дженев. Искам да отбележа, че той и Харалампиев са най-добрите хореографи в България, жалони, които сложиха основите на всичко в тая област!
-А какво мислиш за дошлите след тях? Следиш ли работата им?
-Следя ги и не знам какво да кажа. В ансамбъл „Пирин“ имаше един период на пълен застой, самодейна работа. Сега новото ръководство, начело с Мирослав Димитров, ми харесва какво прави и как се работи, но като цяло в България в момента няма такива имена като Дженев и Харалампиев. За „Пирин” ме боли, защото никой не можеше да го стигне! Ние правехме 4 дни поред 4 концерта в НДК, после 4 концерта поред в Музикалния театър, кой ще го направи това?! Само „Пирин“ можеше да го направи! Но да се върна на първото ми излизане зад граница в Западна Германия. Като съобщиха състава, не повярвах, че чух името си. Първо кацане на летището във Виена, взе ми ума, гледам всичко е корекоми…
-Днешните поколения не знаят какво е кореком…
-Вярно е, това бяха магазини само с чуждестранна стока, в които се пазаруваше само с валута, която няма откъде да вземеш, ако не си работил в чужбина или не смениш „на черно“. А в Германия – хотелът разкошен, всичко вградено, свети… Бях много впечатлен, никога не бях виждал такъв лукс!
-Не ти ли мина през ума да останеш и да не се върнаш в България?
-Не! С нас винаги пътуваше човек от ДС, а на големи турнета се уреждаха генералите. Но всички от ансамбъла бяхме много дисциплинирани зад граница, защото бяхме наясно, че ако нещо се случи, няма да си в групата за следващото турне. А ако не пътуваш, няма за какво да си в ансамбъла! Чак на третото ни турне в Америка през 1991 г. останаха хора, но вече не като политически емигранти.
-Съпругата ти как реагираше на честите ти отсъствия от дома?
-Още преди да се оженим, тя знаеше каква е професията ми и беше наясно, че ще отсъствам. Разбирам, че й е било тежко с децата, особено при големите ни турнета по 3,5 месеца в САЩ, но живеехме в къща с родителите ми и те помагаха с каквото могат.
-Сред малцината си, които обиколиха с ансамбъла пет континента, къде ти хареса най-много?
-Много съм горд и радостен от това, но ми струваше много труд. Сменях по 1-2 фланелки на екзерсиса и това ми донесе голям късмет през тези 27 г. професионална работа, защото не пострадах нито с колене, нито с ръце , за разлика от много колеги. В Америка имаше танцьори, на които оперираха менискуса – натоварването е жестоко! В седмицата имахме всеки ден концерти, а в събота два, за да може в неделя да пътуваме и да сменим щата. Разгрявката е най-важната, там израстваш технически и физически, защото, като е ограничена бройката на състава и попаднеш в групата, ти се налага да играеш по 6-7 танца. А когато е двоен концерт, представяш ли си как е?! В Буенос Айрес сме играли двойни концерти, първият от 9 до 11 ч., имаш само 30 мин. почивка и излизаш отново на сцената до 1 часа. Адско натоварване!
-На колко километра пробег се равнява, смятал ли си?
-На много! Правим концерт в Кито, столицата на Еквадор, а отстрани медицински екипи с бутилки с кислород ни чакат да припаднем заради надморската височина. Ние обаче (българска работа!) никой да не посегне към апаратите, перем шопско здраво! Тук е моментът да отбележа, че проф. Стефанов работеше с една от най-големите импресарски компании в Америка „Калъмбия“. Програмата ни се раздаваше предварително с всички детайли за цялото турне от 105 дни – къде, в кой хотел ще спиш, дори кой телефонен номер е стаята ти, за да ти звънят близките от България.
-Имахте ли възможност по време на турнетата по света да разглеждате забележителности или това е било невъзможно?
-Имахме. Ако концертите са от 7.30-8 ч., тръгваме минимум 2 часа по-рано (и в България е така).
–Има ли място, което те е изумило и най-силно те е впечатлило?
-Америка не ме впечатли. Влизаш в хотелите с по четири резета на вратата, казват ти от тая улица надолу няма да ходиш, няма да бъркаш в джоба си, че някой може да ти търси пари… В Калифорния е много красиво – Лос Анжелис, Сан Франциско… Но Америка не ме впечатли, за разлика от Австралия! Турнето ни там беше много скоро след първото ни американско през 1979 г. През 1981 г. пристигна офертата за 25 човека за Филипините, Австралия и Индонезия. Посрещането ни във Филипините беше страхотно, мъжете ни качиха на едни карети с коне, от двете ни страни момичета с ленти „Мис Филипини“… Но като пътувахме през нощта ни охраняваха въоръжени мъже с джипове да не ни се случи нещо. В Австралия играхме в Сидни, в Мелбърн, в Аделейд, където живеят много българи, и завършихме в Пърт. Ще отворя една скоба да кажа, че при всичките ни пътувания в чужбина много съм помагал на български бежанци, като съм съдействал да получат виза да се приберат до България. Но само на политическите, не и на криминални бегълци. Бързо се сприятелявах и с консулите, и с посланиците, а с емигрантите ми беше много интересно да говорим и да ми разказват как са избягали. Чул съм изумителни истории! Един петричанин в Чикаго например ми призна, че като тръгнал към Гърция, бягал с краката назад. Питам го защо. „За да мога някога да се върна!“. Никога няма да го забравя! В Австралия помогнах на Жорж Костурков от Полето и му дадоха виза. Посещенията ни в Китай също бяха много впечатляващи. Едното беше по комунистическо време, тогава всички работници там бяха облечени в сини доковици, а армията – в зелени доковици. Имаше 5 колелета в Пекин! Не искаха да ни заведат до мавзолея да видим Мао Дзедун. Някакви чехи ни помогнаха да ни закарат до центъра, а около нас всичко върви пеша… Беднотия голяма беше, ориз дори нямаха. При второто ни турне шофьор на посланика беше едно момче от Кочериново, та той ме разкара с колата да разгледам, но вече нещата бяха потръгнали. А сега като гледам какво е… Япония също е много интересна – такава дисциплина, възпитание, култура и чистота няма никъде! Там ми е било интересно да видя как се цепи секундата, изумителна точност!
-Как се оправяше с езика по време на турнетата, като не си учил в езиково училище?
Като видяхме, че почваме да пътуваме, направихме 2-3 пъти опити за курс по английски в ансамбъла, но така и не ги завършвахме заради нова покана за гастрол. Но навремето много се пътуваше, имали сме случаи от концерт в Швейцария се прибираме до Стара Загора за концерт, минаваме през Благоевград да спим при семействата и обратно в Швейцария. Ансамбъл „Пирин“ беше много търсен!
–А сега?
-Сега нали вижаш какво е… Световната слава на „Пирин“ дължим изключително на Кирил Стефанов. Той беше изключително ерудирана личност и имаше невероятни контакти. Той докара Тодор Живков на вечеря с „Пирин“. Ние бяхме единствените, които правехме програма 20-30 минути в „Бояна“, когато идваха високопоставени гости. „Ооо, вие пак сте били в Америка, а аз още не съм бил“, шегуваше се Бай Тошо. Но ние знаехме, че тези срещи ни носят пари – едно време бяхме финансово много добре, а проф. Стефанов беше мениджър, та мениджър и имаше тефтерче с телефоните на едни от най-добрите мениджъри в света.
-Смяташ, че сега на ансамбъл „Пирин“ му липсва добър мениджмънт, така ли?
-Липсва му. Те не ходят по посолствата, да говорят с културните аташета и да видят какви програми и празници има съответната държава, за да се направи културен обмен. Тези неща се търсят и се гонят и проф. Стефанов го умееше. Няколко години той беше директор на импресарска дирекция и всичко, което дойдеше, беше за „Пирин“. Но за да отиде в Америка, „Пирин“ правеше по 105 концерта в Щатите и 140 в България. Само през зимните месеци, преди хората да тръгнат по нивите, правехме по 40 концерта в Благоевградско и ходехме и в най-малките селца. Това е целта на тоя ансамбъл, затова работят артистите в него, за да играят непрекъснато! Ако липсва сцената на един артист, той губи подготовката си. Да нямаш връзка с публиката е недопустимо!
-По колко време най-много си изкарвал на сцена?
-Като отида в 4 ч. следобед до 12 вечерта. Два часа ти е подготовката, 4 часа концертите, тежка работа е и пак ще повторя, ако не си трудолюбив, не можеш да издържиш на това натоварване.
-Спомена, че настоящият ръководен екип на „Пирин“ ти дава надежда. Ходиш ли понякога да ги гледаш?
-Редовно ходя и на репетициите, защото ми е болка. Петьо Кръстев и Гаров направиха само една премиера и тя се игра само в София, а нивото беше самодейно. Това не е нивото на „Пирин“! Сега М. Димитров и Валери Димчев работят на друго ниво, последните постановки го показват, търси се професионализъм и това ми дава вяра за бъдещето на този ансамбъл.
-Какво най-необичайно си донесъл от турне на близките си?
-От едно турне във Виетнам, Лаос и Камбоджа донесох ананас. Тогава в България не можеше да се намерат екзотични плодове, камо ли ананас. На баща ми с балтията половин час го дялках, към 100-ина г излезе (смее се).
-Храната къде те впечатли най-много?
-На повечето места не сме се хранили организирано, не сме ходили и по ресторанти, защото беше много скъпо. Рядко българи са ни водили на заведение, в Калифорния например нашите емигранти искаха да ни докоснат и ни чакаха след концерт да ни водят навън и да си говорим. Във Виетнам, да ни покажат уважение, ни отведоха на един рибарник и пред нас направо от водата слагаха рибата на скарата. Пак там ни направиха пикник, на огнището готвеха някаква манджа и аз като я видях, отказах да я ям. Останалите после не можеха да се доредят до тоалетната. Във Филипините пък ни хвана характерен за там вирус, купиха ни очила, защото очите ни непрекъснато сълзяха. Хайде, ние като танцуваме, не се забелязва толкова, но Илия Аргиров приличаше на Рей Чарлз на сцената.
-Танцьорите се пенсионирате по-млади, как преживя слизането от сцената?
-Едно семейство Мария и Георги Нешеви има огромен принос за културата в Благоевград, те откриха Школа по изкуствата към Окръжния съвет по култура и започнаха да водят тук от София най-добрите музиканти. През 1975 г. чрез тях започнах да преподавам на деца, водех танцовия състав в Симитли.
-Кога намираше време?
-Работеше ми се. Три пъти седмично ходех, а когато бях на турне, намирах колеги да ме заместват. Стигнах до 100 деца състав и преподавах до 1990 г. Танцовият ни състав на три фестивала взе златните медали.
-Имаш ли ученици, които си запалил да станат танцьори като теб?
-На мой ученик Кирчо Бельов оставих състава. Той завърши „Хореография“ в Академията, беше и солист на ансамбъл „Пирин“.
-Не ми каза как преживя пенсионирането си?
-Докато работех, заплатата ми беше много добра, като солист взимах за най-висок ранг по 440 лв. Като видях нищожната пенсия от 125 лв., която ми дадоха, си направих сметка, че ще ми стигне само за вестник „Струма“, кафе и цигари на ден. Събрах си багажа и заминах за Швейцария, там започнах работа в стоителството. След 3 месеца шефът толкова ме хареса, че ме изпрати да си оправя документите. Другите обаче да му кажат, че съм се прибрал, без намерение да се върна, и така и не можах да го направя без виза. Оттам се прехвърлих в Италия и нали съм оправен, попаднах на строителен бос, който ми оправи документите още първата година. Живях 9 г. в едно малко градче с 12 000 жители между Милано и Торино, след първата година дойде жена ми, после и дъщеря ми и зет ми.
-Защо се върнахте?
-Да ме пита човек (смее се). Италианците са много готини хора, приличат на нас, българите. И кухнята им е отлична! Жена ми и сега често прави паста и я приготвя превъзходно! Там две години и половина работих в строителството, после отидох във фабрика за боядисване на платове. Пълен комунизъм беше за мен в тая фабрика, събота и неделя почивка, 13-а и 14-а заплата, в болница ако се наложи да влезеш, не те питат за пари и целия август съм си в България в платен отпуск.
-Не се ли изкуши да направиш там танцов състав?
-Не, нямаше възможност. В Милано българската общност е голяма, но където бяхме ние, нямаше да се получи.
-А в семейството танцувате ли, като се събирате?
-Винаги! Ще си призная, че на рождения ми ден тази година у дома не ми беше толкова радостно, защото не бяхме всичките и сега не танците ми липсват най-много, а внуците. Те са голямата ми любов! Най-малкият Пепи е 8 клас, сестра му Елизабет е първи курс студентка по медицина, и двамата живеят в Швейцария, а най-големият – Давид, е на 22 г. и е с дъщерята в Лондон. Сега ги чакам да дойдат и празнуваме истински, а най-голямото щастие е да видиш децата и внуците си как успяват!
Разговаря ДИМИТРИНА АСЕНОВА
